Добредојдовте
  • Users with e-mails at mail ·ru, aol ·com and gmx ·com to contact admins for registration.
  • Новорегистрираните членови повратниот одговор од форумот за активирање на сметката нека го побараат и во Junk на нивните пошти.
  • Сите регистрирани членови кои неучествуваат во дискусиите три месеци автоматски им се брише регистрацијата

 

Thread Rating:
  • 9 Vote(s) - 4.22 Average
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
Bugarskiot fasizam i teror nad nas MAKEDONCITE
Author Message
Kasnakovski Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,223
Joined: Mar 2010
Reputation: 18

(08-11-2010, 12:22 PM)Han Solo Wrote: Тия "документи" ги разбрахме, Таридине.
Постарай се повече, "не вървиш".

Какво искаш да кажеш?
Оспорваш автентичнотта им или...?

Мунгоса го пусна тоя документ на Идивиди. Лично аз мисля, че кмета имал много точни наблюдения.

Периодът 1941-1944 е решаващ за окончателното избистряне на македонското национално съзнание. Т.е. скъсването с всякакви илюзии за "Майка България". България се проявила като мащеха за македонците.
08-11-2010, 12:37 PM
Reply
Han Solo Offline
Senior Member
****

Posts: 676
Joined: Aug 2010
Reputation: 12

Не оспорвам текста, а тълкуването на Тиридин на подобни документи.
Както виждаш, потвърдих предишния доклад, въпреки че е само препис.
(This post was last modified: 08-11-2010, 01:42 PM by Han Solo.)
08-11-2010, 01:40 PM
Reply
Il Schismatico Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,078
Joined: Sep 2010
Reputation: 19

Лош, бугаризиран македонец от Ключ, забравил произхода си след установяване в азиатска София, тероризира най-фашистички свои събратя по подобие на татаро-окупаторския образец от миналото:
http://www.sportni.bg/index.phtml?tid=40&oid=2702372
Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце – горчиво, додето умре.
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме, море!

http://tsvetno.blogspot.com/2008/07/blog-post_257.html
09-11-2010, 10:32 AM
Reply
jingiby Offline
Posting Freak
*****

Posts: 994
Joined: Aug 2010
Reputation: 15

(08-11-2010, 12:37 PM)Kasnakovski Wrote: Периодът 1941-1944 е решаващ за окончателното избистряне на македонското национално съзнание. Т.е. скъсването с всякакви илюзии за "Майка България". България се проявила като мащеха за македонците.

На практика си прав, но теоретично не съвсем. Ако Хитлер не беше нападнал СССР и комунистите и фашистите си беха останали дружки, или ако Хитлер беше спечелил войната нещата щяха вече да са забравени и македонците щяха да са българи. Апропо на фона на отделените огромни средства от военновременения бюджет, специално за Македония, другите области на България трябваше да са вдигнали бунт. Факторите са повече от отношението на "мащеха", което е било стандартно през войната за всички българи.

Друг фактор например е непоследователнота политика към Македония през лятото и есента на 1944 г. Първо армията ни се изтегля от анексираните територии, изведнъж станала вече неутрална и оставя Македония на Тито и германците. Пълна простотия. Германците канят Иван Михайлов да сформира "про-българска" и "независима" Македония, но той отказва. После България се връща пак с армията си, но вече за война с Германия и като съюзник на Тито и сие. И им даваме шанса да си правят "про-сръбска" и "независима" Югославска Македония. А после пак изтегляме армията и вече почваме и ние правим в Пиринско "независима" Югославска Македония. Изтегляме се и от Тракия и Егейска Македония без никой да ни кара, за което даже Чичо Сталин ни е дърпал ушите. А бе все едни такива недомислени, панически действия.
[Image: 03079b0284b1ec94.jpg]
09-11-2010, 11:53 AM
Reply
Il Schismatico Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,078
Joined: Sep 2010
Reputation: 19

(09-11-2010, 11:53 AM)jingiby Wrote: ...
Друг фактор например е непоследователнота политика към Македония през лятото и есента на 1944 г. ...

Няма такова нещо-само така ти се струва, но грешката не е в теб.
Ти разсъждаваш като българин, докато политиката тогава е правена не от гледната точка на България, а от комунисти, поставили си за цел единствено да установят социализъм в страната и да станат част от голямото съветско семейство под кървавия ботуш на Сталин.
Това което ти наричаш "непоследователност" е просто поредицата им от отстъпки на СССР, или иначе казано-жертвана е Македония-но не заради България, а заради бъдещия комунизъм в България-и то жертвана не от българите, а от неколцината отрепковци, направили пуча на 9-9-1944.
Чел съм някъде че изродът Сталин е имал желание и идея да даде наша земя на Турция на Север чак отвъд Бургас бай дъ уей-по същия начин комунистите щяха да преглътнат тогава и границата ни с турците да е на 100 км. южно от Варна...
Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце – горчиво, додето умре.
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме, море!

http://tsvetno.blogspot.com/2008/07/blog-post_257.html
(This post was last modified: 09-11-2010, 12:23 PM by Il Schismatico.)
09-11-2010, 12:22 PM
Reply
raspberry Offline
Senior Member
****

Posts: 287
Joined: Feb 2010
Reputation: 9

(09-11-2010, 12:22 PM)Black Wolf Wrote: Чел съм някъде че изродът Сталин е имал желание и идея да даде наша земя на Турция на Север чак отвъд Бургас бай дъ уей-по същия начин комунистите щяха да преглътнат тогава и границата ни с турците да е на 100 км. южно от Варна...
Не, напротив все пак България е била в неговата "зона на влияние" , защо да си намалява територията на влияние? Той даже е искал да ни оставят излаза на Беломоерието ...
09-11-2010, 04:09 PM
Reply
Taridin Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,352
Joined: Aug 2010
Reputation: -2

Бугарскиот фашистички окупатор Венко Марковски погрдно го нарекува како болгарски орди. Така на пример, во песната посветена на Христијан Тодоровски - Карпош, Марковски пее:

Се разбиват пруги, стациони горат
участоци летат, а возој са в дим.

Со Дражини банди, со болгарски орди,
со Германци в бој са от првите дни.
10-11-2010, 05:28 PM
Reply
Вовата Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,983
Joined: Jan 2010
Reputation: 33

(10-11-2010, 05:28 PM)Taridin Wrote: Бугарскиот фашистички окупатор Венко Марковски погрдно го нарекува како болгарски орди. Така на пример, во песната посветена на Христијан Тодоровски - Карпош, Марковски пее:

Се разбиват пруги, стациони горат
участоци летат, а возој са в дим.

Со Дражини банди, со болгарски орди,
со Германци в бој са от првите дни.

Нали те предупредих за критичната маса. Да внимаваш кое лайно настъпваш, че може да те изпръска:

