Ще си позволя да поставя една статия на Виктор Канзуров в контекс на темата, и която ми дапада като мислене

Падението на българската политика
Виктор Канзуров
В 1878 година, сред руините на неосъществения Санстефански мирен договор, се ражда Берлинският договор. Заедно със своите последователи - Букурещкия, Ниойския и Парижкия - като сила и оръжие на едно геостратегическо обстоятелство той именно налага емоционалното, психологическото, териториалното, а в определен момент и етническото разделяне на българите, част от които влизат в териториите на свободното българско отечество, а друга част остават в неосвободените земи.
Един от мнoгoто нюанси на това насилствено отчуждаване е деетнизацията и асимилацията на българското население в географска Македония. А друг важен компонент е свеждането на България да играе незначителна роля в балканската политика и да се съобразява със завоевателните политики на съседните държави, особено когато става въпрос за Македония в политиките на Гърция и Сърбия.
Двата процеса са взаимосвързани помежду си. Бездействието на България и българските управляващи съпровожда промяната на етническия състав на Македония, която се осъществява с довеждане и заселване на гръцки и сръбски колонисти, с изселване или претопяване на българите в гръцката и сръбската етническа маса.
След Втората световна война във Вардарска Македония се налага и териториално-географската принадлежност на местното славянско население като име за нова етноидентичност - македонци. За да могат гръцките и сръбските хегемонисти, а чрез тях внушителите от реда на голямите световни сили, да разпространяват своето влияние в епицентъра на българското възраждане, нужна и потребна им е една бездействаща България.
В тази България българи, агенти на чужди държави, ще се добират до най-високите постове във власта, на чужди агенти ще се позволява да гонят, арестуват и вършат репресии на българска територия, а в по-ново време на привидно затишие на международната политическа сцена, на тази България ще й се подметнат идеи както нефтопровода Бургас - Александропулис, с който се заобикаля Република Македония и се намалява възможността да започне да функционира Коридор 8 (Изток - Запад). В същото време северната и южната съседки имат стабилно политическо и икономическо влияние в Македония и са способни, когато искат, да организират българофобични кампании в тази страна или да карат България да харчи енергия по въпроса на ултрамалобройната организация ОМО Илинден ПИРИН, която със своето име иска по безсрамен и бездушен начин, навреждайки интелигенцията на всички свободномислещи хора, да открадне и отчужди една част от историята на българският етнос в Македония и Одринска Тракия: Илинденско-Преображенското въстание. На фона на тези наблюдения, единственото заключение, което може да се извади, е: на онзи днешен политик в България, на когото не му е ясна играта, която се води около България и Македония, да препоръчаме да си намери друга работа или хоби, с което да се занимава.
След Първата световна война, когато България се опитва да започне да живее с последствията от втората национална катастрофа, а Македония продължава да е сцена на най-низки страсти и на най-черно гръцко и сръбско робство, се намира един човек, Тодор Александров, който възстановява ВМРО и започва отначало борбата за освобождение на поробените българи. Тодор Александров загива през 1924 година по неизяснени причини за сега, а до ден днешен остават неизвестни поръчителите на покушението над него.
През 1925 година Иван Михайлов оглавява организацията и предотвратява опитите за нейна болшевизация и идеологизация. Той продължава битката за освобождение на Македония, като осъществява редица преобразувания в методите и тактиката на въоръжената борба. След Втората световна война, с перо в ръка в мнoгoбройните си интервюта, статии и книги с подобаващ хумор и по безкомпромисен начин воюва с фалшификаторите на истината, които искат върху българската история и култура в Македония да изградят васална югорепублика, в която на хората ще се внушава сърбоманска, себеотричаща интерпретация на фактите.
В България прекалено лесно и с едно почти елементарно възприемане на фактите се говори за появата на македонизма. Говори се, че това е идея на бившия сръбски министър на просветата Стоян Новакович, като етап, като средство и оръдие, с което по-лесно ще се извърши сърбизация на македонските българи, след като българщината при тях е твърде силна. Говори се, че Коминтерна приема македонизма в 1934 година и го налага на своите македонски членове, а след Втората световна война в условия на новосформирания югокомунизъм и титовизъм във Вардарска Македония доктрината на македонизма се превръща в държавна идеология на македонската югорепублика.
Тези обяснения очертават една територия на сухото, хронологично възприемане на фактите, което не е достатъчно, за да се обясни процеса и характера на тази в известен смисъл расистка, антибългарска идеология, която има изградена система на емоционални знаци, подзнаци и символика. Чрез които се прави невъзможно обективното навлизане в пространството на македонските исторически събития. Македонистките знаци, подзнаци и символика подсъзнателно почиват на една система, която чрез използване на идеологически обърквани понятия от миналото, на които почиват днешните чувства и обстоятелства в Република Македония, оцветява същото минало по един фалшив начин. Тези неща са много важни, за да се разбере цялата заплетеност на днешните българо-македонски междудържавни отношения. Но много тежко е да ги разбере, а още повече да ги почувства човек, който не живее в Република Македония.
Сухото възприемане на фактите в България има за цел да не се занимава с обстоятелството как психологически става възможно някои хора да прегръщат идеята на македонизма или как тази доктрина добива възможност да се разширява. Без отслабения български държавен механизъм не може да се осъществи етнонационален сепаратизъм на територия, на която суверенно, според самоидентичността, дотогава владее българско етническо чувство.
