Паф паф види ги ама се ујдисале, хор Бугари со диригент бугараш запнале да ги учат Македонците кои се и што се...

Ја слушам дебатава и би сакал да кажам збор два за Димитар Бечев. Тој човек уште еднаш си го потврди впечатокот што го остави кај мене - позитивен впечаток во секој случај;

- Ни направи чест со својот македонски, подобар и поправилен отколку на некои политичари, новинари и други јавни личности;
- Со еден културен прибран тон го кажа своето мислење, односно својата гледна точка, но уште поинтересно тој се обидел да ја види, да ја согледа и македонската гледна точка од секој можен агол што е исто така за пофалба. На еден друг форум каде што ме банираа, веројатно перманентно, би рекол полузаслужено накај заслужено еден Македонец кажа дека Бечев е исто така голем Бугарин само поперфиден, но сепак јас не гледам на тоа така. Треба да се разбере дека ние и Бугарите сме поминале низ сосема спротивни образовни процеси, а Бечев се обидел да излезе од својата матрица и да види со наши очи, да го научи нашиот јазик, што е секако за пофалба.
-Самокритичен кон политиката на својата земја. Практично го делам од збор до збор неговото мислење (или што би кажал Христо, препишал од збор до збор од моите постови по форумите ) дека бугарско-македонските односи ги диктираат „националистички“ и „патриотски“ кругови и во двете земји на кои не им е од интерес да има подобрување од било кој вид. Професионални патриоти, кои си го вадат лебот од тоа, а никој не сака да му пропадне бизнисот, нели? А сето тоа се одразува на десет милиони луѓе.

“... различни образовни процеси...“ ха Пат, или си или не си, нема “научив да бидам Бугарин/Македонец“. Ама ти дружи си се со бугарашиве...

Фрчковски за начин како да се надминат недоразбирањата со Блгариа:



Нашите односи со Република Бугарија, драги мои, се слика и прилика на нашата општа политичка конфузија, незнаење и перманентно понижување на кое се изложуваме поради тоа политичко незнаење.

Тие односи можат да се опишат со еден клучен збор ЗАНЕМАРУВАЊЕ. Занемарување на важни политички соседи чијашто политика ни се свети и која до сега ги наруши нашите позиции, што можевме да ги имаме на меѓународен план.

Бугарија имаше кон нас однос на поддршка и поткрепа (колку можеше) од самиот почеток на нашата независност во 1991-ва година. Прва нè призна под уставно име како независна држава, Желев беше човекот кој го излобира признавањето од Елцин, а нејзината отвореност во време на грчките ембарга (1992-94) беше клучна да ги преживееме неоштетени. Поддршката на Бугарија за нашите НАТО и ЕУ интеграции долго беше отворена и јасна, а од нас по дифолт беше подразбирана (како да мораа да ни ја дадат)!

Наспроти постоењето на задушливите националистички, полициско-исторически кругови, кои ја имаа монополизирано темата Македонија кај Бугарите и ја повторуваа идентитетската закана кон нас, тие не доминираа со бугарската политика кон нас сиве овие години. Ние напротив нив ги извлекувавме и медиумски ги пренагласувавме сакајќи да покажеме (во смешните политики на еквидистанци, скепса и затвореност) дека имаме сомнителен, неискрен сосед во Бугарија. Тоа беше резултат и на нашата, македонска ископлексираност и несигурност, традиционална дистанца од Бугарија како инерција на српското влијание долж СФРЈ, но сè заедно ни нанесе сериозна штета.

Тоа занемарување на односите со Бугарија продолжи во континуитет 20 години: економската соработка е бедна, а нивните фирми се на граница на дискриминација во Македонија; инфраструктурните проекти се во целосен застој (пругата, авио-сообракајот, граничните премини, заеднички компании и сл.); постои културен мраз (кој на моменти се развива во непријателство).

Нема разумни „про-бугарска“ политичка опција или актер во Македонија кои би притискале во насока на подобрување на односите. Нашите ВМРО партии се повеќе про-српски од очекуваната про-бугарска линија. Сите лончиња се испревртени и испомешани!

Конечно ние денес сме шокирани од промената на бугарската политика кон Македонија и откажувањето на отворената неусловена подршка кон ЕУ и НАТО интеграцијата? Од што сме ние шокирани? Со сето наше однесување и политика ние праќаме порака дека поддршката не ја цениме, а реагираме само на „стап“. Како изгледаме во бугарски очи кога имајќи Декларација за добрососедски односи од 1999, ништо не правиме да ја реализираме со Договор и со конкретни акции на добрососедност, а во исто време потклекнуваме на комплексот кон Србија и им дозволуваме да ја слават нивната битка кај Зебењак, која е сосема српска и никако македонска и после која следи српска, тврда (една од најтврдите) окупации на Македонија (во интерпретација на Србите „нè ослободиле „како браќа“ или како „волови у купус“)? Во меѓувреме нашите владици потпишуваат срамен, капитулантски Нишки договор за Црквите, а во Македонија се пее и вее сè од турбо српскиот културен чкарт! Целото ДПМНЕ-вско раководство на Ромскиот бал цепа у глас:…Разочарао си ме животееее…!

Ние мораме да ја промениме политиката кон Бугарија и за тоа е потребна јасна и храбра политичка одлука (која недостасува). Наместо оние празни глупости за нашата посветеност кон ова или она треба да го склучиме Договорот за добрососедство со јасна агенда за конституирање Комисии за историјата и нејзино споделување. Ние ќе имаме проблеми со некои од тие прашања (имено како да ги споделиме, а да останеме идентитетски јасно различни: Кирил и Методиј, Климент и Наум, Илинден, ГоцеДелчев, нашите граѓани кои се чуствуваат Бугари), а некои од прашањата ќе бидат проблем за Бугарите (фашистичката окупацијата и Евреите од Македонија, малцинствата и сл.) но ќе развиеме разбирање едни за други и за нашите спорости за пооделни прашања, ќе си дадеме време и ќе ги вклучиме европските механизми и програми за помош. Јасно и директно ќе ги соочиме сите прашања како историски така и емотивно. Ништо не оставаме на историчарите и ќе ги извлечеме тие прашања од полициско-историските дувла кај двете земји. Гледајќи напред ќе регулираме како сакаме да гледаме „назад“ во историјата.

Што е особено важно, иако не можеби пресудно како историски-идентитетските расправи, е јасната и искрена економска соработка и инвестирање без резерви во заедничките инфраструктурни проекти. Нивните компании се компании на добредојдена пријателска земја која има само пријатели кај нас!

Подобрувањето на односите со Бугарија, нивно ставање на нови цврсти темели ќе ги подобри нашите односи индиректно и со Албанците. Сепак за Албанците, Бугарите не се Срби!