THIS BOOK IS BEING DISTRIBUTED on the Internet under the Creative Commons license ( http://creativecommons.org/licenses/by-nc/2.5/bg/ )
КРЪВТА ВОДА НЕ СТАВА се разпространява в Интернет при условията на Creative Commons ( http://creativecommons.org/licenses/by-nc-/2.5/bg/ )
Можете свободно: • да споделяте – да копирате, разпространявате и излъчвате произведението
• да ремиксирате – да адаптирате произведението Съгласно следните условия:
• Признание. Трябва да посочите името (или псевдонима) на автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място.
• Некомерсиално. Произведението не може да бъде използвано за комерсиални цели.
За повече подробности и използване на лиценза, вижте пълния текст на договора за използване на произведението: http://creativecommons.org/licenses/by-n.../legalcode
Тази книга е свалена от http://veni.com/venko.html
ПРЕДГОВОР
Фактите са свидетели на миналото. Съдници са. Техният съд е неподкупен. Те са неми и ни карат да мълчим, изискват уважение. Фактите са ръцете на историята, символът на истината. Те могат да бъдат само фалшифицирани. Ония, които фалшифицират фактите, се наричат фалшификатори на фактите. Историята също може да бъде фалшифицирана. Ония, които фалшифицират историята, се наричат фалшификатори на историята.
През 1969 година в Скопие излезе в три тома една книга. Съчинителите є я нарекоха “Историjа на македонскиот народ”. Фалшификацията като явление не е непозната на историята. Фалшификация обаче от този род историята не познава. Понякога и най-грубите фалшификатори проявяват чувство на срам и отговорност. За съчинителите на тази книга тези човешки качества са непознати. Иска им се да бъдат историци с нова мисия и посланици на някаква неземна vis maior justitiae, съвест, която е дошла на земята да осъди неправдата и да възстанови владението на истината, а в действителност някои от тях са специфични духовни недоразумения. Това са гробари, които в късна нощ с фенери и лопати търсят в гроба на Александър Македонски прародината на македонските славяни.
Тези иманяри блуждаят в царството на историята и дирят ковчег с реликви и скрижали на измисленото от тях. Те себе си надигат срещу себе си, самозаблуждават се, воюват, искат да не са това, което са. Искат да са това, което не са, и всички, които не са като тях, да станат като тях.
Коя е обаче тази сила, която ще сбъдне мечтите им и ще превърне сънищата им в действителност? Въображението ли? Въображението е изкуство. То е сила в изкуството и слабост в историята. Историята не е въображение. Желанието ли? Желанието е пропаганда. То е сила в пропагандата и слабост в историята. Историята не е желание. Предпоставката ли? Предпоставката е теория. Тя е сила в теорията и слабост в историята. Историята не е предпоставка. Без оръжие са. Фалшификациите, които те разменят за истини, не са път към победа. Търсят светлина да възвърнат радостта на очите си. Тази светлина, която може да възвърне радостта на очите им, не е заблуда. Навсякъде присъства край тях. Те не я виждат. Сами са. Самотата е опасна. Пътят е дълъг и мрачен. Светилникът на призрачното им учение догаря. С лъжи не се поддържа огънят му. Лъжите са безумно ято. Безумното ято е къща неразумна. Лъжите са невярна стряха. Невярната стряха е огнище без огън. Неверие погубва верността им.
Отгде да вземат тази сила, която ще възвърне вярата им?
От народа ли? Но народът вежди свива и сърдито глава поклаща. Светкавици гневни избиват из очите му.
От земята ли? Но земята в мъка съхне и неравни теглила влачи. Проклятия страшни излизат от гърдитеє.
Или от войската на Самуила? Но тази войска е плът от плътта и кръв от кръвта на Куберовите прабългари.
През 1018 година в Охрид залезеславата на третата българска столица.
О, неразумнеи юроде! Поради что се срамиш да се наречешболгарин...
Паисий Хилендарски, Банско– Македония
Но Охрид беше законен наследник на Преслав, тъй както Преслав беше законен наследник на Плиска.
Самуил беше законен наследник на Симеона и Петра, тъй както Симеон беше законен наследник на Аспаруха и Крума.
Три престолнини с нееднаква орисия. Три престолнини с нееднаква слава. Но и под трите царски наметала биеха сърцата на България и неразделно с тях в тяхната плът и кръв тържествуваха Аспаруховите и Куберовите прабългари.
Къде да намерят тази сила?
В кладата на българския богомилец Василий ли? Но и тази клада е плът от плътта и кръв от кръвта на Куберовите прабългари. Пет столетия преди Джордано Бруно, през 1111 година, в Цариград на клада жив изгоря богомилският ересиарх Василий. Обгърнат от пламъци, българинът отправяше слова към съвестта на света: “За истината съм готов да посрещна хиляди по-страшни смърти на хиляди по-страшни клади.”
Еничарите като кастова категория отдавна са мъртви. Еничарите обаче от категорията на съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” са живи и са по-еничари и от най-еничарите на Османската империя. Те всичко светло, свято, скъпо, родно, българско у българина безмилостно убиват и ограбват.
Ни жестокият византиец Василий II, наречен от историята с прозвището Българоубиец, не е бил така жесток, когато е ослепявал с огнени монети рожбите на Самуила, ни Алексий Комнин е бил така жесток, когато жив е изгорил българския богомил Василий, ни султанът е бил така жесток, когато е обесил Апостола на свободата и в кърви е потушавал Априлското, Кресненско-РазложкотоиИлинденско-Преображенскотовъстание.Ни разпятия,ниголготи,ни войни, ни робии, ни ятагани, ни щикове в гърба не са били така жестоки, както фалшификаторите от категорията на съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ”.
Тежка битка са подхванали. На антибългарска почва история да сътворят. Фанатизмът е болест на неразвита възраст. Възрастта е време. Времето е цяр и разстояние. Някои от тези фанатици времетощеизлекува.Някоиоттяхсвъзрасттасищенабератразстоянието,коетоще им покаже нещата такива, каквито са. Аз вярвам, че някои от тях ще се върнат към истината за себе си.
Пътяткъмистинатаепокритсколебания.Изтояпътслабитеставатсилни.Силните– слаби. Едни като листи ще покапят из тоя път, други ще стигнат до върха, откъдето ще видят пропастта, към която са вървели. На този връх душите им ще се сгреят, очите им ще прогледнат, съвестта им ще оздравее. На този връх е истината за България. С живи хора истината се ражда. С верни хора истината расте. Истината умира, когато за нея се борят нечестни хора.
ГЛАВА ПЪРВА
Дали Македония някога е била държавно-етническа или национално обособена общност? Дали Македония е географска област, каквито са Тракия, Мизия, Добруджа и други области на България? И какви са по националност славяните в Македония?
“Най-старитежителинаднешнатабългарсказемяпринадлежали– пишесветовноизвестният историкК.Иречек– къмтрако-илирскотосемействоисеразделялинадвеплемена:източнои западно, тракийско и илирско. Към източното племе принадлежали траките, а също тъй може би македонците, които най-вероятно, подобно на днешните албански пришълци в Елада, твърде рано изпаднали под гръцко влияние; няма да сгрешим, ако предположим, че и пелазгитебили техни съплеменници.”[1]
Славянските племена, които се настанили в Мизия, Тракия и Македония, според световноизвестния историк Л. Нидерле принадлежат към източната група на южните славяни и образуват българския народ. За славяните от Македония Л. Нидерле пише: “Почти всички тези славяни попаднали бързо под властта на българите и се обединили с тях не само в политическо, но и в етническо отношение. Те приели името българи и заедно с него съзнанието за определена общност.” [2]
“...След двестегодишен и нещо задружен живот – пише големият историк академик Йордан Иванов– станалафизическаидуховнаасимилациянадветеплемена(прабългаритеиславяните – б. а.) и се родил нов народ “българи” със славянски език. Малобройният сравнително турански елемент тъй се стопил в славянското мнозинство, че не останали никакви осезателни останки от прабългарския език. И от всички народи, чиито съдбини някога са били свързани с Балканите и които са засядали в Мизия, Тракия и Македония, като келти, римляни, хуни, славяни, прабългари, авари, византийци, турци, само един от тях, българският, можа като най- жизнен да оцелее на същата земя през течение на вековете. И ако н а р о д н о с т т а се определя като съзнание за единство, единство, проявено в езика, потеклото, обичаите и общите стремежи на един народ, българският народ има всички тия качества: нещо повече, този народ заема едно цяло, непръснато ядро на Балканите; той е имал една история, едни радости и патила, една обща религия, една книжнина – особености,каквитолипсватнаповечетоотдругитесъседнинародности.”[3]
Две становища воюват в етнографската летопис на Македония: едното е научно, другото е ненаучно. Научното се обосновава върху необорими, автентични факти. Ненаучното – върху понятия, които се менят в зависимост от развитието на политическите претенции. За да изключим всяко подозрение в преднамереност или необективност, нека оставим застъпниците на тези становища сами да говорят.
Чувствителният грък, по род от Евбея, бивш дякон в “Света София” цариградска, архиепископ Теофилакт Охридски, в писмо до Анема се оплаква: “Като казваш, че си станал съвсем варварин посред българите, ти, предрагий, ми казваш това, което аз сънувам. Защото разсъди, колко съм пил аз от чашата на простащината, като се намирам толкова години далеч от страните на мъдростта, и колко съм се опил с амузия – незачитането на музите... И тъй, понеже ние живеем от дълго време в земята на българите, простащината ни стана близка другарка и съжителка...” [4] Царигражданинът по възпитание Теофилакт в писмо до великия доместик изказва мъката си: “...робувам не на царица, чиста и хубава и изобщо на златна Афродита, но на роби, варвари, нечисти, вонещи на кожа...” [5] На връщане в Охрид архипастирът Теофилакт пише на императрица Мария: “И тъй, слизам при българите,истински царогражданин, по чудо българин, от когото мирише на гнилоч, както те миришат на кожа.” [6]
Народ, който не уважава себе си, не е за уважение!
По заповед на българския княз Борис през IХ век в Брегалница бил съграден нов храм и там били пренесени мощи на светци от Струмица. За пренасянето на тия мощи охридският архиепископ Теофилакт в своето съчинение “Страдание на Тивериополските мъченици” между другото казва: “И тъй, като дигнали [мощите на мъчениците] с велико славословие, осветление, благоухание и песнопения, тръгнали за Брегалница... пристигат в Брегалница и... поставили ония божествени ковчези на дясната страна на храма... Определен бил за тоя божествен храм особен клир, обучен на български език в божествените служби, който постоянно да служи в него и да извършва свещените песнопения...”[7]
Определено ясна е историческата истина в съобщенията на Теофилакт.
За същото произшествие обаче, позовавайки се дори и на самото житие за Тивериополските мъченици на Теофилакт, фалшификаторите на фактите в “Историjа на македонскиот народ” твърдят, че “Уште во почетокот од наложува|ето на бугарската власт, Македонските Словени давале отпор. Тоа го кажува и Теофилакт во Житието на Тивериополските маченици, кога истакнува дека населението од струмичката област уште во времето на владее|ето на Борис било склоно кон “дрскост и бунт”, поради што Борис морал да биде доста “кроток и благ”. И по-нататък: “Наспоредно со световната власт, бугарските владетели настоjувале да jа уредат и црковната управа во потчинената Македониjа. Преку отвара|ето на голем броj цркви и поставува|ето на добро обучен клир во нив, бугарската централна власт настоjувала да jа ангажира и црквата во зацврствува|етона бугарското господство во Македониjа.”[8]
Докато за Теофилакт терминът “македонски словени” за жителите в Македония е въобще неизвестен, защото по негово мнение в Македония живеят българи и естествено е клирът да се обучава на български език, понеже гръцкият език е непонятен на населението в тази част на България, съчинителите на “Историjа на македонскиот народ”, използвайки факта, “дека населението од струмичката област уште во времето на владее|ето на Борис било склоно кон “дрскост и бунт”, превръщат българите в “македонски словени”. Обаче не съобщават тоя “доброобученклир”накойезикебилобучен.А заТеофилакттояезикебългарски.
В една грамота, дадена през 1347 г. на Хилендарския манастир от Душана, сръбският владетелсеподписва:“СтефаньвьХристаБогаблагов€рныцарьисамодрьжьцьСрьб‚л@мь и Грькомь и Бльгаромь.”[9]
В друга грамота, издадена в Мелник през 1350 г., сръбският владетел Душан се титулува като цар... “Сего ради азь благов€рнiи и о Христ€ царь Стефань Сръб‚л@мь и Грькомь и Бльгаромь...”[10]
Фалшификацията, извършена върху историческата правда, е още по-неубедителна.
Съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” ето как съобщават за това крупно събитие: “Српскиот владетел Душан, држеjѓи под своjа власт голем дел от западните провинции на византиjското царство, се прогласил во 1345 година за цар на Србите и Грците. Набргу потоа српската архиепископиjа била возвишена во ранг на патриjаршиjа. Jоаникие, првиот српски патриjарх, во присуство на трновскиот патриjарх, охридскиот архиепископ, како и претставници на светогорските манастири, го крунисал Душана за цар, во Скопjе на 16.IV.1346 година. Покраj тоа, и други важни политички акти на српското царство биле врзани за македонската териториjа, меЂу кои и донесува|ето на Законикот, во Скопjе во 1349 г., коj бил подоцна дополнет, вероjатно во Сер.” [11]
Отбелязвайки тоя важен момент от сръбската история обаче, те представят нещата от онова време в невярна светлина и по този начин повдигат оправдано съмнение у историците за достоверносттанатяхнататритомнакнига.В грамотитесръбскиятвладетелДушансетитулува и подписва “цар на сърбите и гърците и българите”; той знаел, че в завладяната от него Македония живеят българи, а не македонци, затова се титулува и подписва “цар на сърбите и гърците и българите”, а не “цар на сърбите и гърците и македонците”.
Съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” и тук, при отбелязването на една от най-висшите изяви на сръбското царско владичество, прибягват не към фактите, а към желанията. Но за да не бъдат обвинени в непознаване на материята, която третират, те казват само, че “српскиот владетел Душан, држеjки под своjа власт голем дел од
западните провинции на византиjското царство, се прогласил во 1345 година за цар на Србите и Грците”, което пък значи, първо, че “сръбският владетел, който се коронясал за цар в Скопие на 16.IV.1346 г. и който в грамотите от 1347 и 1350 г. се титулува и подписва “цар Сръб‚л@ мь и Грькомь и Бльгаромь”, не е бил действително цар и на българите, както говорят грамотите, а е бил само “цар на србите и грците”, както твърдят съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ”; и, второ, когато вече съобщават в подробности, че “Jоаникие, првиот српски патриjарх, во присуство на трновскиот патриjарх, охридскиот архиепископ, како и претставницинасветогорскитеманастири,гокрунисалДушаназацар,воСкопjена16.IV.1346 година”, поне да посочат на кои народи се е коронясал за цар сръбският владетел.
Противоречивото поведение на неспокойната съвест не може да бъде незабелязано. В борбатаистинатанабиравяра. Докато авторът на “Веда Словена” Стефан И. Веркович вярва, че славяните са прастари
жители на Балканския полуостров и воюва за българите в Македония, то Милош Милоевич не иска даже и да допусне, че сърбите не са прастари жители на Индия, Африка, Мала Азия, и прекръства цяла Македония в “Стара Србия”. Белградският професор Йован Цвиич обаче, като географски и етнографски авторитет, иска да хвърли научна светлина по тоя въпрос. В книгата си “Проматра|ао етнографиjи македонских словена” от 1906 г. той признава, че “македонските славяни обикновено се наричат “българи”, но за да не бъде погрешно разбран, бърза да поясни, че името “българин” се разбирало като “прост човек”. В етнографската си карта на Балканите от 1913 г. същият тоя професор отбелязва българите в Югоизточна Македония, като ги кръщава с ново име “славяни”, а населението на Северна Македония, в тъй наречената “спорна зона”, показва с еднакъв цвят с цвета, с който отбелязва сърбите. В географската си карта от 1918 г. сръбският географ е още по-настъпателен в претенциите. Археологът Никола Вулич по някакви исторически стъпки на сръбски крале и царе, намерени нейде в пясъка край Вардара, прави откритие в археологията и авторитетно предлага Македония вече да не се нарича “Южна Сърбия”,а само “Сърбия”.
А сръбският министър К. Стоянович бърза да поясни думата “българин” и дълбокоучено заявява, че “с това име (българин – б. а.) не се означавала българска народност, а само простота, защото това название иде от латинската дума vulgaris – прост човек, селяк, земеделец, докато пък за национално определение се употребява монголската дума “болгарин”, която не е позната в Македония”. Обаче непонятни са причините, поради които министър К. Стоянович, като верен тълкувател на чуждите думи, не се е спрял върху етимологическото значение и на думата servi – роби, и не е предложил на италианското списание “Nuova antologia” България да се прекръсти в Простотия, а Сърбия – в Робия, понеже думата “българин” не означавала народност, а само простота, а Сърбия, понеже иде от servi, което значи роби.
O, sanctasimplicitas!
Съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ”, от една страна, отричат факта, че сръбският владетел Душан е бил цар и “бльгаромь”. Сръбският министър К. Стоянович, от друга страна, с тълкуването си на “монголската дума “болгарин” се стреми да убеди историята, че сръбският владетел Душан не е бил цар Срьб‚л@мь и Грькомь и Бльгаромь”,а е бил “цар Сербомь и Грькомь и Монголамь”.
Няма да спорим с убеждението на убедения К. Стоянович дали “монголската дума “болгарин” е позната, или не е позната в Македония. Ще е от полза за всички, които желаят да се доберат до истината по този въпрос, ако не са чули, да чуят мнението на двама български просветители от Македония.