Начинът, който хронологично обяснява генезиса на македонизма, е аналитичен и кореспондира с нисшето ментално тяло. Начинът, който абсорбира и психологическите моменти и който чрез анализа на новообособилата се действителност осъзнава и причините за проблема, е синтетически и кореспондира с висшето ментално тяло.
Вторият - каузалният метод, е този, който освен че дава диагноза, може да даде и рецепта за решаването на проблема. Каузалният метод, с честни изключения, липсва в българската историография и я прави само да фактографира въпросите на ниво: българи срещу сърби, гърци срещу българи, македонисти срещу всички освен сърби…
Една от редките книги в България, които следят каузалния метод в приобщването на македонския въпрос, е писаната с много любов “Македония преживяна съдба” от Михаил Огнянов. Авторът като подрастващ е свидетел на годините във Вардарска Македония преди и след официализирането на македонизма. На 262 стр. от “Македония преживяна съдба” Михаил Огнянов пише:
“Решаващо значение за жителите на Македония да се откажат от българската съдба имат събитията на Балканите, протекли през изминалия век. Подготовката на Балканската война, съглашателството със Сърбия за подялба на Македония (’Спорна зона’!), националните катастрофи от 1913, 1918 и 1944 година, политиката на Стамболийски, на звенарите, на Кьосеиванов (’Вечно приятелство’), установяването на комунистическа власт в България след 1944 г. - всичко това с трагическа безпощадност показа на македонското население, че то не може да разчита на българската държава…”
Книгата, подготвена от историка Цочо Билярски - “Иван Михайлов в обектива на полиция, дипломация, разузнаване и преса”, публикувана през 2006 година, дава точна картина как определени процеси в българската държава допринасят някои хора да прегърнат идеята на македонизма, а когато вече македонизмът се налага като държавна идеология във федерална Македония - по-лесно да се наложи на населението. Не може да стане така - някой легнал да спи като българин, а следващото утро се събудил и казал, че е македонец в етнически смисъл. Става дума за дълг процес, в който голямо влияние има българската държава
Прекалено еднострано е и да се твърди, че процесът на отчуждаване от македонското революционно дело в България се случва на 19 май 1934 година. Съществуват един куп предусловия за преврата и за новосъздалата се душевна картина на България и на македонското освободително дело, която носят звенарите-деветнадесетомайци.
За ролята която официална България играе в годините преди Втората световна война достатъчно е да се прочете книгата на Иван Михайлов “Кво вадис Българийо”. Книгата подготвена от Цочо Билярски - “Иван Михайлов в обектива на полиция, дипломация, разузнаване и преса”, ако човек се опита да я чете и ползва с третото око, или чете между редовете, дава обширен преглед на една богата с информации територия, която свидетелства за отслабването на българския държавен - национален и политически управляващ - елемент, след който естествено се лепи осъществяването на идеята за един псевдокомпромис, какъв е македонизма.
В писмо от май 1941 година, публикувано в “Иван Михайлов в обектива на полиция, дипломация, разузнаване и преса” (371 - 374 стр.), лидерят на ВМРО пише на Васил Митаков, министър на правосъдието за представения от него законопроект за амнистията в Народното събрание, за отношението му към дейците на ВМРО и за политиката на българските правителства по македонския въпрос. Тук много добре може да се почувства недоволството и огорчението на Иван Михайлов по отношение на българската държавна политика между двете световни войни:
“…Години под ред вашите побратимски излияния убеждаваха и външния свят, че в Македония под сръбска власт всичко отива по мед и масло. Вашето държание бе най-полезният сътрудник за въдворяване на политическо и обществено мъртвило около името на нещастна Македония. Затова разтурихте легалните македонски сдружения, а се направиха опити за разстройство и на организациите на емигриралите в Америка македонски българи. Обърнали се бяхте на заоволена од договорите държава. В свободна България сръбското влияние се ширеше така, както в старите български царства - византийското…”
С отказа на българската наука да се въгледа във вината на самата България за учредяването и засилването на македонизма, се отхвърля възможноста днес да се поеме отговорност от българската общественост и да се поведе акция за спиране на фалшификациите на историята, които са правят в Република Македония. Случилото се след 9 септември 1944 година е само последната крачка в детронизирането на българските суверенни държавни институции, разбрани и буквално, и метафорично като вътрешна сила, крепяща всеки българин -вътре и вън от пределите на отечеството.
Стената на недоверие между Иван Михайлов и българските държавни мъже се чувства и във времето на частичното освобождение на Македония, 1941 - 1944 година. Десетките книги, брошури, статии, интервюта, както и пете тома спомени, поставят Иван Михайлов като пазител на автохтонните принципи на македонската освободителна борба, но и като защитник на патриотичната кауза, на която почива идеята за българска държава и за това по какъв начин тя трябва да функционира.
Плодотворността на самия Иван Михайлов в книжовното дело създава пример как България трябва да запази и да се бори за историческата истина, след като в днешни условия македонистката пропаганда от Скопие, подкрепяна от Белград, с ползването на всички инструменти на съвременната технология и действайки всекидневно по пресата, радиото, телевизията, интернет, чрез активността на тайните служби, чрез плащане на чужди лъжеучени да разпространяват македонистката еквилибристична интерпретация на историята като факт, изглежда като суперсоничен самолет, докато българската историческа наука, българската държава и българското общество с темпото на действане, в сравнение с този македонистки суперсоничен самолет, прилича на биволска кола.