И што е посебно важно, а не се гледа на прв поглед, ќе ги стабилизираме и односите со стратешкиот партнер САД, кој во регионот функционира, пред сè, по линијата: Албанија, Косово, Македонија, Бугарија и Турција.

Љубомир Данаилов Фрчкоски
http://www.libertas.mk/%D0%B7%D0%B0%D0%B...%9A%D0%B5/

(13-02-2013, 11:09 PM)hristo Wrote: Фрчковски за начин како да се надминат недоразбирањата со Блгариа:



Нашите односи со Република Бугарија, драги мои, се слика и прилика на нашата општа политичка конфузија, незнаење и перманентно понижување на кое се изложуваме поради тоа политичко незнаење.

Тие односи можат да се опишат со еден клучен збор ЗАНЕМАРУВАЊЕ. Занемарување на важни политички соседи чијашто политика ни се свети и која до сега ги наруши нашите позиции, што можевме да ги имаме на меѓународен план.

Бугарија имаше кон нас однос на поддршка и поткрепа (колку можеше) од самиот почеток на нашата независност во 1991-ва година. Прва нè призна под уставно име како независна држава, Желев беше човекот кој го излобира признавањето од Елцин, а нејзината отвореност во време на грчките ембарга (1992-94) беше клучна да ги преживееме неоштетени. Поддршката на Бугарија за нашите НАТО и ЕУ интеграции долго беше отворена и јасна, а од нас по дифолт беше подразбирана (како да мораа да ни ја дадат)!

Наспроти постоењето на задушливите националистички, полициско-исторически кругови, кои ја имаа монополизирано темата Македонија кај Бугарите и ја повторуваа идентитетската закана кон нас, тие не доминираа со бугарската политика кон нас сиве овие години. Ние напротив нив ги извлекувавме и медиумски ги пренагласувавме сакајќи да покажеме (во смешните политики на еквидистанци, скепса и затвореност) дека имаме сомнителен, неискрен сосед во Бугарија. Тоа беше резултат и на нашата, македонска ископлексираност и несигурност, традиционална дистанца од Бугарија како инерција на српското влијание долж СФРЈ, но сè заедно ни нанесе сериозна штета.

Тоа занемарување на односите со Бугарија продолжи во континуитет 20 години: економската соработка е бедна, а нивните фирми се на граница на дискриминација во Македонија; инфраструктурните проекти се во целосен застој (пругата, авио-сообракајот, граничните премини, заеднички компании и сл.); постои културен мраз (кој на моменти се развива во непријателство).

Нема разумни „про-бугарска“ политичка опција или актер во Македонија кои би притискале во насока на подобрување на односите. Нашите ВМРО партии се повеќе про-српски од очекуваната про-бугарска линија. Сите лончиња се испревртени и испомешани!

Конечно ние денес сме шокирани од промената на бугарската политика кон Македонија и откажувањето на отворената неусловена подршка кон ЕУ и НАТО интеграцијата? Од што сме ние шокирани? Со сето наше однесување и политика ние праќаме порака дека поддршката не ја цениме, а реагираме само на „стап“. Како изгледаме во бугарски очи кога имајќи Декларација за добрососедски односи од 1999, ништо не правиме да ја реализираме со Договор и со конкретни акции на добрососедност, а во исто време потклекнуваме на комплексот кон Србија и им дозволуваме да ја слават нивната битка кај Зебењак, која е сосема српска и никако македонска и после која следи српска, тврда (една од најтврдите) окупации на Македонија (во интерпретација на Србите „нè ослободиле „како браќа“ или како „волови у купус“)? Во меѓувреме нашите владици потпишуваат срамен, капитулантски Нишки договор за Црквите, а во Македонија се пее и вее сè од турбо српскиот културен чкарт! Целото ДПМНЕ-вско раководство на Ромскиот бал цепа у глас:…Разочарао си ме животееее…!

Ние мораме да ја промениме политиката кон Бугарија и за тоа е потребна јасна и храбра политичка одлука (која недостасува). Наместо оние празни глупости за нашата посветеност кон ова или она треба да го склучиме Договорот за добрососедство со јасна агенда за конституирање Комисии за историјата и нејзино споделување. Ние ќе имаме проблеми со некои од тие прашања (имено како да ги споделиме, а да останеме идентитетски јасно различни: Кирил и Методиј, Климент и Наум, Илинден, ГоцеДелчев, нашите граѓани кои се чуствуваат Бугари), а некои од прашањата ќе бидат проблем за Бугарите (фашистичката окупацијата и Евреите од Македонија, малцинствата и сл.) но ќе развиеме разбирање едни за други и за нашите спорости за пооделни прашања, ќе си дадеме време и ќе ги вклучиме европските механизми и програми за помош. Јасно и директно ќе ги соочиме сите прашања како историски така и емотивно. Ништо не оставаме на историчарите и ќе ги извлечеме тие прашања од полициско-историските дувла кај двете земји. Гледајќи напред ќе регулираме како сакаме да гледаме „назад“ во историјата.

Што е особено важно, иако не можеби пресудно како историски-идентитетските расправи, е јасната и искрена економска соработка и инвестирање без резерви во заедничките инфраструктурни проекти. Нивните компании се компании на добредојдена пријателска земја која има само пријатели кај нас!

Подобрувањето на односите со Бугарија, нивно ставање на нови цврсти темели ќе ги подобри нашите односи индиректно и со Албанците. Сепак за Албанците, Бугарите не се Срби!

И што е посебно важно, а не се гледа на прв поглед, ќе ги стабилизираме и односите со стратешкиот партнер САД, кој во регионот функционира, пред сè, по линијата: Албанија, Косово, Македонија, Бугарија и Турција.

Љубомир Данаилов Фрчкоски
http://www.libertas.mk/%D0%B7%D0%B0%D0%B...%9A%D0%B5/

Човекот кој најмногу стори да нема затоплување на односите Македонија Бугарија, сега држи лекции.

Тајната полиција во време на Фрчко за чии интереси работеше... додуша и денеска работи во корист на истиот центар.

Quote:Ролята на България в създаването на антибългарски чувства в Македония


Прародителят на всички проблеми в отношенията между Република Македония и Република България, е фалшифицирането на историята.
Пречка за добросъседските отношения между двете страни е незнанието от страна на по-голямото число днешни македонски граждани за историческото минало на територията на която живеят, бруталната подмяна на българската история и фалшифицирането на етническото самосъзнание на историческите личности, които самата Република Македония от създаването й като част от югославската федерация след Втората световна война, е провъзгласила за духовен темел на нейното съществуване.

Погрешните факти за историята, които се изучават в македонската образователна система и се разпространяват чрез медиите на югозападната българска съседка, карат повечето македонски граждани, които се смятат за етнически македонци, да са на мнение, че винаги са имали различна културна етнонационална идентичност от българите.