Хаджи Яким Даскала Кърчовски в повестта си: “П»вhсть рєди стрєшнагw вторєгw пришNoствї# Хрїст»ва”, отпечатана в град Будин, 1814 г., казва, че книгата му е написана на “простhшї зкъ Болгєрскї”. Кирил Пейчинович в книгата си “Огледало”, излязла в 1816 г. в Будин, пише, че е написана “препростhшимъ и не книжнымъ †зыкомъ Болгарскимъ”.
През 1840 г. излиза още една книга на Кирил Пейчинович под заглавие: “ОтhшNoнїе гршнымъ”. Тя е отпечатана в Солун в първата българска печатница, открита през 1838 г. от
архимандрит Хаджи Теодосий Синаитски, българин от Дойран. Той е написал предговора към книгата, в който между другото четем за Кирила Пейчинович, за изворите, които е превел и стъкмил за книгата си “ОтhшNoнїе гршнымъ”: приведNo ги со толковєнїе на прости #зкъ
болгарскї долнї# Мсси Ск»пскї и ТNoтовскї да # чататъ и пр»стїю нєродъ...”[12].
И турският историк и географ Мустафа бен Абдулах Хаджи Калфа, един от най-известните турски учени на ХVII в., в географското си съчинение, познато на науката само в немския превод на Хамер, казва следното за българското население в Македония:
“Кюстендил...Този град е бил някогаш столица на бъл–гарите...”
“Хорпища (Х р у п и щ а ), на брега на Костурското езеро, 2 часа далече от Костур. Наблизо се намират К е с р ь е (Костур), Б и л и щ а (Биглища), Н а с л и д ж (Населич, Населица). Жителите са българи.”
“Билища (Б и л и с т а , Биглища) е кадилък, 12 деня от Цариград. Наоколо се намират:К е с р ь е (Костур),Г о р и д ж е (Корча),П р е с е п е (Преспа),Х о р п и щ а (Хрупища).Жителитесабългарии арнаути.”
“Толи монастир (Б е т о г л и я , Битоля), между Ф л о р и н а (Лерин),П и р л и п а (Прилеп),П е р е с п е (Преспа)иОхри[д].От Цариград тук се дохожда през Солун, Вардар и Воден се дохожда дотук за 15 дни. Жителите са българи.”
“Охри(О х р и д ),югозападноотУ с к у б (Скопие),16деняпътот Цариград, на източната страна на едно езеро. Границите са: Переспе (Преспа), Истарда (Старово), Фирджова (Кичево); жителите са българи.” [13]
И турският писател от ХVII век Евлия Челеби в том V на своето прочуто съчинение “Сейахатнаме” при пътуването си за София, като съобщава за северномакедонските градове и области, спирайки се в Кюстендилското село Друган, казва: “Като станахме оттука на изток и вървяхме един ден път, пристигнахме в село Друган, то има двесте къщи и е българско село.”
Пътувайки от Кратово за Крива Паланка, Евлия Челеби минал през кумановското село Нагоричино и се спрял в с. Мурад. За това ето какво бележи: “Оттука, като станахме и вървяхме на изток, минахме през Н а г о р и ч и (но), което е б ъ л г а р с к о с е л о , и се спряхме да променим коне в с. М у р а д . Това село е българско .”
Пътувайки от Велес за Прилеп, Евлия Челеби се спрял в с. Извор (Велешко), за което бележи следното: “След като вървяхме час и половина на юг, пристигнахме в селото И з в о р . Тоеразположенокрайрекаивполитенаединхълм,имастокъщииебългарскосело.”[14]
И турският историк Ходжа Сеадедин, един от най-авторитетните турски историци на ХVII век, в своята известна “Корона на историите”, като съобщава за похода на турците в Македония през 1371 г., недвусмислено казва, че “...кюстендилският владетел, познат с името Константин (става дума за деспот Константин Драгаш, по това време владетел на СевероизточнаМакедониясъсстолицаВелбъжд(Кюстендил)– б.а.)ипрочутсвладениетона обширниземииспахии,бешевърховенвластниквб ъ л г а р с к а т а област и притежаваше земите, в които се намират рудниците Тала и Накра...”[15]
Юрий Иванович Венелин, видният украински историк и славяновед, в съчинението си “Древнiе и нын€шнiе Болгаре” пише за областите, в които живеят българи, следното:
“Нын€, по в€рнымь известiямъ, если разобратъ народонаселенiе каждой Турецкой области порознь, выдеть сл€дующее положительное св€д€нiе:
Населенiе Болгарiи составляютъ: а) Главное Болгаре. в) Частное Турки, Волохи, Греки. Населенiе Румелiи составляютъ: а) Главное Болгаре.
в) Частное Турки, Греки и пр. Населенiе Македонiи составляютъ: а) Коренное Болгаре. в) Частное Турки, Греки. Населенiе Албанiи составляютъ: а) Главное Скипатари (Албанци, Арнаути). в) Частное Болгаре. Населенiе Ёессалiи составляютъ: Волохи, Болгаре, Турки, Греки.” [16] В съчинението си “О характер€ народныхъ п€сень у славянъ задунайскихъ” Ю. И. Венелин
казвазаМакедония,чеенаселенанавсякъдес българи:“...БолгареизъМакедонiи,которую они всплошънаселяют.”В същотосъчинениетойпише,чебългаритеисърбитесаразпределенипо области по следния ред: “Болгаре по Болгарiи, Бесарабiи, Румилiи или Ёракiи и Македонiи... Сербы по Сербiи, Боснiи, Герцеговин€, Черногоры и Далмацiи.” [17]
През 1840 г. в Париж френският геолог Ами Буе публикува четиритомна книга под заглавие “Европейска Турция”. За първи път Европейска Турция е обективно, научно и обстойно проучена, и то на самото място. Когато говори за Македония, видният учен означава оная част от Балканския полуостров, която от повечето изследователи се определя като област, включена между Шар и Рила на север, линията от Шар до Грамос на запад, Бистрица и Бяло море на юг. Места на изток. Проходът на Качаник в Шар планина е наречена “врата на Македония” (porte de la Macédoine). “Българите, казва Ами Буе, населяват България, Долна Мизия и по-голямата част на Горна Мизия, те съставят при това главната ядка на населението в Македония с изключение на най-крайната югоизточна част от Костур до и по Бистрица. Планините между водоразделите на Лерин и Костур, между Кайлари и Сятища, между Острово и Бер и между Воден и Негуш служат за южен предел на земите, дето се говори само български, и за северен предел на земите, дето селяните говорят гръцки. Българи се намират още пръснати или събрани в села из Тракия, дори до Текир-даг (Родосто), а също дори и в Югоизточна Сърбия.” [18] Сърби, според Ами Буе, живеят в Княжество Сърбия, в Босна, Херцеговина, Черна гора и в една част от пашалъците Прищина, Печ (Ипек) и Призрен. В тази своя четиритомна книга Ами Буе изрично казва, че южният склон на Шар е населен с българи, и дава за пример Тетово, като посочва, че населението на тоя град е българско, смесено с албанско.
Ами Буе е известен и с етнографската карта на Балканския полуостров, която е обнародвана в 1847 г. и очертава вярно границите на Македония. [19]
През 1842 г. излезе “Slovanskэ nбrodopis” на П. Й. Шафарик, първия славянски етнограф и славист на времето си. В “Slovanskэ nбrodopis”, в това специално съчинение по славянска етнография, за първи път е посочена по-точно границата между сръбското и българското племе. Тая граница подробно се показва, а още по-ярко тя личи в приложената към съчинениетоетнографскакарта,озаглавена“Slovaskэ zem˜vid”.[20]
В третото издание на книгата на сръбския писател Дим. Давидович, озаглавена “Исторiя народа србскогъ”, се посочват всички земи, в които тогава са живели сърби – самостоятелно или смесено с други народности. Давидович казва: “Земл€ у коима Србльи сада п р е б и в а ю, есу ове: 1. Сербiя: измеЏу р€ке Дрине, Саве, Дунава и Тимока... Сербiянцы. 2. Босна... Жительи... Бошняцы. 3. Ерцеговина... Жительи... Ерцеговцы. 4. Црна Гора... Жительи – Црногорцы. 5. Рагуза... Жительи – Дубровничани. 6. Бока Которска... Жительи – Бокельи. 7. Далмацiя... Жительи – Далматинцьи. 8. Иллирiя: измеЏу р€ке Купе и Драве... Жительи – Србльи. 9. Рватска... Жительи – Рвати – РваЏани. 10. Славония и Срем... Жительи – Славонцы – Сремцы. 11. Бачка... Жительи – Бачвани. 12. Банат... Жительи – БанаЏани. 13. Подунавл€ у средной МаЏарской...” [21] Книгата е печатана през 1848 г. в Белград, в книгопечатницата на Княжество Сърбия. Към нея е прибавена етнографска карта под заглавие “Земл€, у коима пребиваю Срб‡и”. Призрен и Косово са поставени извън сръбската граница, а като български градове са посочени Ниш, Враня, Скопие, Велес и др.
Рядка е и твърде интересна етнографската карта, излязла през 1853 г. също в Белград на сръбски език под наслов: “Србiя и земл€, у коима се србскiи говори са неким частима подграничныи земаля, управ‡но и на цынкусу резано от проф. К. Дежардена. У Београду, 1853.” [22] Според тази етнографска карта на проф. К. Дежарден цяла Македония е включена в българската говорна област. Говорната гранична линия върви от Призрен до устието на Тимок, като оставя Скопие, Гилане, Враня, Лесковац, Пирот (Шаркьой), Мустафа паша-паланка в българската част.
Двама сръбски студенти, Янкович и Груич, единият в Париж, другият в Берлин, с цел да запознаят европейския свят с южните славяни, главно със сърбите, издават през 1853 г. в Париж на френски език книга под заглавие “Slaves du sud”. В книгата се изреждат всички краища, където по това време живеели сърби: 1. Войводина (Банат, Срем и Бачка). 2. Славония. 3. Далмация. 4. Истрия. 5. Рагуза (Дубровник). 6. Бока Которска. 7. Черна гора. 8. Метохия (или както я наричат “Ancienne Serbie”). 9. Босна. 10. Херцеговина. 11. Сърбия (тогава княжество). [22] Авторите на “Slaves du sud” изобщо не са смятали Македония за област, населена със сърби, а под името Стара Сърбия (Ancienne Serbie) са разбирали покрайнината Метохия, на северот Шар планина.
Същото твърди и сръбският историк Дан. Медакович. Медакович казва: “От няколко години, именно, откакто се създаде Княжество Сърбия и доби политическо име и свои определени граници, често се слуша за ония сръбски места, които някога са били сърце на държавата и на целия сръбски народ, да се наричат Стара Сърбия.” [24]
Гръцкият историк и географ П. Аравантинос привлича вниманието на науката със своето двутомно историко-географско съчинение,излязло през 1856–1857 г. в Атина. Книгата е ценна със сведенията си за историческата топонимия в югозападния дял на Балканския полуостров. Аравантинос между другото, изреждайки градовете в Македония, споменава и народността на населението им. Например:
“Пелагония – стар град и област на Македония... В Пелагония е разположен новият град Битоля, наречен още и Монастир, населен от 20 000 души... Неговите християнски жители говорят главно български език.”
“Струмица– град,койтолеживпределитенаМакедония,междуРадовишиВардар,наричан някога Тивериопол, сега с население 3000 души от български род...”
“Тиквеш. Град и епархия в Македония...Градът и епархията са населени с българи...”
“Прилеп, или обикновено наричан Перлепе, е град в Македония, често пъти се споменава във византийската история. Сега неговото население се състои от 1200 домакинства, мохамедански и християнски, последните са от български род и една част влашки.”
“Негуш. Нов град в Македония с население 2000 християнски домакинства от български род.”
“Кюстендил– областвМакедонияиградснаселениеотбългарскирод.”[25]
По-нататък в една таблица на окръзите, окръжните градове и църковното ведомство при означение на народността на населението в Македония българи намираме в Битолско, Прилепско, Велешко, Тиквешко, Леринско, Серфидженско, Преспанско, Охридско.
Вук Ст. Караджич, великият реформатор на сръбския език и правопис, в писмо от Виена на 28 март 1859 г. до Найден Геров, изпращайки приложение с имената на много области, градове и реки на България, се обръща с една голяма молба: “1) Ако знаете или разберете кое от тези имена се нарича другояче от народа, да го поправите. 2) Да ми изброите броя на къщите по тези места и да укажете колко са турски, колко български, гръцки или цинцарски и колко джамии имат турците и колко църкви, попове, училища и учители имат християните...
Български градове:
Видин, Арчар, Лом, Дреновец, Милковец, Чипровец, Пирот, Берковица, Ниш, Рахово, Враца, Сопот, Никопол, Свищов, Плевен, Ловеч, Севлиево, Русе, Търново, Осман Пазар, Тутракан, Силистра, Разград, Джумая, Шумен, Расово, Кючук Кайнарджа, Кюстенджа, Мангалия,
Пазарджик, Балчик, Провадия, Варна, Враня, Качаник, Куманово, Скопие, София, Дупница, Кратово, Етрополе, Златица, Самоков, Татар Пазарджик, Габрово, Калофер, Пловдив, Казанлък, Клисура, Ямбол, Сливен, Загора, Котел, Карнобат, Айтос, Месемврия, Бургас, Щип, Велес, Кавадарци, Прилеп, Радовиш, Струмица, Петрич, Долян, Дойран, Неврокоп, Мелник, Сушица, Станимака, Узунджово, Исакча, Мачин, Тулча, Бабадаг, Хърсово, Кузлуджа, Джумая, Тиквеш, Тетевен, Дряново, Радомир, Камено поле, Белоградчик, Ихтиман, Нови хан, Трън, Бела Паланка, Джезаир, Чирпан, Созопол, Ениджели, Анхиало.
Български реки:
Лом, Огоста, Искър, Вит, Росица, Дриста, Табан, Оз, Девня, Камчик, Ситница, Летница, Вардар, Струма, Стрема, Марица, Тунджа, Църна река, Брегалница, Места, Тека, Струмица.” [26]
През 1860 г. в Белград излезе бележитата книга на Стефан И. Веркович “Народне песме македонски бугара”. “Пътувайки – казва Стефан Веркович в предговора си – в разстояние на повече от девет години из Македония и съседните области на Европейска Турция, за да проучвам както нашите народни славянски старини, така и различните антични паметници, имах възможност покрай тази главна задача да изготвя една сбирка на български народни песни, която сега предоставям на общественото внимание и особено на българските и останалите славянски любители на нашето народно творчество и книжнина.”
“Тъй като вече девет години живея и пътувам из тези краища, аз имах възможността добре да ги опозная заедно с техните жители и понеже съм уверен, че моите славянски читатели особено ще се радват да узнаят нещо повече за тези свои далечни братя и за земята, в която живеят, тук накратко ще посоча границите на онази част от Македония, която обитават тези български славяни.”
От особена важност са наблюденията на Веркович, че в тази част на Македония и Тракия “живеят размесено четири различни народности: славянска, македоно-влашка или цинцарска, гръцка и османска. Обаче славяните са най-многобройни от всички останали, след тях идват цинцарите. Гърците и турците са малко на брой. По всички по-големи населени места има евреи,но най-много в Солун.”
Изключително значение за нашия въпрос има обоснованието на Веркович, защо тези песни е нарекъл български, а не славянски. Цитираме тази част от предговора:
“Ясно доказателство, че македонските българи, на които принадлежат тези песни, преди са се наричали славяни, намираме в книгите на светите славянски апостоли Кирил и Методий и на техните ученици, които казват, че са превели светото Евангелие на славянски език, и едва по- късно са приели името на своите завоеватели българи, което е по-скоро политическо и държавно, отколкото народно. Аз обаче нарекох тези песни български, а не славянски, защото, ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин [болгарин], и езика си наричат български [болгарски], въпреки че всички що-годе грамотни люде наричат себе си славянобългари [словяноболгари].” [27]
Останало е едно писмо от Стефан И. Веркович. Писмото е писано от Загреб на 17 март 1878 г., адресирано до славянския деец и професор в Петроград Владимир Иванович Ламански. От писмото личи загрижеността и тревогата на Веркович за българските етнографски граници в Македонияи ЗападнаБългария.Ето двеизвадкиот него:
“...Азнезная– пишеСт.И.Веркович– когащебъдатам,нотъйкатосегасерешавасъдбата на Балканския полуостров, то смятам за уместно да Ви изпратя копие от писмото, което писах на 6/18 декември миналата година, само за да обърнете внимание на истинската граница между българи и сърби не само в етнографско, но и в географско отношение, като предварително казвам, че тук Русия за славяните е като майка за децата си.
Както добрите родители не предпочитат едното си дете пред другото, така мисля, че ще постъпи нашата мила майка Русия при определяне българо-сръбската граница. Както личи от вестниците, сърбите предявяват съвсем безсъвестни претенции при разглеждане на своите граници, основавайки правата си на някакви фантастични и баснословни исторически
предания, защото те не трябва да постъпват въз основа на миналото, а на сегашното, т. е. да поставят естествените граници на всяко племе там, където свършва езикът му...
Моята политическа вяра – продължава Ст. И. Веркович – почива на следната теория – “по неволя всеки е приятел на близкия си” и “всяка животинка скърби за своята мъка”. Този пример бляскаво се потвърждава от това, че Русия няма приятели между чуждоплеменните, следователно тя може да има здрав съюз само с едноплеменните є славяни; но те са още роби и не са свободни и затова от тях не може да се очаква полза преди тяхното освобождение и укрепване. Начало на това сега се поставя в Турция. Съдбата на Русия я е определила да бъде глава и майка на славянските племена и в общославянски интерес. При определяне на границите трябва да се постъпи така, както обикновено постъпва с децата си добрата майка, т. е. да не се дава ухо на внушенията на егоистичните сърби, но границите трябва да се определят по справедливост, където се чува сръбски език, нека бъдат сръбски, а където български – български...”[28]
Още по-ясно и по-основно представя Стефан И. Веркович границите в Македония в предговора към книгата си “Топографическо-этнографическiй очеркъ Македонiи”. Ето какво казва той: “Заселвайки се в наименуваната страна (Македония – б. а.) заради археологически изследвания, чрез непрекъснати пътувания аз се запознах с езика и обичаите на жителите на македонските села и веднага се убедих, че Македония далеч не принадлежи на гърците, а е населена предимно със славяни, които живеят размесено с турци, гърци и куцовласи. Всички македонски славяни, които са мнозинство от населението, наричат себе си единствено “българи”. Броят им надминава няколко пъти всяка от другите народности, които населяват Македония, но и всички останали, взети заедно. Ето защо аз посветих особено старание на изучаването на бита именно на българите.”
“След като очертахме границите между българските и гръцки[те] племена на юг от Македония, нека се обърнем към северната етнографска граница на българското племе, където то се преплита със сърбите. От този пункт, от който започва планинската верига, отделяща Призренския санджак от Шкодринския, граница между българското и сръбското племе съставляват високите планини на Шар (по български и сръбски “Шар планина”), които се простират до Качаник, където се съединяват с така наречената “Скопска Черна гора”. Всички села п
10-11-2010, 07:06 PM
Reply
Вовата Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,983
Joined: Jan 2010
Reputation: 33

