На баща ми

В Бургас -
на края на града,
в Бургас -
ний, бежанците, някога живеехме.

Във събота ни идваха роднините.
Жените се отделяха във стаята -
на стълбите оставаха бащите ни
и слушаха със някакво смирение

безкрайните напеви на най-старите...
А старите говореха особено
и думите им вечно ни разсмиваха,
защото не приличаха на думите,
които ний четяхме във букварите...

О, старите говореха особено.
Живееха, по-точно, не живееха -
безшумно съществуваха с дърветата,
с конете и ралата, и каруците.
Навярно са забравили от бързане,

уплаха и безумие душите си
в далечните невероятни краища
с далечни и ухаещи названия -
с ухаещи далечни планини,
с ухаещи далечни долини
и сребърни реки
със златни
риби.



Ний, младите, не слушахме - тежаха ни,
омръзваха ни думите на старите...
Априлската възбуда ни влудяваше.
Примамваше ни веселата ябълка.
На клоните й мятахме въжетата
и люлките ни мятаха до слънцето,
което ний докосвахме с главите си...

А старите ни гледаха със някакво
ухаещо, далечно отчаяние
и казваха, че само ние, малките,
умееме да скачаме до слънцето,
защото ние, малките, не Знаем.

Не Помним... Не можем да си Спомним.

В Бургас -
на края на Бургас...
В Бургас
ний - бежанците - някога живеехме...
Събирахме се ний хиляда Тракии,
хиляда Македонии - и няколко
жестоко-маларични Беломория
ни хранеха със рибата на Черното
и своето,
и чуждото
море.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=1...15&Level=1

Само пояснение. Христо Фотев е тракиец - роден 1934 в Истанбул. Семейството му се преселва в Бургас. В края на 19 век Бургас е рибарско село с няма 10 хиляди жители. Днес градът има 350 000 жители и 90% от тях са потомци на бежанци от Беломорието - Тракия и Македония.