Силата, качеството, убедителността във всеки смисъл на думата, на

Титовската югославска пропаганда,

накара някъде до 50-те, 60-те години на миналия век, повечето тогавашни славяноезични жители на Република Македония, да приемат македонизма като тяхна външна идентичност. Там където външното македонистко чувство не беше последвано с вътрешна убеденост в македонистките интерпретации на историята, югославската система постигна целта си по друг начин. Поради страх (и за голия живот) тя прекъсна диалога (поне по етнонационалния въпрос) на бащите и майките с децата или на дядовците и бабите с внуците. Новите поколения масово приемаха македонистката интерпретация на миналото, бруталната и подмолна подмяна на българската история, като гол факт. В техните очи България ставаше враг, който краде самостоятелната им история и винаги е бил враждебно настроен срещу тяхната от векове съществуваща отделна идентичност.

Не без огромно влияние за приемането на македонизма, беше и чувството на незащитеност,

разочарованост от България,

негативните последици от участието й в Първата балканска война в съюз със Сърбия и Гърция, последвана от националните катастрофи след Междусъюзническата и Първата световна войни, което доведе до ужаси с елементи на геноцид и етническо прочистване на македонското българско население (и не само на него); споменът за борбата на някои български правителства срещу ВМРО (финансово стимулирани от Сърбия, Гърция и от Коминтерна); отделни погрешни и недостойни действия на българската власт през Втората световна война, означаващи недоверие, подценяване и неразбиране на условията, в които са живели местните хора, както и объркването при част от (по-младите) македонци, главно с комунистически настроения, на българската идея за автономия, следователно и държавност на Македония, с македонистки стремежи.

Българската комунистическа партия, с нейното поведение преди, по време и след Втората световна война, изигра немалка, може би и решаваща роля за приемането (с елементи на невиждан фанатизъм) на македонизма от комунистите македонци, а след това и за неговото разпространение сред населението на Вардарска, Беломорска и Пиринска Македония.

Тук вече може да се говори за първи крачки на официална България в създаване антибългарски чувства в (Република) Македония, не че не е имало знаци за това още в XIX век. Например в спомените на Иван Хаджиниколов, в чиято книжарница в Солун на 23 октомври 1893 г. се учредява ВМРО, можем да прочетем неговото мъчително свидетелство (актуално и днес) за това как някои учители от стара България в Солунската българска мъжка гимназия „Св.Св. Кирил и Методий“ са се опитвали да си правят подигравки с македонските българи, описвайки ги с изречението:

„ке ми дайш пари, ке се чинам бугарин“

Иван Хаджиниколов от 1888 до 1892 година преподава аритметика и счетоводство в Солунската българска мъжка гимназия „Св.Св. Кирил и Методий“, така че свидетелството му е от краят на XIX век, което означава, че условията и идеите за етническото отделяне, не се раждат само във враждебните на България страни, но и в самата България, за което тя самата до ден днешен не иска да поеме отговорност.
От обидата „ке ми дайш пари, ке се чинам бугарин“ до затвърдяване на мнението: „Ние не сме сърби, българи и гърци“ има само половин крачка.

Друг много важен момент по въпроса за етническото отделяне българи-македонци, който почти въобще не се знае и коментира в България, е придобитото (още от 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век) при мнозинството македонски (и югославски) граждани

чувство за превъзходство

по отношение на техните източни съседи (и на всички други страни-членки на тогавашния Варшавски договор).
Македонските граждани можеха тогава с югославските паспорти и с евтини пари да изкарват господарски почивки в източноевропейските страни. Едва ли има смисъл да се говори какво означаваше тази разлика в стандарта, във възможността за пътувания и за удовлетворяване на житейските страсти – за македонисткото самочувствие по отношение и в сравнение с обикновения българин. То беше нужно (като нов елемент и аргумент) на югославската и македонската държави за затвърдяване на доктрината на македонизма у македонското население.

Средностатистическия македонец, заслужено или не, придоби чувство за себе си, че е по-ценен, че е по-висока класа от българина.
По-либералната система на югославския път към това, което се наричаше социализъм и комунизъм, в сравнение с другите източноевропейски страни, особено в сравнение с България, беше фактор плюс за създадения вече у не малко на брой македонци навик на подценяване на българите.
Специфичният и могъщ югославски патриотизъм, който беше и социологически феномен, опитно и интелигентно внушаван, опиращ се на харизматичната фигура на Йосип Броз Тито, засилваше самочувствието на македонците и тяхната македонистка (и югославска) идентификация.
Думата българин означаваше нещо обидно, вредно, некачествено и враждебно.
В такива обстоятелства дочакахме рухването на Берлинската стена, 10 ноември 1989 година, първите многопартийни избори в Република Македония, есента на 1990 година…
Югославската мини-империя с кървави дрехи отиде на небесно рандеву със смъртта…


След разпада на Югославия

в балканския регион настъпи коренна промяна на политическата реалност.
Но, говорът на омраза срещу България и българите в македонското общество продължи и продължава. Не се уважават основните човешки права на чувстващите се като етнически българи в Република Македония, не може да се намери начин за печатане на общи учебници по история с България, както и да се организират кръгли маси на които македонски и български учени, историци, публицисти, хуманисти да говорят за българо-македонските отношения, за това какво ни сближава, а какво ни отдалечава (не само в тълкуванията на историята), защо не се намира начин да се направи по-голям търговски, икономически и културен обмен между Македония и България.

Трябва да сме много наивни или нечестни към самите себе си, ако кажем, че вината за това е само на македонската държава. България от началото на прехода и след членството й в Европейския съюз, не успява да се пребори да бъдат преодолени стереотипите за понятието българин в македонското общество. Ясно е, че македонското общество няма доброволно, или по-добре казано, от само себе да приеме тази промяна. Но, вината на официална България за продължителността на тази стереотипизация, не е с нищо по-малка.
Много трудно е човек да започне да се идентифицира, поне като общо потекло и корен с нещо, което подценява или е подценявал. За да приемат гражданите на Република Македония историческите факти, трябва първо да се унищожат