о двата склона на планината Шар са населени изключително с българи, дори и в най- старата столица на бившото сръбско царство, в Призрен, населението по произход не е сръбско, а българско и куцовлашко. От Качаник до реката Морава граница е гореспоменатата Черна гора. Граница между българите и сърбите, които живеят на Косовската равнина, е реката Морава. Цялото пространство между Скопска Черна гора и бившото сръбско княжество от река Морава до Дунава е населено изключително само с българи, говоримият език на които е еднакъв с езика на македонските и тракийските българи.” [29]
Цялостно ясен и политически определен е Стефан И. Веркович, обаче в очите на съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” историческата заслуга на Ст. И. Веркович мълком е отмината и е представена само едната страна от дейността му в Македония. Те пишат: “...кога во есента на 1861 година почнале да се водат преговори во Цариград помеЂу српската и грчката влада (правителство – б. а.), односно помеЂу Илиjа Гарашанин, како претставник на српската влада, и Рениери, како претставник на грчката влада, овоj последниов барал да є се отстапи на Грциjа, покраj Цариград, уште и цела Тракиjа и Македониjа. Гарашанин jа одбил категорички оваа “неразумна грабежливост” на Грците и се согласилдагиподелатинтереснитесферивоМакедониjаполиниjатаОхрид– Прилеп– Велес – Штип – Кратово и Горна Noумаjа до Стара планина. Jужно од оваа планина биле оставени да работат грчките пропагандни органи и агенти. МеЂутоа, до вистинско склучува|е на еден грчко-српски соjуз дошло одваj по 6 години. Во тоа меЂувреме пропагандната работа на двете земjи во Македониjа наоЂале плоден терен. На српската страна работел Стеван Верковикґ , коj уштеод1850г.седвижелнизМакедониjа,аод1855годинаипостоjаносенаселилдаживеево Серес под форма на собирач на антики и други старини. Тоj станал одговорен за таjната работа и заполитичкатапропагандапредсрпскатавладазацелаИсточнаМакедониjа.”[30]
Товаевярно.Но кактоказахме,товаееднатастрананамонетата. Ако съчинителитебяхахора,коитослужатнаисторическатаправда,тебихасъобщили: Първо, че директорът на Белградския музей Янко Шафарик през 1846 г. е препоръчал на
сръбското правителство да се изпрати способно лице в Стара Сърбия, Македония и Албания за сметка и разход на сръбското правителство там да събира и купува стари ръкописи. И че тази препоръка на Янко Шафарик след съгласието на министъра Илия Гарашанин е била усвоена и сръбското правителство е решило като подходящ за тази работа да бъде изпратен Стефан И. Веркович.
Второ, че Стефан И. Веркович, след като е напуснал католическия манастир, гдето е учел, се е освободил от влиянието на илиризма и след като го е завладяла мисълта за политическа дейност сред поробените южни славяни, в 1843 г. се поставя на разположение на сръбската национална пропаганда. Като неин таен агент прекосява Далмация, Черна Гора и Албания, а от 1850 г. се насочва към Македония. С настаняването му в Сяр сръбската политика цели да се попречи Македония да се присъедини към Гърция.
И, трето, че Стефан И. Веркович е отговорен не въобще пред сръбското правителство, а пред министъра Илия Гарашанин, а Гарашанин е spiritus factor на сръбската националистическа пропаганда. Отхвърляйки “неразумната грабежливост” на гърците, защото в Скопие някога е владеел сръбският цар Стефан Душан Силни, сиреч селата и градовете на Македония са били под сръбско владичество, Илия Гарашанин е готов сферите на влияние в Македония (като част от “провинция Бугариjа” под турско иго – б. а.) да бъдат ясно разграничени между двете заинтересовани страни – Сърбия и Гърция. Както се вижда, това не е продиктувано от съчувствие към страданията на местното славянско население. Напротив. Целта е да се смени гръцката “неразумна грабежливост” със сръбска “разумна грабежливост”, т. е. чрез великосръбската националистическа пропагандна мрежа да се внушава на славянската част от населението, че не са българи, а са сърби, “славни Душанови потомци”...
Пропагандата е оръжие на противоречия. Народът е поле на колебания. Пропаганда, която не разбира националното съзнание и религиозното чувство, а вижда само социалната нееднаквост, такава пропаганда не осъзнава своята собствена роля. Пропаганда, която разбира националното съзнание и религиозното чувство, а не вижда социалната нееднаквост, такава пропаганда не проумява своята собствена роля. Пропаганда, която не вижда, че и националното съзнание, и религиозното чувство, и социалната нееднаквост са класова изява на определен етап на класовата борба, и такава пропаганда не разбира своята собствена роля.
Авторитетният френски пътешественик Лежан (Guillaume Lejean), след като е обиколил по- голямата част на Европейска Турция с цел да се запознае на самото място с разпределението на различните народности, в книгата си “Етнография на Европейска Турция”, обнародвана в 1861 г.,казвазабългарите:“Сегатоваплеме(българското– б.а.)евключеноприблизителномежду Дунава, Тимок и една линия, която минава през градовете Ниш, Призрен, Охрид, Костур, Негуш, Солун, Одрин и Созопол, Черно море, Бургас, Сливен, Разград. Извън този периметър живеят предни части или групи от българското племе между албанците, власите, гърците, в Бесарабия и Добруджа и чак до [Мала] Азия...”[31]
С научна цел на два пъти е пътувал през Македония и австрийският консул в Гърция И. Г. Хан. Първия път през 1858 г. и втория – през 1863 г. Резултат на тия му пътувания са двете негови бележити книги за западния дял на полуострова и за неговото население, а именно: “Пътуване от Белград до Солун”, обнародвана през 1861 г., и втората книга, под наслов “Пътуване през областите на Дрин и Вардара, извършено през 1863 г.”, издадена през 1867 г. Хан е знаел добре албански и гръцки език, а в сръбския му е помагал Франьо Зах, майор на сръбска служба, началник на белградското артилерийско училище, по народност чех, който го е придружавал в първото му пътуване. Има достоверни данни, че на Зах е било поръчано от сръбска страна да отбелязва по своя път местата, гдето живеят сърби, българи, албанци. В писмо от 7 януари 1859 г. до В. Караджич Йован Гаврилович пише: “Како е г. Франьо Захъ, управитель овдашн€ артил. школе путовао с Г. Ханомъ одъ Београда до Солуна и ових дана се амо вратiо, отидемъ къ |ему данас и упитам га: Йел бележiо на своеме путу, где Срби, Бугари,
Арнаути станую по онимъ краевима. Одговори ми, да не само йе бележiо, него ми на моjу велику радость покаже израЏену карту у коiои е све што знати желимо означiо.” [32]
Относно българското население в Македония австрийският консул в Гърция дава следните сведения. За Куманово той казва: “Градът има 650 къщи, 300 от които са мохамедански и 350 български-християнски, извън тях има 30 цигански колиби, та цялото население възлиза на около3500души.”И по-нататъкзанебългарскотонаселениенаоколиятаПрилепсеказва:“Тая околия брои около 160 села, от тях 18 са с мохамеданско население, от които 12 албански и 6 български, приели исляма.” Съседната на Прилеп и Битоля “планинска местност Морихово брои 19 български села”, “Селото Варош (до Прилеп) е със 70 български къщи.” Общото население на град Битоля по преброяването от 1838 г. достигало 33 000–34 000 души. “Християнското население, пише Хан, е достигнало 9000 българи от гръцко (източноправославно – б. а.) вероизповедание, 4500 гърци от двата рода, 1200 албанци- католиции700цинцари.”Освентовавградаимало5800българи мохамедани.Говорейкиза влашко население в Крушово, Хан прибавя за български жители: “И българският елемент там се дели на два класа, именно на староседелци, които наричат себе си мияци, и на пришелци, дошли от покрайнината Галичник и Лазарополе.”
По-нататък за Лерин (Флорина) Хан бележи: “За къщите във Флорина... ни се посочи навярно преувеличено число 3000, чието население се състои едната половина от мохамедани албанци и турци, другата половина от българи християни.” За леринското село Баница авторът бележи: “Баница, село със 130 български къщи.” [33]
Във втората си пътеписна книга Хан дава също така сведения за народността на населението в Македония. За Дебър той казва: “Епископът и Иляс ага едногласно сочат числото на къщите в града да е 2000, от които само 170 българско-християнски, а другите албано-мохамедански.”
За Струга е отбелязано: “Струга лежи от двете страни на р. Дрин при изхода му от езерото и се дели от реката на една мохамеданска и друга християнска половина. Българо-християнската половина, която има 361 къщи, лежи на западната страна, а източната половина брои 220 мохамедански и 30 християнски къщи.” За Охрид отбелязва: “...Тази част се нарича Варош и е заселена предимно от българи християни, които смятат себе си за същински граждани варошани на Охрид и образуват своя собствена община.” За Ресен и за покрайната Преспа Хан пише: “Град Ресен брои 600–700 къщи... От тези къщи 150 са мохамедански, 60 цигански (от тях 10 християнски), 100 влашки християнски и останалите (300–400) са българско- християнски. Домашният език на гражданите мохамедани е отчасти турски, отчасти албански, отчасти български. По уверения от много места по селата на Горна Преспа се говори само български, докато в Долна Преспа само албански.” Велес бегло е поменат с неговото българско население и български език. За Гевгели се казва: “Околността е изцяло българска и в самия град домашен език е българският.” Във втората си пътеписна книга австрийският консул говориизабългарскотонаселениевсела,напримеркрайВардар,крайРадика– Дебърско,край Охридското езеро, в Костурско, Охридско – Кичевско, Преспанско, Битолско, Тиквешко, Гевгелийско, Дойранско, Кукушко. За Призрен той е отбелязал следното: “Призрен има според официалните преброителни листове 11 540 къщи, от които 8400 мохамедански, 3000 с гръцко население (православни), 150 католически. Цялото му население приблизително възлиза на 46 000 души, от които 36 000 мохамедани, 8000 православни (българи и власи) и 2000 католици.”
Ценни са наблюденията на Хан и върху говорите на населението, с което се е срещал. Сръбско-българската говорна граница у Хан върви по реката Българска Морава (Bulgar Morava, както я именува той), та до Призрен в полите на Шар. На югоизток от тази граница са българите, а на северозапад – сърбите и албанците. В Куршумли, Прокупле (на р. Тополница, приток на р. Българска Морава), в покрайната Добрич (между Прокупле и Ниш) населението е сръбско, а край Българска Морава, Лесковац, Враня населението е българско. По Горна Българска Морава край Гилане, с. Видин, Бинча албанското население е смесено с малко българско, а в Янево, Ситница е вече сръбско. [34]
Обстойният пътепис, снабден с етнографска карта, на англичанките мис Макензи и мис Ърби, които са обиколили през 1863 г. Македония и по-късно са споходили и други области на
Европейска Турция, предимно сръбските земи: Стара Сърбия, Босна, Черна Гора, част от Албания, повдигна завесата на мрачната османска империя и навсякъде изпълни със светлина сърцата, жадуващи за истина. Тази смела книга бе превеждана на разни европейски езици. Преведе я и сръбският посланик в Лондон Чеда Миятович и бе отпечатана в Белград през 1868 г. заедно с приложената етнографска карта на балканските народи. Съкратено издание, преведено от сръбски през 1891 г., излиза и в България.
В предговора към второто издание на пътеписа (1869) великият М. Гладстон казва: “Нито един дипломат, нито един консул, нито един пътешественик от нашите съотечественици не е направил такъв ценен принос в нашите сведения за славяните в Европейска Турция, както този принос, който направиха мис Макензи и мис Ърби с изданието на своето “Пътуване по славянските области на Европейска Турция”.”
В книгата на мис Макензи и мис Ърби българските земи са разпределени на три дяла: СевернаБългария– междуДунаваиБалкана,СреднаБългария– междуБалканаиРодопите,и ЮжнаБългария,която“сепростираотРодопите,тадограницатанадревнаГърция”.[35]
Според приложената етнографска карта българското население в Македония се простира в следните граници: на северозапад – Шар планина; на запад – източните водораздели на Дрин, Охридското езеро, та до Костурското езеро; на юг – граничната линия върви от Костурското езерокрайОстровскотоезеро,дохождадоустиетонар.Вардарикатоминавамалкосеверноот Солун, върви на изток към Тракия, като оставя Сяр в българския дял. Главните градове Скопие, Велес,Охрид,Битоля,Прилеп,Воден,ЕниджеВардар,СярсавобсеганаЮжнаБългария.
И Виктор Григорович, бележитият руски славист и тънък познавач на южното славянство, описа пътуването си по Македония през 1844–1845 г. в “Очерк за пътешествие по Европейска Турция”. Въз основа на етнографията, историята и езика този блестящ учен определя българския характер на тамошното славянско население така:
“...от Солун до Енидже са разположени в планините селата... Населението им е предимно българско...”
“Пространството, което може да се ограничи от запад с реката Черна, от изток с Караджова, от север с линията от Воден до Битоля, от юг с линията от Кастраница до Флорина (Лерин – б. а.), е населено предимно от българи с примес на власи и турци.”
“Воден (по-рано Едеса)... включва смесено население, главна част на което обаче съставляват българите.”
“В Битоля– живеятбългари,македоно-власииалбанци...”
“В Струга се намира една църква на името на св. Георги. Жителите на града са българи и албанци, мохамедани и християни.”
“Град Ресна (Ресен), на четири часа от езерото, е заселен с българи...” “Жителитенаграда(Сяр– б.а.)са:турци,българи,македоно-власиигърци...”[36] Великият руски учен Виктор Григорович е първият славист, който определя особеностите на
българския език и наречия. На с. 163, 164 в своя “Очерк за пътешествие...” той пише: “За наречията самите българи имат още неясни понятия. Те съдят за тях повече в лексикално отношение и затова напр. в Македония жителите, особено градските, различават много наречия,като:воденско,прилепско,велешко,шопско.Всички тезинаречияобаче,разглеждани по-отблизо, се свеждат до едно. Същото може да се каже за другите страни, където се употребява български език. Основавайки се върху собствени съображения и върху разговор с познавача на този предмет Х. Костович (Йордан хаджи Константинов от Велес – б. а.) [37], аз бих разделил цялата област на българския език на две половини, в които различната му употреба може да се нарече диалектна. Първата ще нарека западна, понеже тя обхваща цяла Македония до доспатските планини и по направлението им към север включва част от Дунавска България до самия Видин; втората – източна, т. е. страната на изток от Доспат и на севери юг от Балкана.”
По-нататък Виктор Григорович се спира върху особеностите на българските говори изобщо и на тези в Македония, Дебърско, Солунско, Воденско, Битолско, Корчанско, посочва и някои
прозвища на българите в Македония (мърваци, шопи, пуливаковци, бабуни, кецкари, мияци, бърсяци) и съобщава, че българските училища достигали до 51.
Към казаното дотук правилно ще бъде да се прибавят и данните от официалната турска статистика за облика на Македония по национален признак, потвърдени от изследванията на най-добрия познавач на Македония Васил Кънчов. [38] Според тези данни към 1900 г. в Македония основната маса от населението се нарича българи и възлиза на повече от 52 процента от цялото население.
Всички статистики – сръбска, гръцка, турска, руска, различни статистически данни, публикувани в западноевропейския печат и литература, твърдят категорично, че славяните в Македония са се наричали българи, и нито една от статистиките не сочи, че съществува някаква отделна македонска народност или че славяните в Македония са се наричали македонци.
За българското население в Македония ясно и не–двусмислено говорят всички по- авторитетни чужди статистики, които вземат Македония в географските є граници. Така е по руската статистика на княз Черкаски от 1877 г. Според нея българите в споменатите граници на Македония са близо 55 процента. В статистическите си етнографски и исторически очерци за балканските славяни руският учен от ХIХ век В. В. Макушев категорично очертава територията, населена с български славяни. “Областта – пише той, – заета от българи, се заключава между Дунав, Тимок, планините, лежащи на запад от Българска Морава, Призрен, Охрид, Костур, Невески, Солун, Одрин, Созопол, Черно море, Бургас, Сливен и Разград.” [39] Рускиятучен В.Теплов,следкатоправианализнаредицаданнизанаселениетоветническите границинаБългария,даваследнататаблица:българи4095981човека,гърци– 355000,руси– 11 325, сърби – 41 228, румънци – 65 878, куцовласи – 22 400, арменци – 141 822, евреи – 18 241, немци – 4700. По руската статистика на княз Черкаски от 1877 г. българите в Македония възлизат до близо 55 процента, по сръбската на Стефан Веркович от 1889 г. – на близо 68 процента, по френската на Гастон Рутиер от 1904 г. – на близо 53 процента, по германската на Рихтер фон Мах от 1906 г. – на над 60 процента и пр. По статистически данни на ВМОРО от 1905 г. българите в Македония са над 56 процента.
