(28-05-2010, 09:30 PM)Път Wrote: (28-05-2010, 08:54 PM)Kasnakovski Wrote: Моето мнение е, че не си прав. Ако ти прави впечатление и нај-дебелите б`лгарски националистически глави с нај-националистическите моз`ци се опитват да пишат на македонски език, колкото и смешно да звучи.
Значи тука имаме проблем с една психологическа бариера. Уж мижат и не го признават македонскија език, а в с`штото време се опитват да пишат на него.
Това е парадокс.
Е како не сум прав бе Каснаковски, виде ли што напиша Веритас- тој се обидува да ги оддели македонските дијалекти од мак. лит. јазик- што едноставно не е изводливо бидејќи и македонскиот литературен јазик е практично македонски дијачект кој што го зборуваат мнозинството Македонци.
И токму тоа и јас го кажав- дека се работи за психолошка бариера. Исто како кога ги пеат современите македонски фолк песни напишани на македонски литературен јазик, а потоа пишшуваат дека „подобро го разбираат јазикот во тие песни бидејќи е поблизок до народниот говор, а македонскиот литературен јазик е србизиран на изкуствен начин“. Нешто како Павлов рефлекс;
А: Македонски литературен јазик...
Б: Това е изкуствено сърбизиран български диялект... Хората в Македония си говорят на диялект и не признават скопската книжовна норма като своя .... и бла бла бла бла....
Смешни работи.
Е да, ама в българия не е така. Кодофицираната висока норма не е нито един традиционен диалект. Тя е урегулиран компромис между всички диалекти и затова ти не ме разбра за причината за пълния и краткия член. В едни краища звучи само отворено, а в други само затворено (макар и конструкцията да е идентична). Затова е решено, зада не се наведе езика прекалено в едната посока, се формулира справедливо решение, за да се инкорпорират и двата диалекта, без да се дава превес на нито единия. Тука не ти говоря за това дали пато (шопски) е съкратена форма на "пъкят" (странджански), а за това че на шопа ще му е толкова несвойски да изговори думата с Т накрая, колкото и на странджалията да изхвърли Т-то. И понеже не може да има две офоцоални граматики, прието е това изкуствено (вештачко правило), чрез което и на двата дилекта им се дава еднакво усилие, само че в два различни граматически случая. Никакви остатъци от падежи никакви тинтири минтири, МАКАР ЧЕ, когато дядо Неофит Рилски прави първия опит за граматизиране на езика, той базира членуването, на съществуващите в ЧЕРКОВНОСЛАВЯНСКИЯ (единствената писмена норма) падежи. В последствие, разбира се, по причина че в нормалния живот падежи нямало, се працвят много опити да се установят други правила, които да са приложими към светския език, а не духовния черковнослявянски.
Това е още едно доказателство, че речта на полето е била с конструкции, различни от черковнославянските (иначе защо ще се напъват да търсят нови правила).
Проблемът с кодифицирането на членуването в българския език винаги е бил голям, точно защото в различните краища се е говорело различно. Различното ползване в диалектите Е ОСНОВНИЯ И ЕДИНСТВЕН двигател за търсенето на компромисно решение. Споровете как да се реши това, остават и до днес.
Ето ти от Вики:
Историческа перспектива [редактиране]
Както в миналото, така и днес правилото за различаването на пълен и кратък определителен член в българския правопис бива обект на езиковедски спор. Въпреки че в съвременните български го̀вори не се прави разграничение на синтактична основа между формите за пълен и кратък член, съществуват разлики в тяхната употреба.
В някои наречия се използва предимно една от формите, а в други се употребяват и двете като взаимно заменяеми.[източник?] Поради това в книжовния език се е наложило правилото за употребата на пълната и кратката форма на пълния член спрямо падежа на името в изречението, т. нар. синтактично правило.
За пръв път различаване на различни форми на члена според синтактичната функция на членуваното име въвежда Неофит Рилски в своята "Болгарска граматика", 1835 г., който в стремежа си да обедини различната употреба на членната морфема в различните български го̀вори стига до следното правило:
Членът при имената от мъжки род единствено число се пише -о в именителен падеж, -а в родителен падеж и -атъ във винителен падеж.
До края на XIX век подобно правописно правило се прилага и при членуването на имената от женски род, където формата за членуване в именителен падеж -та се променя в -тѫ във винителен и родителен падеж успоредно с окончавието на думата, съответно от -а в -ѫ и от -я в - ѭ.[3] Дриновската и Каравеловата правописна школа обаче използват единствено пълния член при имената от мъжки род.
Първият официален правопис на българския език санкционира употребата на определителния член според съвременното синтактично правило. През 1921 г. то е отменено от правописната реформа на правителството на БЗНС в полза на евфоничното правило, което определя пълен член да се ползва само пред думи, започващи с гласна. С падането на режима на БЗНС през 1923 г. цялата правописната реформа е отхвърлена и синтактичното правило е върнато в сила. В първоначалния проект за правописна реформа на правителството на Отечествения фронт от 1945 г. на пълния и краткия опредетелен член се дава еднаква стойност и се позволява свободната им употреба като дублети, каквито те се явяват в говоримата реч и поезията, но впоследствие е решено да се запази действащото синтактичното правило.
Макар и общоприето, съвременното правило бива обект на критика от страна на някои български езиковеди като Беньо Цонев и Стефан Младенов. Докато някои предлагат премахване на пълния определителен член, други се обявяват за повторна замяна на синтактичното правило с евфоничното.