предразсъдъците за българите в техните глави

Какъв е приносът на България в тази посока?
Тук само ще цитирам красноречив коментар, написан под мое интервю дадено за българската интернет медия e-vestnik.bg 2010 г. от читател, не случайно подписал се с името „Сизиф“:
„Каквато и да е историческата истина, не можем да очакваме от македонците да са „фенове” на българското днес. Промиването на мозъци в самата Македония е само едната страна на монетата. За другата не се говори, защото просто не е изгодно на никой в България. Погледнете за каква държава, за каква корупция, престъпност и за каква посредственост и безхаберие става въпрос в милата ни родина през последните десетилетия във всички сфери на обществено-политическия живот. Как искате някой да желае да се родее с нещо подобно? Дали поведението и морала на българските политици, на администрацията по различните институции, на обслужването по курортите, на митничарите и на полицаите по улиците, на стандарта на живот на българите, на разбитите улици и пътища, на тоталната чалгизация на нацията - дали нещо от това може въобще да пасне на нечие разбиране за класа и за висока и развита култура и цивилизация? Елзаските германци са били склонни да се смятат за французи още от 19. век, когато пред тях са стояли примерите на Френското Просвещение и френската култура, наука и политика, на Френската Буржоазна Революция, на Волтер, Русо и Наполеон, защото са имали за пример неща и постижения, с които са били поласкани да се родеят. Има една прост факт – „пътят към истината е най-къс чрез личния пример”. А личният пример на България и на българското е повече от очевиден какъв е. Никой обаче не си дава сметка за този прост факт, когато говори за поведението и отношението към България на съвременните македонци.“

Към тези думи само бих добавил един въпрос - кои хора бяха предопределени, хайде да не се лъжем – от Държавна сигурност, уж да разобличават доктрината на македонизма и


да монополизират македонския въпрос


в българското публично пространство?! Какво направиха те и не е ли вече време да си зададем следващия въпрос – не бяха ли нарочно сложени за да не се постигне нищо, тоест чрез тях, техните (не)дела, тяхната омраза и македонофобия, македонските граждани да подържат стереотипите за българина и България.

Вместо либерален подход, който допуска човек сам да решава собствените си възгледи, в България с коментари по адрес на Македония най-често се явяваха – дирижирано крайни хора, с колективистки разбирания, с искания македонците задължително да бъдат такива, както те са ги замислили. Нищо, че тази Македония от романите на Димитър Талев не съществува вече, нищо, че са създадени разлики в манталитета…

Риториката на самопровъзгласилите се адвокати на македонската българщина, по отношение на Македония, не се различаваше много от тази на някои колеги на Иван Хаджиниколов от Солунската българска мъжка гимназия „Св.Св. Кирил и Методий“ от края на XIX век, не се различаваше от политиката на Александър Стамболийски, на Кимон Георгиев, от това, което последва 9 септември 1944 г.
Тази риторика беше, и е конфликтна. Тя обслужва само интересите на силите и центровете, които не искат добросъседски отношения между Македония и България, и особено не желаят приемането на историческите факти в Република Македония.

Македонското общество трудно приема какъвто и да е диалог, особено по деликатните за него въпроси, защото то не е преживяло катарзис или събитие, което води към прочистване, както обществата на може би всички други източноевропейски посттоталитарни държави са преживяли.


„Отделянето“ от Белград,

създаването на независима и самостоятелна Македония в 1991 г., повече се случи като рефлекс на тогавашните (и сегашни) геостратегически обстоятелства, отколкото като силен вътрешен стремеж, както беше в Словения, Хърватия и Косово. Военният конфликт от 2001 г. от началото приличаше на някаква дирижирана обстановка и беше пломбиран преди да се стигне до крайната болка, преди да се развие масова промяна в съзнанието на хората.

Всяка източноевропейска страна има една или повече дати (от прехода), които са пресечни точки в тяхната по-нова история. Македония е може би единствената страна която няма такава дата, след която нещо коренно се променя в начинът на мислене и работене на хората, а което е нужно и за развитието на един човешки индивид.
Затова стереотипите в македонското общество остават и тежат.

Проблемът на Република Македония е по-различен от проблемите на други бивши комунистически или псевдокомунистически страни. Главното съдържание на македонизма като водеща характерна черта на тази държава не е толкова в това, че той фалшифицира и подменя историята, а в непрекъснатото му състояние на конфликтност. Македонизмът е еквивалент, синоним на конфликтност. За да съществува, той постоянно се храни с конфликтни отношения със съседите, с България, Гърция, Албания, Косово, пък и със Сърбия, но това е едно малко по-деликатно отношение на странна комбинация между сърбоманство, остатъци от югославски начин на разсъждаване и търсене някакво величие и уж някакъв нов, античен македонизъм… По много начини този македонизъм е свързан с великосръбската идеология, неговото състояние на конфликтност е фактически придобито от нея и от мегаломанията на втората, Титова Югославия. И управляващият елит във всички сфери – културни, писателски, политически, бизнес и прочие, се нуждае от такава конфликтност, за да може да манипулира общественото мнение и да се явява като защитник на този македонизъм.

Проблемът в България е, че тези, които се занимават с македонския въпрос,

постоянно излъчват конфликтност


(не само към Македония) и македонизмът ги приема като свои идеални спаринг партньори. България позволи дежурни коментатори на македонската тема да станат хора, които сами по себе си освен с конфликтност, нямат с какво друго да се появяват в медийните среди. Те помагат сърбоманско-болшевишкият македонизъм да оцелее. Самопровъзгласилите се адвокати на македонската българщина, колкото и да знаят историческите факти, не живеят в Македония, нито са живели там по времето на т.нар. социализъм и от прехода насам, не познават психологическата структура на македонизма, защото и самите нямат почти никакви психологически знания, никаква деликатност и нюансираност в поведението си.

Двете крайности чудесно се подържат и си помагат и са за сметка на тези, които истински искат сближаване между двете държави. Дежурните критици на македонизма в българското публично пространство, със своята наглост и отрицателност, подържат стереотипите за българите в македонското общество, които се засилват и с форсирането им и сътрудничество с отбрани от тях българи от Македония, които много често са шовинисти-парадери, доносници на сегашната и бившата македонска Държавна сигурност или са хора, които говорят, че са българи само в България, но не и в Македония.

Духовната нечистоплътност на монополистите по македонския въпрос в България и пилатовското измиване на ръцете на (свястната част от) българското общество от тях и от техните панаирджийски акции, заедно с всички прегрешения на България по отношение на Македония в миналия век, допринася етническото отделяне българи-македонци в Република Македония да се приема не като регресия, а като еволюция. Говоря за една част от исторически ограмотените хора. Докато в езика и разбиранията на по-склонните към пристрастия, а все пак частично научили фактите от историята македонци, това се тълкува с думите:
- Цар Самуил се коронясал като български цар, защото не имало друга корона на която да се позовава;
- Такова е било времето, не сме имали държава (за българското етническо деклариране на македонските възрожденци и революционери);
- Македонската нация и македонският език са признати (а не създадени) в АВНОЮ и АСНОМ (антифашистките събрания на народните освобождения на Югославия и Македония – 1943 и 1944 г.) и прочие.

Като че ли някакъв антибългарски и антимакедонски център много добре дирижира обстановката –


да не се получи шанс за разумен диалог

по историческите въпроси и Македония постоянно да е противопоставена на България. От всички съседни на Македония страни българското присъствие в македонския публичен живот може би е най-малко, а що се отнася до положителни новини, със сигурност е такова.