За наличието на българското население в Македония говорят и сръбската статистика на Сп. Гопчевич от 1889, и гръцката статистика на Делияни от 1904 г. независимо от явно преувеличаване на данните за броя на сръбското, респективно гръцкото население в Македония. Тези две статистики въпреки значителното намаляване на българското население все пак сочат, че населението в Македония е българско, а не македонско.
В географските граници на Македония обаче са включени и райони, които са били населени с гръцко население. Ако те не се смятат, а се вземат приблизителните граници на Македония, върху територията на която се изгражда ВМОРО, то по статистиката на Кънчов българите възлизат на повече от 60 процента, турците – на близо 22 процента, останалите 18 процента са представлявали албанци, власи, гърци, евреи, цигани и др., взети заедно. Почти такова е било съотношението между българското и останалото население в Мизия и Тракия (Източна Румелия) и Одринска Тракия по време на Освобождението на България от османското иго през 1878 г.
В турската статистика също се дават данни за български училища, за български учители, за български църкви. Основните и прогимназиалните училища в Македония през 1900 г. са били 1132 с 63 774 ученици и 1776 учители. Средните български учебни заведения са били 9 с 1700 ученици и 108 учители. Българските църкви и параклиси са били 1294 с 1132 български свещеници.
Официалната турска статистика и данните на академик Йордан Иванов показват, че и по време на балканските войни (1912–1913) българите в Македония са били около половината от населението въпреки масовите изселвания в България след Илинденско-Преображенското въстание.
Като се имат предвид българската, сръбската и гръцката статистика, в доклада на известната международна Карнегиева анкета след Балканските войни се казва: “Само българската
статистика държи сметка за националното самосъзнание на населението. Сръбските пресмятания обикновено са основани върху резултатите на диалектологията и обичайното единство: повечето от тях са теоретични и абстрактни. Гръцките изчисления са още по- изкуствени, понеже за етническо разграничение те взимат влиянието, упражнявано от гръцката култура върху градското население,и преживелиците и следите на класическата древност.”
По-нататък се отбелязва: “Ние притежаваме картите на Кънчов, представляващи българското мнение, и още по-известната карта на Цвиич, представляваща сръбското мнение. Но етнографските понятия на г-н Цвиич се променят с развитието на сръбските политически претенции. Границите, които той даваше на Стара Сърбия през 1905 г., не са същите, които є дава в 1911 г. (вж. неговата карта, печатана в Petermanns Mitteilungen); по време на пълната победа, в навечерието на Втората балканска война, един друг професор от Белградския университет – г-н Белич, печаташе своята карта, основана върху изучаване на диалектите и задоволяващанай-скорошнитеи най-прекаленитесръбскипретенции.”[40]
Членовете на Карнегиевата анкетна комисия приемат данните на българските общини в Македония и статистическите изследвания на българския историк и етнограф Васил Кънчов. Според Васил Кънчов в Македония, взета в географските є граници, към 1900 г. е имало: българи – 1 181 336, турци – 499 204, гърци – 228 702, албанци – 128 711, власи-цинцари 80 767, евреи – 67 840, цигани – 54 557, руси – 4000, черкези – 2837, сърби – 700, разни – 9570. [41]
Бившият член на френската секция от Международната комисия по преустройството на турската жандармерия полковник Леон Ламуш, който от Илинденско-Преображенското въстание до навечерието на Балканската война 1912–1913 г. живее в Македония, съобщава, че през 1912 г. в нея съществували 1141 български училища с 1884 учители и 65 474 ученици, без да се включват българските католически училища в Битоля, Кукуш, Солун и протестантските училища. По същото време екзархийското духовенство се състояло от 7 владици, 7 епископални (владишки) наместници и 1132 свещеници, които обслужвали 1273 черкви и параклиси.
През Балканската война 1912–1913 г. близо 15 000 българи, родени в Македония и Одринско, постъпват доброволци в Македоно-Одринското опълчение и в редовната българска армия. Във вътрешността на тези две области действат и многобройни чети начело с най- изтъкнатитедейцинаВМОРО.
След Междусъюзническата война (1913) шест седми от територията на Македония с мнозинство българско население са завзети от Сърбия и Гърция. Българите в Македония попадат под ново национално робство. За това говори и фактът, че и през време на Първата световна война българските войски са посрещнати от това население като истински братя и желани освободители, а насила мобилизираните в сръбската армия българи от Вардарска Македония масово дезертират и постъпват в българската армия.
Само в първите три години на сръбското владичество в Македония са били убити, обесени, отвлечени и безследно изчезнали, с опожарени домове или подложени на други репресии няколко хиляди българи и албанци. Имената на част от тези хора бяха публикувани през 1917 г. от сина на възрожденеца Григор Пърличев – Кирил Пърличев, в книгата “Сръбският режим и революционната борба на Македония (1912–1915)”.
Международната Карнегиева анкета през ония години също изнесе многобройни факти на жестоки насилия – масови избивания, изтезания и прогонвания на българите. Тук трябва да отбележим, че и в доклада на Карнегиевата комисия ясно и категорично се говори не за отделно македонско,а за българско населениев Македония,за българи.
След Първата световна война Вардарска и Егейска Македония отново са присъединени към сръбско-хърватско-словенското кралство (от 1929 г. – Кралство Югославия) и към Гърция. Сръбската буржоазия провежда суров курс на асимилация и денационализация на българското население. В тези части всичко българско е забранено. Сръбската буржоазия настоява да направи от българите “прави сърби” и го смята за свое свещено право, обстоятелство, в което местното население вижда брутално насилие.
Ако лъжата и заблудата в устата на пропагандата са истина, то истината в поверителните документи, материали, статистики от 1941 г. не се поддава на чувството на самозалъгващата се пропаганда, а говори с езика на твърдите факти: именно, че във Вардарска Македония под кралска Югославия славяните са българи, а не “прави сърби”.
Преди да отговорим на поставения въпрос: дали Македония някога е била държавно- етническа или национално обособена общност, дали Македония е географска област, каквито са Мизия, Добруджа, Тракия и други области на България, и какви са по националност славяните в Македония, налага се да направим някои съществени обобщения и изводи.
Първо обобщение и първи извод. От старите етнографски карти на Македония със своето сериозно научно изследване привличат внимание картите и сведенията на П. Й. Шафарик,наАми Буе,наДим.Давидович,наК.Дежарден,наГ.Лежан,намисМакензиимис Ърби, на Груич и Янкович. Тези карти са от времето преди създаване на Българската екзархия и на българското княжество. Те са ясни, категорични. Те са плод на дълбоки проучвания. Авторите на тези карти са формирали своето становище върху собствени научни наблюдения, върху лични проверявания. Авторите са чужденци. Те не могат да бъдат обвинени в пристрастие. Две от тези карти са сръбски. Върху етнографските понятия на авторите на всички тези карти не е влияел политическият момент, както у сръбския географ и етнограф Йован Цвиич. Те са съвест, те са достъпни за всяка чиста съвест. Те изискват уважение и принуждават фактите да се наричат с точни, определени имена. Политиката е без чувства, науката е правда. Политиката трябва да е разум, науката да е истина. Науката ръст набира в мъката на опита. Може ученият да бъде упрекван, че не е посветил еднакво внимание при проучване на всички гранични линии, както при картата на Павел Й. Шафарик от 1842 г. за южната граница. Може и точността за броя на къщите в селата и градовете на Македония да бъде под съмнение. Може. Но едно, в което не може да има съмнение, е, че във всички стари етнографски карти на Македония мнозинството на населението е представено като българско, с крайни предели Скопско, Костурско, Солунско, и че в нито една от тези стари етнографски карти дори не се загатва, че славянската част от населението на Македония е някаква отделна македонска народност.
От новите етнографски карти привличат вниманието познавачи на Македония като проф. Г. Вайганд с картата си от 1895 г., като В. Кънчов с картата си от 1900 г., като проф. Л. Нидерле с картата си от 1908 г., като проф. Т. Д. Флорински с картата си от 1911 г., като румънския познавач на Македония Кост. Ное с картата си от 1913 г.
И тези нови етнографски карти говорят с ясен, категоричен език. И те са плод на дълбоки проучвания. Авторите на тези карти се формирали своето становище върху собствени научни проучвания, върху лични проверки. С изключение на В. Кънчов всички те са чужденци и не могат да бъдат обвинени в пристрастие. Но картата на В. Кънчов се схожда със сведенията в картата на Г. Вайганд за Южна Македония. Картата на проф. Л. Нидерле се различава от картата на Г. Вайганд и В. Кънчов в малкия пояс в Призренско, Тетовско, северно от Скопско и северно от Кумановско, който е означен с преходно сръбско-българско население. Картата на Т. Д. Флорински се схожда с картите на Вайганд, Кънчов и Нидерле по пределите, които българите заемат в Македония. Кумановско и Северноскопско са отбелязани като сръбски, а КратовскоиВелешко– катобългарски.Можепознавачътдабъдеупрекван,четвърдемногое засилил някои селища, както румънецът Кост. Ное прави това за влашките и албанските селища. Може числата на статистиките за населението в Македония на княз Черкаски, на В. Кънчов и др. да бъдат поставени под съмнение. Може... но, повтаряме, едно не може да бъде под съмнение, че във всички тези нови етнографски карти на Македония мнозинството от населението е представено като българско и че в нито една от тези карти дори не се загатва, че славянската част от населението в Македония е някаква отделна македонска народност.
Второ обобщение и втори извод. Авторитети като Теофилакт Охридски и Аравантинос, Григорович и Венелин,като Ходжа Сеадедин,Хаджи Калфаи Евлия Челеби,като Буе и Лежан, като Шафарик и Иречек, като мис Макензи и мис Ърби, като Хан и Гризебах, като Караджич и Веркович, писатели, етнолози, слависти, историци, пътешественици, учени, специалисти са
формирали своето становище върху факти, а не върху желания. Техният език е конкретен и категоричен. Те са чужденци. Между тях са Караджич и Веркович, и двамата сърби, а те не могат да бъдат обвинени нито в заблуденост, нито в пристрастие, нито в повлияване от политическия момент. Сведения са черпили из самата действителност. Пътували са, проучвали са, срещали са се по села и градове с живи хора, обобщавали са наблюдения и впечатления, правили са изводи и са съобщавали ясно, гласно, недвусмислено, че славянската част от населението в Македония са българи. Нито един от тях не е нарекъл тая славянска част македонци. За тях името македонец е неизвестно. Защото, ако славянската част от населението в Македония е чувствала себе си или се е определяла, или се е наричала македонци, то изследвачите не са могли да не чуят това и не са могли да не го видят. А такова нещо никой от тях не е забелязал. И затова никой не го съобщава. За изследвача е без съмнение фактът, дали проучваното от него население чувства себе си в народностния смисъл на думата така или иначе, или се определя и се нарича с едно или друго име. За изследвача е от значение да установи точно как проучваното от него население се чувства, как се определя и нарича, защото науката си служи с конкретни, а не с абстрактни определения. Така прави и историкът К. Иречек, когато твърди, че “славяните наричат македоно-румъните власи или цинцари”. Така прави и фолклористът Ст. Веркович, когато съобщава, че има “четири различни народа, които живеят размесено в Македония, т. е. славянски, македоно-влашки или цинцарски, гръцки и османски”.
Веркович например поради задачата, която му е била възложена, би могъл съвсем спокойно да прекръсти славянския народ в сърби, а македоно-влашкия или цинцарския народ – в македонци.
Като таен агент на сръбската национална пропаганда Веркович е пътувал из Македония. Проучвал е положението. Събирал е информации. Целта си е прикривал с издирване на археологически старини и с търсене на стари монети. Но той се е срещал с живи хора. Живите хора не са археологически старини. Не са стари монети. Те се движат, страдат и се радват, пеят и плачат. Те му казват, че песните, които пеят, са български, че езикът, на който говорят, е български, че носиите, които носят, са български, че и обичаите, и игрите, и танците са български Политикът Веркович е отстъпил пред изследвача Веркович. Славянофилът заговорва у него. И той става защитник на българите и започва да воюва както срещу влиянието на гърцизма,така и срещу влиянието на сърбизма.
Трето обобщение и трети извод. Македония е класическата страна на българската народна песен. Образната музика в тази велика изповед на България отдавна владее сърцата на културния свят. За опознаване на това свещено съкровище на славянството ние, българите, дължим неугасваща признателност на Вук Караджич, на Юрий Венелин, на Виктор Григорович, на Стефан Веркович, на Станко Враз, на Пьотър Безсонов, на Огюст Дозон, на всички тези мъже на науката, които лице в лице се срещаха с истината и не се поколебаха да я съобщят на света.
Вук Караджич доказа, че българският език съществено се различава от сръбския по цял ред особености, които не са свойствени на сръбския или на хърватския език.
Стефан Веркович установи българския национален характер на славянската част от населението в Македония.
И Юрий Венелин, и Виктор Григорович, и Станко Враз, и Пьотър Безсонов, и Огюст Дозон по един или друг начин съобщаваха истината за България.
Вук Караджич обаче не стигна до извода, че Македония – тази хубавица на Балканите, в която четири реки (Бистрица, Вардар, Струма и Места) извиват бели, студени снаги между планините (Шар и Рила на север, Родопите на изток, Бяло море на юг, Шар, Грамос и Пинд на запад) и текат в Бяло море, тази хубавица, в която Охрид – това будно око, и Пирин – този безсънен страж, от векове бдят над българската земя, не е географска област, каквито са Тракия, Мизия, Добруджа и др. В писмото си от 16 март 1859 г. до Найден Геров, съобщавайки имена на области, градове и реки, великият сръбски учен научно определя географския облик на Македония с градове и реки, посочени като български. Той не стига до тоя извод, както не
твърди, че в Шумадия – шумадийците, в Черна гора – черногорците, във Войводина – войводинците (славянската част от населението във Войводина), не са сърби, а са отделни шумадийска, черногорска или войводинска народност, които с течение на времето ще се обособят в шумадийска, черногорска или войводинска нация.
СтефанВерковичсъщотаканестигадоизвода,чеМакедония– тазимъченицанаБалканите – не е географска област. Той не стига до извода, че в Славония – славонците, и в Далмация – далматинците, не са хървати, а са отделни словенска и далматинска народност, които с течение на времето биха могли да се обособят в отделни нации (славонска и далматинска), макар че Стефан Веркович можеше да обяви икавския говор за литературен език на далматинците, тъй като на икавски говор през разни векове се е създавала богатата дубровнишка литература.
Македония никога не е била държавно-етническа или национално обособена общност. Македонияегеографскаобласт.По националностславянитевМакедониясабългари.
[край на първа глава]
10-11-2010, 07:09 PM
Reply
Вовата Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,983
Joined: Jan 2010
Reputation: 33

ГЛАВА ВТОРА
ДАЛИ БЪЛГАРИТЕ ОТ МАКЕДОНИЯ ИМАТ СВОЯ СОБСТВЕНА ИСТОРИЯ?
Българската държава е създадена през 681 година от Аспарух, 681 г. е дата от съдбоносно значение за България – тя е начало на летоброенето є. В годината 865, при владичеството на княз Борис I, българите приемат християнството, а в 893 г. на събор в Преслав е взето решение от историческа важност: гръцкият език, дотогава официален за държавата, за българската църква и училищата, да бъде заменен със славянски език.
Епохата на княз Борис I и след него е епоха на формиране и развитие на българо-славянската народност, асимилирани са не само Аспаруховите прабългари, но също така и някои остатъци с тракийско-римско и елинско потекло. Извършена е пълна и природна асимилация на Аспаруховата дружина в славяно-българска народност, държава, църква, култура. Славяно- българската народност показва забележителна животоспособност през вековете и изключителна устойчивост срещу всякакви превратности на историята. Тенденцията на Византия обаче да елинизира българската народност продължава. С цел да премери ръста си с влиянието на католическите германски държавни и духовни фактори във Великоморавската и в някои други славянски земи, както и с политиката на папството Византия изпраща братята Кирил и Методий не в България, а във Великоморавското княжество. Азбуката и писмеността, създадени от Кирил и Методий, получават международна славянска задача и значение, които съвпадат със стратегическите задачи, с тактиката на Византийската империя и с духовните є сили.
По-нататък. Великоморавското княжество е разгромено и делото на Кирил и Методий също така е разгромено. Техните преки ученици Климент, Наум, Сава и Ангеларий дирят подслон в балканските славянски земи. Именно в България Климент и Наум отиват при княз Борис. Те изиграватисторическатаролявживотанасвоетоотечествоБългария– създаватдветепрочути школи: Охридската и Преславската.
Византия обаче е непоколебима в своите намерения. Тя е упорита, последователна и неотклонно провежда своята определена линия: византийско владичество над българския народ. Назначаването на Теофилакт в края на ХI век за охридски архиепископ преследва тази цел. Погрешно е да се мисли, че други съображения са движили императора и патриарха в това направление. В лицето на Теофилакт те и двамата са виждали една от най-образованите личности на времето, най-способен управител, който може да уреди погърчената вече Охридска архиепископия и да сложи здрави основи за поглъщането на българския народ.
Гръцкият език по това време владее и българската църква, навсякъде из България се служи на гръцки и всички български училища, основани от учениците на Климент, са закрити. Изправя се обаче непроходима пречка по пътя на пълното поглъщане на българския народ – съществуването на българска книжнина и език. И главната задача на Теофилакт, на този чувствителен грък, родом от гр. Еврип на остров Евбея, е била да подготви условията за унищожаването на българската книжнина и език. И ето че той се захваща да напише жития на славяно-българските светци на гръцки – Житието на св. Климента Охридски и Житието на 15- те тивериополски мъченици са плод на тази неотклонно преследвана от него цел.
При написването на двете жития охридският архиепископ е ползвал и заимствал от пространните славяно-български жития на св. св. Кирил и Методий, от тъй наречените Панонски жития, после от сказанието за княз-Борисовото покръстване, от старото
Народ, който не познава своята собствена история,
се поддава на асимилация
първообразно житие на св. Климент, написано от неизвестен негов ученик, от исторически материали из българската история и т. н. Старанието, което проявява Теофилакт, недвусмислено разкрива преследваната от него цел. Като поласкае националното самолюбие на българите чрез славата на тяхното бурно минало и превърне в развалини паметниците на старобългарската книжнина, да накара паството си да слуша и да чете на гръцки език за живота и делата на своите светии и така завинаги да забрави родния език, който изисканият ромеец нарича варварски.
Примерът на Теофилакт е последван от Димитър Хоматиан. Въодушевен от идеите на своя предшественик за заличаване на България, Хоматиан написва също така на гръцки език и със същата цел така нареченото Кратко (проложно) житие на св. Климент. Димитър Хоматиан ползва известното житие на Теофилакт, но прибавя някои нови съобщения за св. Климент. Съобщенията Хоматиан е почерпил от по-стари източници и от охридските поверия за този светител.
УпоритаеВизантия.Обачеупоритосттаєдопускавъзможниколебания,защотозаднеястои авторитетът на една древна цивилизация. Но съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” притежават по-голяма упоритост от упоритостта на Византия и не допускат нито за миг възможни колебания, защото зад тях стоят пясъчни кули и ветрове, събирани по разни кръстопътища и в незнайни часове. За тях историята като история съществува дотолкова, доколкото тя се занимава с “македонци” и “македонски словени”. Всяко явление,щоместаналовМакедония,тебързатдагооблекатвдрехана“македонскисловени”, “македонци”, “старомакедонски език”. За тях не е важно историческото определение на дадено явление.По-важно е тяхното разсъждениеи мнение върху дадено историческо явление.
И именно в този смисъл те твърдят, че “служеjѓи се со словенскиот jазик, старомакедонскиот, што тие добро го знаеле”, братята Кирил и Методий издигат “македонскиот говор од Солунско на степен на прв книжовен словенски jазик”. И именно в този смисъл те твърдят, че и “Климент Охридски е првиот оригинален словенски и македонски поет...”[1]
Човек, като чете разсъждения и заключения от подобен характер за събития и личности, които отдавна са станали принадлежност на човешката култура, неволно се запитва: разполагат ли съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” с нужната духовна способност и могат ли да посочат точно изворите, от които черпят “сигурните” съобщения за несигурните понятия като “македонски словени”, “старомакедонски jазик”, “старомакедонска книжевност”.
Може би черпят сведения от Теофилакт, този изтънчен ромеец, който се ужасява от българското паство в “овчии кожуси”? Този чужденец не може да бъде обвинен, че храни хубави чувства към българската народност. Този чужденец е могъл, да речем, навремето си да провъзгласи българите за “македонци”, “македонски словени”. Но виновен ли е той, че търсената сега билка “македонски словени” не е успяла да завладеенеговата заинтересованост? За Теофилакт както понятията “македонци” и “македонски словени”, така също и понятията “старомакедонски jазик” и “старомакедонска книжнина” са неизвестни. За него славяните в Македония са българи, както и Климент Охридски, великият син на Македония, е българин, който е успял да “воведе во богослужбата словенскиот jазик, со коj говорел големиот дел од населението”. За Теофилакт и “словенскиот jазик”, за който говорят съчинителите, че Климент е успял да “го воведе во богослужбата”, е определен български език. В житието на Климент Охридски за Кирил и Методий Теофилакт казва: “Понеже славянският, или българският, народ не разбирал Писанията, изложени на гръцки език, светците смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята без–утешна скръб в това, че светилникът на Писанията не се пали в тъмната страна на българите...”
Желаем в интерес на истината да припомним на съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ”, че елинът Теофилакт е оставил на потомствата Пространното житие за Климент Охридски. За дейността на Климент житописецът Теофилакт пише следните слова: “Той съставил прости и ясни слова за всички празници, които не съдържат нищо дълбоко и
много мъдро, но които са понятни дори за най-простия българин. С тях хранил душите на по- простите българи, поейки с мляко тези, които не могли да приемат по-твърда храна, и станал нов Павел за новите коринтяни – българите (1 Кор. 3, 2). Чрез тези слова може да се научат тайнстватанапразненствата,коитосеизвършватзаХристаичрезХриста.В честнапречистата Богородица, чиято памет, както знаете, често се празнува през годината, Климент със словата си усърдно написал похвали и разкази за нейните чудеса. Ти ще намериш, че и Кръстителят не е оставен непохвален, но ще научиш дори и за чудесните намирания на главата му. Ще намериш описани животът и пътуванията на пророците и апостолите и чрез подвизите на мъчениците ще се издигнеш до този, който ги е приел при себе си поради тяхната кръв. Обичаш ли и живота на преподобните отци и привърженик ли си на почти безплътен и безкръвен живот? Ще намериш и него грижливо предаден на български език от мъдрия Климент.” [2]
Така пише житописецът Теофилакт.
Невиждани размери предвещават фалшификаторите от Скопие. Науката е пред опасно наводнение. Специфичен род изкуство се явява на сцената на историята. Отде обаче те черпят тези свои собствени сведения?
Може би ги черпят от Житието на св. Кирила, известно на науката с име “Успение Кирилово”, в което се говори за кръщението на българи от Кирила на река Брегалница. Може би черпят сведения от така наречената “Солунска легенда”, озаглавена “Слово Кирила
славенца солунского философа Б у г а р с к о г о ”. Или от едно приложно
житие на св. Кирила. [3] Или от един препис от ХIII столетие на Храбровото сказание (в Берлинската кралска библиотека), дето Кирил е учител на славянския народ, сиреч на българския, и служебните книги, преведени от Кирил, са български. [4] Или от Бориловия синодик от 1211 г. [5] Или от старата служба на св. Кирила (ръкопис в някогашната българска митрополиявСкопие),попреписотХIII век,къдеточетемкакКирилбивапратенотсв.Дух– “книгами блъгарскыми...‰зыкы Јбогатити...”[6]
От новогръцката литература заслужава особено внимание книгата на известния гръцки писател Атанаси Пароски. Книгата е написана през 1795 г., печатана е в Лайпциг през 1805 г. Препечатвана е била и в Атина през 1850 г. Писателят Атанаси Пароски помества похвала за град Солун: “Към пресветлия гр. Солун, който роди богоносните и равноапостолни проповедници на България Кирила и Методия, Политически стихове: От старини още ти си най-честит, граде Солуне, защото си неоценимо отечество на новите апостоли. Всички градове, които иначе стоят високо, ти ги надмина. А туй най-лесно доказва сега появилата се чудна и незнайна чужда история. Ето защо заради твоя Кирил и за брата му (Методия) теб се поднася благодарност от всички български племена.”[7]
Може би черпят сведения из “Кратко житие на св. Климент Охридски” от известния гръцки каноник, заместника на Теофилакт, охридския архиепископ Димитър Хоматиан? Българите, пише Хоматиан, “със страшна войска преминали Дунава и завзели всички съседни области...и голяма част от Македония и Тесалия”. За Климент той отбелязва: “...Климент бил издигнат на епископски престол, като бил поставен от Методий за епископ на целия Илирик и на българскиянарод,който владеелстраната.”[8]
Охридският архиепископ Димитър Хоматиан се именувал “пастир на българите”. В един стихотворен надпис на гръцки език върху Христовата старинна икона в охридската църква “Св. Богородица” (“Св. Климент”) достойният продължител на делото на Теофилакт се обръща към него така: “Украсата (рамката, обковата) на иконата ти, о украсителю на св€та, е от Димитрия [Хоматиана],архипастир на българите.”[9]
Че негръцкият книжовен език е български, узнаваме от един отговор на самия Димитър Хоматиан до сръбския крал Стефан Радослав (1228–1234) по канонични въпроси. Защо е отговорът на гръцки, ето обяснението на Хоматиан: “А ние...като приехме твоите питания, ще отговорим на всяко едно от тях, като се съгласуваме с учението на светите наши отци и с писаните и неписани обичаи на църквата; но не според нашия художествен език, а по
обикновената проста и прозаична реч, та по тоя начин да се разбере добре писаното, защото с недостатъчното знание, особено на б ъ л г а р с к и език, не може да се тълкува или говори, като се изхожда от логиката.” [10]
И за Димитър Хоматиан понятията “македонски словени”, “македонци”, “старомакедонски jазик”, “старомакедонска книжнина” са несъществуващи. За Хоматиана славяните в Македония са българи и езикът им е български.
Тогава може би черпят сведения от Житието на св. Димитър Солунски? Ето една извадка от главата, в която се говори за военните планове на българските вождове Мавър и Кубер против Солун: “Както знаете, христолюбци, в предишните глави ние разказахме отчасти за славяните, т. е. за така наречения Хацон, и за аварите, разказахме и за това, че те опустошиха почти целия Илирик, именно провинциите му: двете Панонии, също и двете Дакии, Дардания, Мизия, Превалитана, Родопа и всичките провинции, а още и Тракия, и земите при Дългата стена край Константинопол, както и останалите градове и селища. Те завлякоха цялото това население в отвъдната земя към Панония, до река Дунав. Главен град на тази провинция някога беше така нареченият Сирмиум. И тъй, там, както се каза, споменатият хаган настани пленен народ, вече като подвластен нему. Именно оттогава те се смесиха с българи, авари и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много голям народ... вече бяха изминали около шестдесет години и повече... и хаганът на аварите, като ги смяташе за свой народ... постави им за началник Кувер... Този... вдигна целия този прокуден ромейски народ, заедно с други племена и въстанаха... срещу хагана... Той удари на бягство с останалата си войска... Кувер премина победоносно казаната река Дунав с целия споменат народ... Керамисийското поле... като се настаниха там, поискаха да се върнат в родните си градове, главно защото бяха запазили православната си вяра: едни – в нашия пазен от мъченика град Солун,другипък– впрещастливияградицарицанаградовете,атрети– востаналитеградове на Тракия... И тогава присторено [Кувер] отправи пратеници до обладателя на скиптъра с молба да остане там с народа, който беше с него, и да се заповяда на драгувитските племена, които се намираха близо до нас, да им доставят достатъчно количество храни. Така и стана.” [11]
Никъде няма ни помен, ни следа от някакви “македонски словени” и “македонци”.
През VII в., когато прабългарската дружина на Аспарух бе се настанила в Мизия, една внушителна прабългарска дружина, начело с Кубер, дошла от Панония, се заселва в сърцето на Македония. Тя държи в покорност околните славянски племена и разпространява името българи в Македония. Мнението на историците по въпроса за това Куберово събитие е единодушно. Колебанията, доколкото ги има, се отнасят към времето, когато е станало то. Ст. Станоевич, Н. Милев го определят между 670 и 675 г. А. Гелцер, Нидерле, Успенски отнасят същото събитие към първата половина на VII век, през царуването на Ираклий. [12] Но нито един от тези познавачи на Византия и на южните славяни не подхвърля на съмнение българския характер на Куберовата дружина и нито един от тези изследвачи на Византия и на южните славяни дори не намеква, че едновременно с българите е живял някакъв си отделен от българите народ под името македонци.
Ако Мизия е изгревът на първата езическа държава и столицата Плиска – рожба на българското първо царство, родено в бурите, Македония е българската църква на славянската изява и Солун град е люлка и съдба на българската азбука и писменост свещена.
Световноизвестният учен и философ Тодор Павлов пише: “Бумерангът, който Византия отправи срещу германо-католическите и римските свои съперници, се върна назад и се обърна срещу нея: езикът и писмеността на Кирил и Методий чрез техните ученици Климент и Наум станаха официален език и писменост на българската държава, народност, църква, култура и ускориха всемерно по-нататъшната консолидация и развитие както на самата българска народност, така и на българската държава, църква, култура.” [13]
Съдът на времето е казал своята желязна дума за епохалния подвиг на Кирил и Методий. Този съд не може да се отмени. Съдницата история чрез тях е отворила просторите си на българската орис и е съхранила навеки за светлите бъдещи потомства тяхната велика епопея.
Родени в Солун, где водите на Вардара шумят под бреговете на Егея, расли под тревожни небеса,когатосабилиобсебваниолтаритеотлитургииимолитвинатриезика,поеликръстана безмилостна Голгота, в Рим братята Кирил и Методий, в тоя град на всемогъщите папи, се обръщат към Бога на български език. Треперила е ледената тишина, заключена в мъртвешките стени на храма. Отеквал е плачът на раждане съдбовно. България чрез Кирил и Методий е възвестила зората на славянската цивилизация.
Смътно време земята притиска. Тревожна боязън вледенява жилите на цар Петър. Някакъв си духовник дързък, по име Богомил, внезапно се явява на сцената на историята, прелетява като разбунен метеор, запалва с пламъци небето на България и разлюлява из основи фарисейската византийска църква. Кой е този духовник? Историята е в невъзможност да бъде по-щедра. Твърде пестеливи данни обвързват ръцете є. Принудена е да бъде предпазлива. Поп Богомил. История. Движение. Учение. Биография. Изключителна историческа личност без биография.Но той е бил тук, на тази земя.Живял е тук, под туй небе.Гласът му се е носил тук. Действителенетой.А необраз,внушениенастранновъображение,анесъзданиенагорестно страдание. Съмненията, че поп Богомил е измислена личност, са изоставени от науката. Свидетели за съществуването му са двата необорими паметника: презвитер Козма (Х в.) и цар Борил (1207–1218). Беседата на презвитер Козма и Синодикът на цар Борил. В Беседата на презвитер Козма се казва: “Случи се в годините на правоверния цар Петър в българската земя да се яви поп на име Богомил, а по-точно казано – Богунемил, който пръв започва да проповядва ерес в българската земя...”[14] В Синодика на цар Борил се казва: “Трипроклетата и богоомразната богомилска ерес, чийто началник тогава бил сквернейшият поп Богомил заедно със своите ученици.” [15] Но в беседата си презвитер Козма, след като изрежда, че богомилите били “по-лоши от глухите и немите идоли, по-лоши от бесовете, евреите и неверните”, че “заповядват на всеки роб да не работи на своя господар” и пр., ясно посочва, че поп Богомил се е явил в българската земя и че тази ерес се проповядвала в българската земя. Но в Синодика на цар Борил е изречена точно обозначена анатема и не за някой си незнаен богомил, а за началника на богомилите, “за поп Богомил, който възприе при Петър, българския цар, манихейската ерес и я разпространи в българската земя”. Беседата на презвитер Козма е страстна класова изява в защита на земната власт и властниците с твърдението, че “царете и болярите са сътворени от Бога”, че “ако някой учи другояче, дори ангел да бъде, да бъде проклетспоредапостолскотописмо”.СинодикътнацарБорилеяркакласоваизявавзащитана царската власт от “трипроклетата и богоомразната богомилска ерес”.Но Беседата на презвитер Козма е преди всичко призив на български писател, написан на средновековен български език, отправен за борба срещу българските еретици в българската земя. В Беседата се казва: “Покорявайте се на всеки човек заради Господа, било на царя като човек с най-голяма власт, било на човеци като такива, които са изпратени от него...”