Македонците с българско самосъзнание, поставили си като цел преодоляването на стената между днешните държави Македония и България, включително и трудната и опасна публична работа на демистификация на историческите фалшификации и противопоставяне на стимулираната от македонската държава в обществото българофобия, досега бяха оставени сами на съдбата и на репресиите от македонския държавен и медиен апарат.
С техните разбирания за историята, те още не са интегрирани в публичния живот на Република Македония, а с критичния им тон към безхаберието на България, се намират между чука и наковалнята и в момента чакат отговор на подадената ръка, от свестните хора в двете държави.

Хубаво интервю. Кой е авторът? Спокоен и разумен анализ, само с края не съм съвсем съгласен - авторът сякаш се надява, че раздялата не е необратима, докато на мен ми се струва, че каквото е станало, е станало.

Чисто по човешки не разбирам какво толкова страшно има - в миналото българи и македонци може да са били един народ, но вече не са и няма как да станат, насила или доброволно. Хората се променят, избират - в Северна България има стотици хиляди хора, чийто прабаби и дядовци са говорили влашки, а внуците днес са убедени български патриоти, подиграват се на мамалигарите и не говорят у дома друг език, освен български.
Че в България днес половината бракове завършват с разводи, хем става дума за доброволен индивидуален избор - защото хората се променят.

Всички сме от Адам (или от Люси), но различните хора и човешки групи (семейства, народи) поемат по различен път и с времето се надробяват и раздалечават. Какво толкова страшно има, че да се вдига вой до небето.
И какъв характер трябва да има човек, че да се чувства по-велик, като се хвали с нещо, за което самият той няма никаква заслуга (историята) и като се подиграва на съседите пак за историята.

(14-02-2013, 09:55 AM)nescafe Wrote: Хубаво интервю. Кой е авторът? Спокоен и разумен анализ, само с края не съм съвсем съгласен - авторът сякаш се надява, че раздялата не е необратима, докато на мен ми се струва, че каквото е станало, е станало.

Чисто по човешки не разбирам какво толкова страшно има - в миналото българи и македонци може да са били един народ, но вече не са и няма как да станат, насила или доброволно. Хората се променят, избират - в Северна България има стотици хиляди хора, чийто прабаби и дядовци са говорили влашки, а внуците днес са убедени български патриоти, подиграват се на мамалигарите и не говорят у дома друг език, освен български.
Че в България днес половината бракове завършват с разводи, хем става дума за доброволен индивидуален избор - защото хората се променят.

Всички сме от Адам (или от Люси), но различните хора и човешки групи (семейства, народи) поемат по различен път и с времето се надробяват и раздалечават. Какво толкова страшно има, че да се вдига вой до небето.
И какъв характер трябва да има човек, че да се чувства по-велик, като се хвали с нещо, за което самият той няма никаква заслуга (историята) и като се подиграва на съседите пак за историята.

Ех,Нескафе. што да ти думам? Да сме јас, Христо, и ти одговорни за македонско-блгарските отношенија ке ги решиме за еден час. Но, гледаш, нормалните луѓе, добронамерните, во оваа балканска меана ( Мирослав Крлежа) никој не ги прашува! Балканските политички елити, воглавном, за лични цели ги држат тие прашања отворени. Тие им се можности дома да се прават големи патриоти и на конто да победуваат на избори. Но, важно, ние обичните луѓе да се разбираме и да останеме со здрав разум

Това за стотиците хиляди българи от влашки произход в Северна България от къде го взе? Някакъв извор? Според скромните ми познания става въпрос за много по-малка бройка и то предимно в Западна България (Пиринско и Видинско) и Македония. Питам, защото дядото на едната ми баба е дошъл в Свободна България през 1879 г., роден в село Слобозия, което е на север от Дунава, а и не бил единственият такъв. Освен това

Quote: Крайовска спогодба (1940)
.....Така 88 000 румънци, заселени от румънските власти след края на Втората балканска война през 1913 г. (виж Букурещки договор), когато територията на Добруджа е окупирана от Румъния, са принудени да напуснат и да се преселят на север, докато 65 000 българи от северната част емигрират в родината. Те идват само с това, което са можели да носят, и със своите стада, като са оземлени със земята, отнета от румънските власти в първото десетилетие на окупацията от другите българи в полза на румънските заселници - системата "triime" (действителните имоти на българите от Северна Добруджа остават като "компенсация" на румънските поземлени имоти, създадени в Южна Добруджа).

Показателно за това къде е имало значително по брой влашко население, което е асимилирано, е навлизането на латинска лексика в книжовния македонски език в количества доста над тези в другите езици, които не са от романската езикова група.
Колкото за казаното от Канзуров, до голяма степен се съгласявам с него, но не мога да не обърна внимание, че е от 2010 г., както и че македонския читател не може да го прочете от никаде другаде освен от български сайтове или от този форум. Докато търсех първоначалния източник попаднах на този блог, който е нещо като отговор на македонските дилеми, недоверия и обвинения към позицията на българската държава и общество

http://togarm.blog.bg/history/2012/09/10...ija.998454

Лично аз, а смятам и мнозинството от българите, нямам желание за нищо повече, по-малко или по-различно от това да се знае истината. И България и Македония са ми мили, но истината ми е по-мила и придържането към нея е цивилизования начин за решаване на проблемите.

(13-02-2013, 11:09 PM)hristo Wrote: Фрчковски за начин како да се надминат недоразбирањата со Блгариа:



Нашите односи со Република Бугарија, драги мои, се слика и прилика на нашата општа политичка конфузија, незнаење и перманентно понижување на кое се изложуваме поради тоа политичко незнаење.

Тие односи можат да се опишат со еден клучен збор ЗАНЕМАРУВАЊЕ. Занемарување на важни политички соседи чијашто политика ни се свети и која до сега ги наруши нашите позиции, што можевме да ги имаме на меѓународен план.



Љубомир Данаилов Фрчкоски
http://www.libertas.mk/%D0%B7%D0%B0%D0%B...%9A%D0%B5/

Quote:Фрчковски се сврти наопаку



„Знам те пушко кад си пиштољ била (Те знам пушко кога пиштол беше)“.

Оваа модерна српска изрека, применета на последната колумна „Занемарување“ познатиот професор на Правниот факултет, поранешен министер за внатрешни и надворешни работи и несуден претседател на Македонија, Љубомир Фрчкоски дава слика на човек кој буквално сите свои ставови и дела за последниве години ги негира и ги врти наопаку.

Колумната, како читателите можат и сами да видат, е невиден излив на љубов на источниот сосед (односно критика на македонската власт што дозволила Бугарија да не блокира во евроинтерграциите), што всушност не мора да биде проблем.