“...Всеки човек да се покорява на властниците. Няма властници, които да не са от Бога, защото властниците са създадени от Бога.” Но Синодикът на цар Борил преди всичко е документ на български цар за български духовник, “за поп Богомил, който възприе при Петър, българския цар, манихейската ерес и я разпространи в българската земя”, за “трипроклетата богоомразна богомилска ерес, чийто началник тогава бил сквернейшият поп Богомил заедно съссвоитеученици”.В СинодиканацарБорилсепосочваткатоглавни“сеячинабезчестието” тринадесет изтъкнати теоретици-богомили от кръга на “съвършените”. В двете анатеми, 77 и 78, без да се споменава някое по-точно определение,се споменават: Александър Ковач, Авдин, Фотин, Афригий, Мойсей богомилът, Петър Кападокийски, средечки дедец, Лука и Манделей Радоболски. В анатема 111 заедно с “трипроклетия” поп Богомил се анатемосват и неговите ученици Михаил, Тодор, Добри, Стефан, Василий, Петър и всички други. [16] Срещу тези ученици и последователи на поп Богомил е било повдигнато тежко обвинение и отправена анатемата на българското черковно съдилище в Търновград.
Беседата на презвитер Козма и Синодикът на цар Борил са живата вода, която известява за опасната поява на “трипроклетата и богоомразна богомилска ерес”. Нещо повече. Антибогомилската Беседа на презвитер Козма е най-достоверен исторически извор за
богомилството. Може да се съжалява, че в Беседата едностранчиво е показана богомилската идеология. Може да се изброяват с право или без право доводи и аргументи pro et contra с цел да се обвиняват или оправдават възгледите на презвитер Козма. Може да се търсят и причините за злъчната му писмена борба срещу смелото учение на богомилите. Върху много нещо може да се спори. Много нещо може и да се оспорва и оборва. Обаче има нещо, което не подлежи на съмнение: това са данните, които българският писател съобщава за появата на новата ерес. Независимо от тревогата на Козма, че се е случило “в българската земя да се яви поп на име Богомил”,тезиданнисаезикнаистината.С пределнакатегоричносттесочат,ченоватаересе едно оригинално измерение, изградено на българска земя, и че българският духовник поп Богомил е родоначалникът и главен разпространител на тази нова ерес.
За поп Богомил, за богомилството, за значението и ролята на богомилската идеология революционната социална мисъл е определила възвишени страници на историята. Това високо българско явление по силата на своята етична чистота е завладявало умовете и на противниците и ги е принуждавало на благоговение пред жертвената пепел на кладите. За това световно събитие се е писало, пише се и ще се пише. За него и съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” пишат. Странни са обаче техните писания. Отсъствието на науката не може да се оправдае с притчи и сказания. Съзнанието на читателя желае слънце и простор... Тези хора в науката са видения. Те дирят в старите олтари на България отделни македонски измерения. Над странните им данни тегнат изкушения. Съмнения и заблуждения се сливат в техния взор. Надеждата с желания окуражава хорската неравна диря. Науката зърна на истина в заблуди и страдания намира.
Неистината е зъл съветник. Враг е неточното понятие. Съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” в изложението си за богомилството са допуснали сериозна мисловна неуравновесеност, духовно недоразумение.
Първо, съчинителите казват: “Богомилството во Македониjа за прв пат се поjавило кога на чело на бугарската држава стоел царот Петар.” [17] Обаче не е ясно те какво именно разбират под понятието “Македониjа”. Ако под понятието “Македония” разбират не географска област, а отделна територия с отделен народ, то нищо не ги е принуждавало да определят времето на появата на богомилството не с царуването на цар Петър, който “на чело на бугарската држава стоел”, а с царуването на съответен владетел, който по това време е стоял, да речем, “начело на сръбската държава” или “начело на гръцката държава”, или начело на някоя си друга държава. Ако с това искат да кажат, че покрай българската държава по време на появата на богомилството е съществувала Македония като отделна държава, те са били задължени да въоръжат понятието си с точност. Ако под понятието “Македония” разбират Македония като географска област, каквито са Тракия, Мизия, Добруджа и други области на тогавашна България, то от втората част на изречението “кога на чело на бугарската држава стоел царот Петар” думата “бугарската” трябва да се премахне и да стане “кога на чело на државата стоел царот Петар”. Защото синът на българския цар Симеон, цар Петър, е български цар, а Македония, една от основните области, населени с българи, е съставна част от българската държава. И затова презвитер Козма в Беседата си съобщава, че новата ерес се проповядва в българската земя. И затова и Синодикът на цар Борил съобщава, че тази ерес се разпространявала в българската земя. И затова “Историjа на македонскиот народ” не може да скрие, че и “текстот на Дечанскиот Синодик, составен подоцна” точно определя мястото на появата на богомилството. Там се казва, че “богомилското движение се появило во “Македониjа бугарска и Тракиjя” [18] Това, което е ясно дори и за съставителя на “текстот на Дечанскиот Синодик”, че Македония е българска, тъкмо това е обаче неясно за съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ”.
Те искат да бъдат и там, където не са. Нещо повече. Те сеят внушения, в които вярваме, че и те самите не вярват, именно, че в епохата на Средновековието са съществували отделен македонски народ и отделна македонска държава, различни от българския народ и от българската държава. И че богомилското движение е някакво македонско влияние, и че поп Богомил е македонец.Хората са податливи на внушения.На едно от тези внушения се е поддал
и Д. Мандич в книгата си “Богомилска църква на босненските християни” [19] Добрият познавач на богомилското учение в Босна е допуснал лошо познаване на фактите, когато определя поп Йеремия, старобългарски писател, автор на някои апокрифи, като македонец. Убедеността на Мандич, че поп Йеремия е роден в Македония, не е от значение. Според нас съществува вероятност поп Йеремия да не е роден в Македония. Важно е, разбира се, точно да се установи мястото на рождението на един писател от вида на поп Йеремия. Лутаниците и колебанията са известни на историята. По-важно е обаче, че един изследвач като Д. Мандич е допуснал сериозно неразбиране на понятието Македония. За всички историци и изследвачи жителите на Македония по време на появата на богомилите са българи. Върху схващането на Д. Мандич, че поп Йеремия е македонец, защото е роден в Македония, решително са оказали влияние съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ”, на които страстта им е отнела разсъдъка,а национализмът ги е лишил от всякакъв реализъм.[20]
Второ, съчинителите казват: “За попот Богомил, како учител на богомилското уче|е, е зачувана и една легенда меЂу населението от селата во планината Бабуна. Според името на планината, подоцна богомилите ги викале уште и бабуни. Легендата укажува дека поп Богомил бил роден во селото Богомила, каде што живеел и умрел, а гробот му се наоЂал до самото село во т. нар. “црквиште” (“параклиште”), изградено во земjата, кое на богомилите им служело както молитвен дом. Свое скривалиште богомилите имале и во пештерата до селото Нежилово. Иако овие податоци не наоЂаат потврда по пишаните извори, тие сепак укажуват дека богомилството можело да се поjави и распространи наjпрвин во овие македонски краишта. Впрочем, самото име на с. Богомила и на планината Бабуна говорат за зародува|ето и деjствува†ето на богомилите во Македониjа.”[21]
Легендата е приятел на литературата, но враг на историята. Към легендата прибягват и писатели, и историци. Писателите прибягват към легендата, когато искат да доловят дъха на миналото или когато под форма на миналото искат да покажат настоящето. Легендата е богатство на художествено изказване. Историците обаче прибягват към легендата или когато отсъстват исторически извори, или когато присъствието на исторически извори не е желателно. Фактът, че съчинителите се позовават на някаква си легенда за поп Богомил при наличието на огромната литература за богомилското учение, по принцип говори твърде зле за доброто намерение на съчинителите относно мястото, появата, значението и ролята на богомилството. Що за аргументи са твърденията, че “легендата укажува дека поп Богомил бил роден во селото Богомила” или “иако овие податоци не наоЂаат потврда во пишаните извори, тие сепак докажуват дека богомилството можело да се поjави и распространи наjпрвин во овие македонски краишта”, или “самото име на с. Богомила и на планината Бабуна говорат за зародува|ето и деjствува|ето на богомилите во Македониjа”. Съчинителите, съобщавайки за легендата, обаче не съобщават как се е наричало селото, преди да се роди поп Богомил. Ако се е наричало Богомила, то това значи, че селото Богомила е съществувало като село Богомила и преди раждането на поп Богомил. Ако данните, на които указва легендата, не намират потвърждение в писмените извори, тогава как тези данни “сепак укажуваат дека богомилството можело да се поjави и распространи наjпрвин во македонските краишта”? Легендата е поколебала сигурността на съчинителите за точното място на появата на богомилите. Те твърдяха, че “Богомилството в Македониjа за прв пат се поjавило кога на чело на бугарската држава стоел царот Петар”, а сега твърдят, че “богомилството можело да се поjави и распространи наjпрвин во македонските краишта”. Кое от тези две твърдения е точно? “Се поjавило”, значи сигурност, а “можело да се поjави” не значи, че “се поjавило”. Едното означава сигурност, а другото несигурност. Едното е точно. Двете не могат да бъдат точни. След като данните от запазилата се легенда се приемат за достоверни исторически доказателства, съчинителите обобщават, че “самото име на с. Богомила и на планината Бабуна говорат за зародува|ето и деjствува|ето на богомилите во Македониjа”. Може ли да бъде посрещната с доверие една аргументация от рода на тази, в която името на село Богомила се взема като доказателство, че “поп Богомил бил роден во селото Богомила, каде што живеел и умрел, а гробот му се наоЂал до самото село во т. нар. “црквиште” (“параклиште”). При това
съставителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” никъде не отбелязват откъде вземат тази легенда. Може би се стесняват да кажат, че техен източник е полемичната антибългарска книга “О Македониjи и македонцима” от великосърбина Стоjан М. ПротиЌ, излязла от печат през 1888 и преиздадена през 1928 г. [22] От този пасквил, който претендира за “лексикална, етнографска и историческа” научност, съставителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” черпят и аргументацията на расисткото в основата си твърдение, че народностното название на нашия народ произлизало от vulgaris, равнозначно на “простак”,“селендур”.[23] Но дасевърнемкъмбогомилите.
Високото родолюбие, изграждано върху антивизантийска настроеност, открива една от нравствените особености на богомилската идеология. Отношението към земните владетели показва сложното развитие на богомилските идеи и че те са в битка не само за социална правда, но и за прогонване на всеки чужд завоевател, за създаване на свободната българска държава. Смелата богомилска мисъл въоръжава в значителна степен с определено ново съдържание съзнанието на средновековна България. Тази мисъл, изявена чрез Кирило-Методиевата азбука и писменост, разпространява знания за произхода на вселената и човека, за крайната участ на света и на човечеството. Обогатена с опита на разни басни, чрез жив и картинен език, тази мисъл запознава феодалния човек с космогонията и есхатологията на предците. Ако апокрифите, създадени от богомилите, се намират в “Списъка на забранени книги”, то възгледите на тези дръзки духовни двигатели с богатството в идейно и сюжетно отношение трайно налагат своето влияние върху българската средновековна книжнина и просвета. Неизмеримо е значението на богомилите за България. Малко са народите в света, които са могли да отбележат в своето духовно съществуване явление, подобно на богомилството. Кирил и Методий откриха пътищата към Ренесанса, богомилите поведоха по тези пътища България към по-добър и по-справедлив живот. Пет неравни столетия от историята на южните славяни чрез богомилското движение са в непрекъсната връзка с историята на България. Появата на богомилите отъждестви названието българи с понятието еретици. Европейската цивилизация прие в своето летоброене българите с неизвестно дотогава определение еретици и определи родината им България като земя на еретици. В богомилската идеология воюват две противоположни начала: едното – религиозна мистика, аскетизъм, примирение към неволите на земния живот, другото – революционно, бойко, действено. Отрекли земните блага като “ръжда на душата”, построили живота на своята община върху високи етични принципи, богомилите са непримирими срещу фарисейския морал на църквата, срещу болярския гнет на феодалното общество, срещу социалните неправди и кървавите войни. Революционната мощ на богомилското учение извиква и у най-сериозните неприятели на поп Богомил уважение. Излязъл из недрата на народа, разбрал същината на неговите страдания и надежди, поп Богомил превръща оригиналното социално явление, родено на българска земя, в стройна система. Единодушно е мнението на признати изследвачи на богомилството, че България е родината на тази ерес и че Македония, една от трите основни територии, които чертаели границата на държавата, е била живата трибуна, от която великият български свещеник заедно със своите верни последователи е проповядвал новото учение. Учени като французите А. Пюеш и А. Ваян [24], чиито авторитетни изследвания отдавна принадлежат на науката; учени като немците А. Шмаус, А. Борст и особено Ернс Вернер [25], като ерудиран историк марксист, който със силата на убедителни аргументи доказва, че богомилската идеология е упражнила дълбоко влияние върху ересите на катари и албигойци; учени като съветския историк академик Н. С. Державин, който обосновава своето научно становище върху обстоятелството, че богомилството е израз на определен протест на селските маси срещу феодалния гнет; учени като италианския учен А. Донден [26], който изяснява потеклото и структурата на богомилството и определя влиянието му върху учението на катарите в Италия; учени, за които историятапредставляваинтернационалнасъкровищницананационалниявления– всичкитеса освободени от каквито и да било колебания по отношение на етническата форма на богомилското учение. За тях етническата форма на богомилското учение е българска. Нещо повече, и противниците на богомилите не са оспорвали българския им характер даже когато те
саменявалиназваниетоси.“Назапад– пишеК.Иречек– тенесенаричаливечебогомилиили бабуни, а носели различни други имена, като манихеи, побликани (от павликяни), в Италия патарени (от миланското предградие Патария), в Германия и Италия катари (произход неясен; оттам нем. Ketzer, чешк. Kacir), във Франция албигойци (от гр. Алби, тексеранти, tisserands, понеже техният съзерцателен живот им доставил много последователи между тъкачите). Сами обаче те наричали себе си само christiani, boni christiani, bons hommes. Не само те, а и техните противници не забравяли, че учението им е от български произход. [27]
Световнопризнатият български богомиловед академик Димитър Ангелов ни дава цялостна представа за богомилското учение. В капиталната си книга “Богомилството в България”, след като е засегнал най-значимите произведения в световната литература за богомилите, той подчертава, че “...литературата върху богомилството е значителна и че са налице голям брой изследвания във връзка с неговия произход, същност и история. Сериозни постижения отбелязват вече опитите да се разгледа и прецени богомилството от марксическо гледище. Независимо от това обаче остават недостатъчно пълно изяснени или изобщо незасегнати редица проблеми около появата на това голямо религиозно-социално учение, около неговия характер и историческо развитие. Все още липсва преди всичко едно обстойно разглеждане на обществено-икономическата обстановка в средновековна България през Х–ХIV век, която е обусловила създаването на богомилството и в зависимост от чието развитие и изменение в течение на няколко столетия се е развивала и изменяла и богомилската идеология.” [28] Като извод той пише: “...богомилството излиза вън от рамките на едно чисто българско явление и получава много по-широка, общоевропейска значимост. Проникнали вън от границите на нашата страна, богомилските проповеди дават силен тласък за развитието на религиозната, философска и социална мисъл в средновековна Европа и подготвят съзнанието на хората за борбасрещугосподствотонавсесилнатапрезХII–ХIV веккатолическацърква.”[29]
Съдът на времето е каза
10-11-2010, 07:11 PM
Reply
Вовата Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,983
Joined: Jan 2010
Reputation: 33