Но, кога вакви зборови доаѓаат од Фрчкоски, работатата добива комични димензии. Натаму нема да коментираме туку само ќе потсетиме на фактите од минатото за Фрчкоски, следејќи ја погоре спомената изрека.

Фрчкоски беше еден од главните плукачи на Бугарија, но на еден дискретен начин.

-Токму Фрчкоски за атентатот на Киро Глигоров, го посочи бугарскиот „Мултигруп“ во 1996 година, без притоа да приложи никаков доказ за тоа.

-Заедно со Тито Петковски беше главниот заговарач во лепење етикети на ВМРО-ДПМНЕ од 90-тите како пробугарска партија. Фрчкоски сега во колумната вели: „Нашите ВМРО партии се повеќе про-српски од очекуваната про-бугарска линија“.

-Фрчкоски како еден од најдолговечните министри за внатрешни работи под чија надлежност беше и УБК ја продолжи практиката (од претходниот комунистички систем) на следење на членови на ВМРО по т.н ВМ-линија (ванчомихајловистичка линија). Една од тие жртви е и некогашниот член и финансиер на ВМРО-ДПМНЕ, Јордан Петровски, кој поради малтретирањата во 2000 година замина од Македонија, добивајќи азил во Канада токму со досието на МВР и УБК под команда на Фрчкоски. Сега Фрчкоски вели: „Наспроти постоењето на задушливите националистички, полициско-исторически кругови, кои ја имаа монополизирано темата Македонија кај Бугарите и ја повторуваа идентитетската закана кон нас, тие не доминираа со бугарската политика кон нас сиве овие години“.

-Фрчкоски како министер беше најодговрен за атентатот на Глигоров. Неколку месеци по атентатот тој се криеше во јавноста за потоа да поднесе оставка. Неговиот шеф Црвенковси не ја прифати оставката, а подоцна го постави за министер за надворешни работи. Фрчкоски денес се исмејува со политиката на еквидистанца на Глигоров: „ Ние напротив нив ги извлекувавме и медиумски ги пренагласувавме сакајќи да покажеме (во смешните политики на еквидистанци, скепса и затвореност) дека имаме сомнителен, неискрен сосед во Бугарија. Тоа беше резултат и на нашата, македонска ископлексираност и несигурност, традиционална дистанца од Бугарија како инерција на српското влијание долж СФРЈ, но сè заедно ни нанесе сериозна штета,“, токму ова го пишува Фрчкоски денес.

@Басарабовски - според преброяването от 1881 г. романоезично е било някъде 2.5 процента от населението на Княжеството, към 50 000 души, 42 от тях в Западна България (цитирам по памет). С влашките диалекти в България се е занимавал Максим Младенов, диалектолог, наскоро почина, при него има изброени доста селища.
Това вече няма особено значение - диалектите са на практика изчезнали, от интерес само за професионалните диалектолози и от тях да е останала най-много някаква местна история как са потомци на българи, избягали след Чипровското въстание отвъд Дунава и затова позабравили малко българския и понаучили влашки.
Нищо особено. [/align]

Това казвам и аз де. 50 000 в западна България не са стотина хиляди в Северна България. 2.5% от населението в Княжеството, но след Съединението и поредицата бежански вълни от Македония, Добруджа и Тракия процентът най-вероятно клони към нула. Освен това не само Чипровското въстание е водело да миграция на север от Дунава. Всяка война между Австро-Унгария или Русия срещу Османската импария е била повод за преселения на север от Дунава и то не само от Чипровско или към Бесарабия, а също и просто отвъд Дунава. Дори и преди освобожденето на Влашко там е било "по свободно" и привлекателно за "бягство". Селото, което споменах се намира на няколко километра от Гюргево, а съседната област на запад се казва Телеорман (Делиорман), а административният и център е град Александрия

Quote:Александрия е град в южна Румъния, югозападно от столицата Букурещ, главен град на област (жудец) Телеорман, с население 58 651 души (2002).

Александрия е основана от българи, жители на Свищов, след Руско-турската война от 1828-29 г.

При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Александрия е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[1]

А дали е нещо особено зависи за къде става въпрос. В България не е нещо особено, а доколкото знам в Македония има антиквизация, като за връзка между античните македонци и съвремените се представят власите, което е много по-престижно от това просто да са асимилирани.

50х души при население от 2 милиона колко прави при естествения прираст на населението за повече от век? Умножено по смесените бракове? И без да броим новоприсъединение след Съединението и войните? Ако смятате, че те не са оставили потомство и процентът на техните наследници клони към нула, няма да споря с Вас. Претопени са, разбира се - но точно това се опитвах да обясня, че хората се променят.
А това, че са потомци на бежанци от въстания и затова не знаели добре български... Ами няма да споря.

@Христо - Иван Шишманов, един от основателите на модерната българска наука, казва, че историците на Балканите приличали на адвокати, които се мъчат да държат клиентите скарани, защото тогава съдебният процес продължава по-дълго и хонорарите са по-високи.

(14-02-2013, 02:59 PM)nescafe Wrote: 50х души при население от 2 милиона колко прави при естествения прираст на населението за повече от век? Умножено по смесените бракове? И без да броим новоприсъединение след Съединението и войните? Ако смятате, че те не са оставили потомство и процентът на техните наследници клони към нула, няма да споря с Вас. Претопени са, разбира се - но точно това се опитвах да обясня, че хората се променят.
А това, че са потомци на бежанци от въстания и затова не знаели добре български... Ами няма да споря.

Нескафе, предопределяте отдалечаване на македонците от българите. А може би, посоката ще се смени в резултат на предстоящи исторически събития?
... Имам предвид, че албанците няма да търпят дълго това, което се случва днес в Македония.

(14-02-2013, 10:23 AM)hristo Wrote:

(14-02-2013, 09:55 AM)nescafe Wrote: Хубаво интервю. Кой е авторът? Спокоен и разумен анализ, само с края не съм съвсем съгласен - авторът сякаш се надява, че раздялата не е необратима, докато на мен ми се струва, че каквото е станало, е станало.

Чисто по човешки не разбирам какво толкова страшно има - в миналото българи и македонци може да са били един народ, но вече не са и няма как да станат, насила или доброволно. Хората се променят, избират - в Северна България има стотици хиляди хора, чийто прабаби и дядовци са говорили влашки, а внуците днес са убедени български патриоти, подиграват се на мамалигарите и не говорят у дома друг език, освен български.
Че в България днес половината бракове завършват с разводи, хем става дума за доброволен индивидуален избор - защото хората се променят.

Всички сме от Адам (или от Люси), но различните хора и човешки групи (семейства, народи) поемат по различен път и с времето се надробяват и раздалечават. Какво толкова страшно има, че да се вдига вой до небето.
И какъв характер трябва да има човек, че да се чувства по-велик, като се хвали с нещо, за което самият той няма никаква заслуга (историята) и като се подиграва на съседите пак за историята.

Ех,Нескафе. што да ти думам? Да сме јас, Христо, и ти одговорни за македонско-блгарските отношенија ке ги решиме за еден час. Но, гледаш, нормалните луѓе, добронамерните, во оваа балканска меана ( Мирослав Крлежа) никој не ги прашува! Балканските политички елити, воглавном, за лични цели ги држат тие прашања отворени. Тие им се можности дома да се прават големи патриоти и на конто да победуваат на избори. Но, важно, ние обичните луѓе да се разбираме и да останеме со здрав разум

(14-02-2013, 09:55 AM)nescafe Wrote: Хубаво интервю. Кой е авторът? Спокоен и разумен анализ, само с края не съм съвсем съгласен - авторът сякаш се надява, че раздялата не е необратима, докато на мен ми се струва, че каквото е станало, е станало.

Случајно сум го испуштил авторот Виктор Канзуров, но секогаш кога постирам текстови можете ако кликнете на насловот да го видите изворот и оргиналниот текст.

(14-02-2013, 02:39 AM)ЈорданПетровски Wrote:

Quote:Ролята на България в създаването на антибългарски чувства в Македония

Никола Попоски: Не ни извивайте ръцете за Европа

Интервю на Бойко Пангелов с министъра на външните работи на Република Македония за българската ''блокада'' на Скопия за ЕС
14 Февруари 2013 14:32
6

Снимка: Антон СТАНКОВ

Никола Попоски е роден на 24 октомври 1977 г. в Скопие. Той е министър на външните работи от 27 юли 2011 г. Попоски е завършил икономическия факултет на Скопския университет, след това е стипендиант на френското правителство в университета в Ница. Завършва магистратура в Европейския колеж в Брюж, Белгия. Между 2003 и 2004 г. е в управлението на пристанището в Руан, Франция, след това работи като секретар на посолството на Париж в Скопие. През 2010 г. е определен за посланик на Македония в ЕС. Владее френски, английски, италиански, холандски език.

-Благодаря, че ни приехте във вашия кабинет, г-н министър. Разбрахме, че тук още не сте разговаряли с български журналисти...

- Не, вие сте първите.

- На какъв език да говорим? Трябва ли ни преводач?

- Ха-ха-ха... Ако не разбера нещо, ще питам колегата (б.а. - става дума за говорителя на министерството Борче Стамов, който присъства на ин-
тервюто. Той е от Дойран).

- Вие сте външен министър на държава, която България спря за преговори за членство в Евросъюза. Как се чувствате заради българската позиция - сърдит ли сте, обиден ли сте, г-н Попоски?

- Най-точната дума е, че съм засегнат.

- Неприятно е, нали?

- Не е приятно, да. И е особено неприятно, защото става дума за стъпка на държава, която ни е съсед, с която имаме отлично сътрудничество на работно ниво. И държава, която съвсем отскоро - от 5 години - се сдоби с предимствата на членството в Европейския съюз.

- И точно тя да ви блокира. Има ли причини за това?

- Разбира се, че има причини, но не смятам, че са оправдани.

- Вашият коментар след изразената на 11 декември в Брюксел българска позиция беше, че решението е взето с вътрешнополитически цели. И сега ли мислите така?

- Очевидно е, че не всички в България смятат, че е правилно Македония да бъде блокирана. Не всички са съгласни, че това решение е разумно.

- Факт е, че всички предишни президенти - Желев, Стоянов и Първанов, единодушно определиха решението за грешно и че то само може да стимулира онези сили в Македония, които са с антибългарска нагласа. Съгласен ли сте?

- Смятам, че тази позиция не е в интерес на България, на българските граждани. Единствен, който може да има интерес, е някой, който не желае между България и Македония да съществуват добри отношения.

- Излиза, че този „някой“ са президентът Плевнелиев, премиерът Борисов, външният министър Младенов, които са взели това решение...

- От комуникацията ми поне с министър Младенов знам, че той иска добри отношения с Македония. За което го поздравявам, и аз искам същото. Очевидно стъпката да ни блокират за ЕС, и то при положение че Македония вече 4 г. е в условията на гръцка блокада (б.а. - заради спора за името), не може да бъде оправдана с аргумент, че отношенията ще се подобрят. Моят анализ е следният. В България нарочнf се създава впечатление, че в Македония се формира антибългарска атмосфера. Това не е вярно, разходете се по улиците... Това е изкуствено насаждано усещане, което не отговаря на реалностите. Но на негова основа се гради позицията, че чрез твърдост, чрез поставяне на бариери пред Македония може да се постигне нещо.

- Възможно е. Но да ви кажа как гледат на нещата българите. Те смятат, че Скопие присвоява тяхна история и минало, поне част от историята им. Родителите на майка ми са от Кукуш, откъдето е и Гоце Делчев. За тях, а и за мене никога не е имало и грам съмнение, че Гоце Делчев е чист българин. А сега вие го присвоявате. И много от българите не разбират как така им вземате още Кирил и Методий, Климент Охридски, Даме Груев, братя Миладинови, да не продължавам...

- Първо, не смятам, че с подобно фокусиране върху историята можем да направим по- добро бъдещето. Второ, мисля, че на Балканите всяка държава има свои идентичност и развитие. Няма да намерите на Балканите две нации, две държави, които да постигнат 100-процентово съгласие за историята.

- Добре, но вие ни отнемате една важна част от съвременната история. Това не го разбираме. Не може ли поне, както предлага президентът Плевнелиев - щом смятате това за част от вашата история, нека да е и ваша история - заедно да се празнуват тези събития, личности?

Общи герои – може би

- Това не е нещо ново - да има такъв тип празнуване. Ето, вашият посланик тук положи цветя на гроба на Гоце Делчев. Но ако се стремим към обща
цел, а тя е и двете държави да са членове на ЕС, трябва да уважаваме европейските норми. Те не изключват съвместно честване на дати и личности. Но много по-важно е отношенията да бъдат честни и открити, да работим върху съвместни проекти. Много полезно ще бъде да изградим прословутия коридор №8 (б.а. - един от десетте европейски транспортни коридори, свързващ Черно море с Адриатическо) или жп линията София - Скопие.

- Да, идеята за тях е по-стара и от Македония...

- ...точно. (Смее се.) Ако там се хвърли същата енергия, каквато за чествания, досега да имаме и автомагистрала, и железница.

- И Плевнелиев, и Борисов обаче са категорични, че България няма да подкрепи безусловно Македония за ЕС. Как тълкувате думата „безусловно“? Като ултиматум?

- Това, което се случи след 11 декември, беше с цел да се подпише такъв договор, който да отговаря на очакванията на правителството в София. Между другото и преди 5-6 години имаше идея за такъв документ. Тогава българската страна каза, че добросъседството не се гради с договори, а с искрени и конкретни действия. И аз абсолютно подкрепям тази оценка: добросъседство не се гради с формални договори. И добавям - не прави на ближния онова, което не искаш той да ти направи на тебе.

- Съгласен. В този контекст ще ви попитам за филма „Трето полувреме“. За българите той е обиден, защото ги представя като окупатори, фашистки завоеватели. Вие може да кажете - това е художествена творба, това е виждане на сценариста. Но как да се обясни фактът, че филмът е финансиран с 3 млн. евро държавни пари? И че вашият премиер г-н Груевски го обяви за национален проект?

- Все пак мисля, че като цяло филмът не е антибългарски. Той разказва за една любовна история в едно трагично време. Има много македонски филми, които представят в много по-лоша светлина самата Македония.

Кой какъв е?

- Да се върнем на преговорите за договора. Тези спорни моменти, за които говорим, обсъждат ли се? Например за България е важно Скопие да не претендира за съществуването на македонско малцинство, като по този начин се създават предпоставки за териториални претенции.

- Всичко може да бъде обект на разговори при подобен тип договор. Но не мисля, че по определени исторически събития и личности между Македония и България има по-големи разли- чия, отколкото между България и Гърция, да кажем.

- Не съм съгласен. Между България и Гърция сега няма спор за исторически личности, например. Никой не претендира, че Папандреу е българин, нито че Левски е гръцки герой. Но щом държите на Гоце Делчев - защо не сте съгласни да бъде и македонец, и българин? За мен не е проблем, българин и македонец са синоними.

- Е-е-е, това е ваше виждане. (Смее се.) Аз все пак се чувствам само македонец... Но да се върнем към договора. Както казах, с документ приятелство не се прави, прави се с действия.

- Да, но един договор означава и ангажименти.

- Щом говорим за ангажименти, мисля, че за да имаме искрен договор, първо трябва да се уважаваме. Да заявим: това е договор между две държави, които са съгласни, че са равноправни партньори. А не да дойдете и да кажете: ето, това е моят списък с искания и условия, прочетете го, аз ще се върна след 15 минути, за да видя дали сте го включили в текста. И да се подпишете под него. Това няма как да бъде договор за добросъседство. Това е ултиматум.

- И има ли такъв списък?

- Това, което е заявено от българска страна, е, че има очаквания, които трябва да бъдат изпълнени от Македония.

- Секретни ли са тези очаквания, не се говори за тях?

- По принцип сме се разбрали да няма медиен шум, за да не се спекулира с резултата; това само ще попречи на преговорите. Но кое е важно за нас?
Ако искаме договор между две държави, който фиксира еднакви права и задължения, то те трябва да са симетрични. Трябва да се уважаваме взаимно и да не вменяваме каквото и да от позиция на силата. Подходът от позиция на силата сочи, че целта е не да направим документ за добросъседство, а да отбележим точки, с които да се хвалим пред домашната публика.

- Значи отново казвате, че този подход се прилага с вътрешнополитически цели?

- Ако преди 2 месеца ме бяхте попитали дали България ще подкрепи Македония за преговори за членство в ЕС, то въз основата на изявленията на българските политици категоричнo щях да отговоря с „да“.

- А сега не бихте го заявили, така ли?

- Сега след Брюксел се разбира, че България ще поставя условия срещу подкрепата за Македония. Затова смятаме, че промяната в позицията се
дължи на промяна в обстоятелствата. Че в България има фактори, които заиграват с националистически чувства.

- Кои са тези фактори? Управляващите от ГЕРБ? Нали те обявиха, че подкрепата няма да е безусловна?

- Аз мисля, че тези проблеми не трябва да се решават с една или друга политическа сила. Ние сме държава и България е държава. Ако има причина за блокиране, трябва да разговаряме на държавно ниво. Особено лошо е, ако една политическа сила наложи виждането, че да блокираш съседа си е нещо, което е в реда на нещата, и това се превърне в норма.

- Как виждате конструкцията на договора, какво трябва да съдържа той?

- Пак ще кажа, че за мене договорът не е самоцел. Добросъседството може да го градим и с договор, и без него.

- Но това не означава, че сте против този документ.

-Не казвам, че съм против. Но всички права и задължения в него трябва да са взаимни и еднакво обвързващи, а не единият да казва какво трябва да се прави, а другият само да изпълнява. Демонстрацията на сила може и да е привлекателна за домашна употреба, но в никакъв случай не е подходяща, когато става дума за изграждане на междусъседски отношения.

- Има ли хипотетична възможност в такъв случай документът да не бъде подписан?

- Не бих искал да предопределям нещата. Договор ще има, когато правата и задълженията са еднакви и симетрични за двете страни. Що се отнася до конкретното съдържание - в тек ста няма да има нищо необичайно в сравнение с това, което са съдържали други двустранни документи от подобен калибър.

- Срокът за постигане на резултат кога е?

- Досега се проведоха три срещи на работните групи, ще има още една. След това ще знаем какво ще получим и дали ще върши работа. Съдбата на
договора ще стане ясна до седмици. Но във всички случаи нашият подход е следният: и да има, и да няма договор - дайте да насочим енергията към конкретни проекти. Да открием гранични пунктове, да подобрим инфраструктурата.

Винаги може още

- България първа призна независимостта на Македония. Каква е вашата обобщена оценка за изминалите 22 години, откакто това стана?

- Тя е отличен, ако съдим по честотата на пътуванията на хората от двете страни на границата. Това значи, че между двата народа има комуникация, те нямат проблеми помежду си. Взаимното отваряне е все по-голямо, от което печелят и двете страни. Изключение е последният период, когато възникна проблемът с блокирането на Македония, когато в София се прецени, че е добре тя да бъде блокирана. Това не е изява на висок стандарт - да покажеш, че щом си в ЕС, можеш да блокираш онзи, който е отвън. Това няма да помогне да изградим по-добра атмосфера в отношенията. Но като цяло изминалият период е много положителен. Макар че винаги може още. Ние сме благодарни на България, че първа призна Македония.

- В Македония излъчва ли се шоуто „Биг брадър“?

- Не, засега не. Защо?

- Последното издание на „Биг брадър“ в България беше спечелено от македонски младеж. Зрителите гласуваха за Никола Настески.

- Да, чух за това. И какво ви говори?

- Говори, че хората в България не се влияят от политиката, когато става дума за обикновените македонци. Българите нямат комплекси да приемат едно македонче за победител в българско предаване. Мисля, че това е добре.

- И аз така мисля. И това обезсилва тезата, че пред Република Македония могат да се поставят пречки, които се дължат на временни политически сметки.

(в. Преса, печатно издание, брой от 395 от 14 февруари 2013)

Бойко Пангелов

http://pressadaily.bg/publication/9976-%...0%BF%D0%B0