л за Самуил своята последна реч. Този съд не може да се отмени. Дъхът на историята е спирал неведнъж пред бурния път на тази трагична комета. Извел своя народ от дълбочините на тежки крушения, извисил се в мощна фигура на европейския континент, българският цар Самуил разкъсва мрака на вековете и свързва края на едно с началото на друго хилядолетие. Този блестящ мъдър пълководец утвърждава една държава в граници от Черно море до адриатическите брегове, от белите води на Дунава до сините вълни на Охридското езеро и израства в знаме на България, знаме, което забива острието си във фланговете на една могъща империя.
Чрез цар Самуил България е изплакала своята най-възвишена трагедия.
Но ето че векове след 1014 г. в потайна доба еничарски ръце са влезнали в летописа на България и искат да откраднат и тази велика мъка от българската земя.
В историята на България съществуват случаи, когато върху пределите на българските земи при известни исторически условия са се обособявали наред с централната власт царства, области, княжества със своя самостоятелна власт. Така на основата на средновековната българска държава поради отслабване на централната власт и усилване сепаратизма на болярите по времето на турските нашествия наред с Търновското царство на Иван Шишман се създали Видинското българско царство на Иван-Срацимир и Добруджанското княжество на Добротица. Но от този факт историческата наука не прави изводи за някаква видинска или за някаква добруджанска народност, защото такава действително не е имало. Още по-малко
основания има да се говори за отделна македонска народност по времето на Самуил, тъй като тогава българската държава е била единна, а не феодално разделена.
След окончателното падане на България под византийско иго българите от всички райони, включително и от Македония, правят редица опити да се освободят. И тук историческите извори са единодушни за българския характер на въстанията. Първото въстание на българите е начело с Петър Делян (внук на Самуил) през 1040–1041 г., а второто – с Георги Войтех през 1072 г. – и на двете въстания центърът е бил в Македония. Византийският летописец Скилица от втората половина на ХI век подчертава, че “българите вдигнаха въстания”, че вождът е българин и подбудил “към въстание българското племе”. За второто въстание летописецът отбелязва, че било организирано от българските велможи в Скопие и че ръководителят му Георги Войтех бил от рода на Кавканите. [63] А думата “кавкан” означава прабългарска благородническаивисшаслужебнатитла.СръбскияткралУрош II Милутинуспявадазавладее след 1282 г. Северна Македония, поради което прибавя към титлата си и “крал на България”. През ХIV век сръбският владетел Душан завладява по-голямата част от Македония, поради което също започва да се титулува и “цар на българите” (а не “на македонците”).
В 1396 г. българската държава окончателно пада под османско иго, което продължава 480 години. Развитието на българската народност задълго се забавя, но не се прекратява. Целият период на турското владичество е низ от борби, от буни и въстания на народа във всички краища на някогашната българска държава. И тъкмо в условията на непрестанна съпротива срещу османските завоеватели, а заедно с това и срещу потисничеството на гръцкото духовенство продължава развитието на българската народност.
През ХVIII и ХIХ век, когато в Османската империя започват да се развиват стоково- паричните отношения, да се заражда капитализмът, да се формира и развива буржоазията, тогава на основата на българската народност се създават условия за възникване и развитие на българската нация. Това става във всички части на българските земи, включително и в Македония. Както в Дунавска България и Тракия, така и в Македония националноосвободителната борба във всички нейни етапи – за нова просвета и църковна свобода,занационалноосвобождение– серазвивакатоборбанабългарскиянарод.
Нещо повече. През този период в Македония са родени и живеят редица изтъкнати дейци на Българското възраждане, които са работили против погърчването, за запазване на българската народност, за формиране на българското национално съзнание; борили са се срещу османското робство и гръцката патриаршия.
Цялата история на българите в Македония, техният език в миналото и в настоящето, тяхното национално съзнание, техните училища и църкви, техните политически борби и въстания, техните духовни борби, техните стари и нови писатели и делата им, градското население и селячеството– всичкодоказва,чекактопрезепохатанаПървотобългарскоцарствоМакедония става първостепенен духовно-книжовен център, така тя първа от българските области запалва светилника на българския народ. Отец Паисий, бащата на българската история, Христофор Жефарович, първия стематограф на южните славяни, Хаджи Яким Кърчовски и Кирил Пейчинович, първите писатели на новобългарски език, архимандрит Теодосий Синаитски, първия български печатар, Неофит Рилски, първия български граматик и педагог, Братя Миладинови, първите български фолклористи, Райко Жинзифов, първия български поет, който възпя горестите и радостите на македонската земя, Григор Пърличев, първия български поет, койтоенаречен“ВториОмир”– всичкотоваМакедонияедаланавсебългарскатародинапрез нейната възродителна ера. Но всички тези духовни светила, както и титаните на българското националноосвободително движение от останалите краища на българските земи: Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев и други, единодушно са се вдъхновявали от идеята да видят своето отечество България свободно от турски гнет. Те са се борилиотиметонаеднанация– българскатанация.
28 февруари 1870 г. (11 март н. ст., 8-и ден за зилхидже 1286) е крупно събитие в живота на българския народ за духовно възраждане и национална самостоятелност. Издаденият на този
ден султански ферман за учредяване на Българска екзархия представлява официално признание на българската нация в нейните естествени географски и етнически граници. [64]
Но и този важен момент от историята на България е осветлен от новите съдници на историята с определено тълкуване.
В така наречената “Историjа на македонскиот народ” около кандидата за първия екзарх и причините за създаването на Екзархията четем следното: “Една група македонски црковни борци по едно време го предложиле Партениjа Зографски за прв егзарх, а самата охридска општина настоjувала дури и бугарскиот егзарх да jа носи титулата Охридски архиепископ.” [65]
Два елемента нарушават историческото равновесие и будят оправдано подозрение в твърдението на съчинителите по отношение на този извънредно важен момент от историята на българския народ. Първият елемент се поражда от неверното познаване на времето и обстановката и съчинителите затова прибягват към желани комбинации.
Вторият елемент настава от погрешното разбиране на строгите закони на историята и съчинителите затова използват изразните средства на библейско казване, а не на историческо показване и вместо да представят “црковните борци” с езика на историята, те ги представят с езика на Библията, като например: “една група”, “едно време”...И още нещо. Съчинителите са отнелинай-важнотонаинформацията– конкретността.
Определеното тълкуване на съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” е неопределено и усилва убеждението, че всичко в тази “Историjа на македонскиот народ” трябва да се третира като желание, а не като факт. Първо: “Една група македонски црковни борци по едно време го предложиле Партениjа Зографски за прв егзарх...”,значи тази “една група” е съществувала и тя “по едно време го предложиле Партениjа Зографски...”Ако е съществувала, защо не е именувана? Или не е именувана, защото е желание, което съществува в съзнанието на съчинителите, а не е факт? Историята не се интересува от това, какво би станало, ако е било тъй и тъй. Историята се интересува от това, как е станало, когато е било тъй и тъй. Второ: тази “една група македонски црковни борци”, които “по едно време го предложиле Партениjа Зографски за прв егзарх”, пљ е за вярване, че е измислена от самите съчинители на “Историjа на македонскиот народ”, защото е невъзможно, щом знаят “водачите на бугарското црковно движение д-р Стоян Чомаков и Гаврил Кръстевич”, да не знаят поне едно име от тази “една група”. Постът първи екзарх е твърде сериозен, отговорен и с историческо значение пост. А начинът, по който “една група македонски црковни борци по едно време го предложиле Партениjа Зографски за прв егзарх”, е твърде несериозен; възможностите на един кандидат да спечели някакъв оспорван пост са много по-големи, когато е предложен от група влиятелни в обществото хора, колко повече важи това за поста първи екзарх на Българската екзархия. Трето: “го предложиле Партениjа Зографски за прв егзарх, а самата општина настоjувала дури бугарскиот егзарх да jа носи титулата Охридски архие- пископ”. Две несъвместими неща се преплитат. Едното е, че “го предложиле Партениjа Зографски за прв егзарх”, но това още не значи, че и ще стане. Другото, че “самата општина настоjувала дури бугарскиот егзарх да jа носи титулата Охридски архиепископ”. Но това значи пък, че независимо дали Партений Зографски ще стане, или няма да стане пръв екзарх, “самата општина настоjувала дури бугарскиот егзарх да jа носи титулата Охридски архиепископ”. Ако тази “една група македонски црковни борци”, които “по едно време го предложиле Партениjа Зографски за прв егзарх”, са македонци, а не българи, как да се обясни фактът, че македонци предлагат един Партений Зографски “за прв егзарх” на Българската екзархия? Ако “самата општина”, която “настоjувала дури бугарскиот егзарх да jа носи титулата Охридски архиепископ”, е македонска, а не българска, как да се обясни фактът, че македонци настояват “дури бугарскиот егзарх да jа носи титулата Охридски архиепископ”. Четвърто: когато вече говорят за Партений Зографски (Павле Х. Василков), съчинителите са били длъжни да съобщят два твърде важни момента, които определят богатата духовна физиономия на този бележит българин. К. Иречек пише: “...цялото население на Полянинската епархия (Солунско) поради злоупотребленията на гърка Мелетий решило да се покатоличи, поради което изплашените
фанариоти незабавно изпратили там Иларион Макариополски да успокои духовете, а след това (октомври 1859 г.) – българския владика Партения от Дебър. На 18 декември 1860 г. една българска депутация изработила условията за българска уния с апостолическия викарий Брунони, при това по примера на униатските руси, румъни и арменци било уговорено запазването на родната литургия; патриархът на арменските католици Хасун отслужил тържествена литургия и приел клетвата на депутацията за вярност към Рим. Англичаните и русите много се изплашили от успеха на Наполеон III, който искал да прибави към голямото си влияние над Румъния, Сърбия и Египет още и протектората над такъв един многоброен народ, а наложили на Портата да удовлетвори българите.”[66]
Партений Зографски твърде много е допринесъл за българското езикознание. В статията си “Мисли за болгарскiиот ‰зикъ” от 1858 г. [67] Партений Зографски с упоритостта на мъдър арбитър в областта на лингвистиката повдига и разглежда въпроси, които за времето, в което е живял, му правят чест. За Партений Зографски българският език има две наречия – едното се говори в Северна България и Тракия, а другото в Македония. Първото от тях е прието за основа на книжовния език. Партений Зографски воюва и второто наречие да бъде с еднакви права в литературата. Нещо повече, той настоява неговото родно наречие да бъде поставено за главна основанакнижовнияезик:“Македонско-тонаречЋе– казваПартенийЗографски– нетолконе тр€бетъ и не можетъ да бидетъ исключенно от общЋй-отъ писменнiй ‰зикъ, по-добро тоа б€ше ако оно с‰ прЋимаше за главна негова основа; по та‰ причина что оно е по- пълнозв8чно, по-плавно и по-стройно, и в много отношеЋ‰ по-пълно и по-богато. Представители на тоа наречЋе се югозападни-те страни на МакедонЋ‰.”
Това е Павле Х. Василков от с. Галичник, Западна Македония, калугерът от Зографския манастир, в монашество наречен Партений. Този човек с широки духовни интереси, известен като Партений Зографски, е българин, такъв го определят историята, науката и църквата.
Османската империя нарича славяните в Македония българи (булгармилет). Законодателството на Турция не познава отделна македонска народност.
Член десети от султанския Ферман за Българската екзархия гласи: “Духовната юрисдикция на Българската екзархия обема: Русенската, Силистренската, Шуменската, Търновската, Софийската, Врачанската, Ловчанската, Видинската, Нишката, Пиротската, Кюстендилската, Самоковската,Велешката,Варненската епархии(безградаВарнаибезблизодвадесеттесела по крайбрежието на Черно море до Кюстенджа, чиито жители не са българи), С л и в е н с к и я с а н д ж а кбезградоветеАнхиало(Поморие)и Месемврия (Несебър), Созополската каза без селата по крайбрежието, Пловдивската епархия без град Пловдив, без града Станимака, както и без селата Куклен, Воден, Арнауткьой, Панагия, Ново село, Лясково, Ахлан, Бачково, Белащица и без манастирите “Бачковски”, “Св. Безсребреница”,“Св.Параскева”и “Св.Георги”.
Махалата Св. Богородица в гр. Пловдив ще влезе в Българската екзархия, но които от нейните жители не ще желаят да се подчинят на Българската църква и Екзархия, ще бъдат напълно свободни в това отношение. Подробности за това ще бъдат уредени между Патриаршията и Екзархията според църковните обичаи, принципи и правила.
Ако всичките или поне две трети от православните жители на други места, вън от тези, изброени и посочени по-горе, желаят да се подчинят на Българската екзархия за своите духовни работи, и ако това е установено, то ще им бъде разрешено, но това ще да стане само по съгласието на всичките или поне на две трети от жителите. Тези, които чрез това средство биха поискали да създават смут или раздор между населението, ще бъдат преследвани и наказвани според закона.” [68]
Султанският ферман за Българската екзархия от 28 февруари 1870 г. създава самостоятелна българска църковно-духовна власт. Българите в Македония вземат живо участие в борбата за самостоятелна българска църква. При учредяване на Екзархията обаче само Велешката епархия е включена в новоучредената българска църква. Но съгласно чл. 10 от фермана за създаване на Екзархията в редица епархии са проведени плебисцити, при които огромното мнозинство от населението се изказва за присъединяване към Екзархията. Прошението на българските
епархии от Одрински и Солунски вилает от 20 декември 1871 г. за присъединяване към Екзархията, отправено към великия везир, показва стремежа на българите в Тракия и Македония за преминаването под духовна власт на Българската екзархия. Това Прошение същевременно разкрива и българо-патриаршеските отношения след създаването на самостоятелнабългарскадуховнавласт.“...гръцкатапатриархия– уведомяватпредставителите наепархиитевОдринскииСолунскивилаетвеликиявезир– исканасилственодазадържипод властта си някои епархии, на които цялото християнско население или поне повече от две третини е българско и като такова единодушно желае да влезе в духовната област на Българската екзархия, други пък такива епархии разцепва на части, като оставя селата на Екзархията, а градовете задържа под властта си, и то само и само зачтото имало някое малко число жители от привилегированата гръцка народност.
И забележително е, че сам Н. Св. патриархът изповедува, че той така прави не зачтото ся изисква така от църковните правила и от правдата, а зачтото му ся налага това така от някои влиятелни в патриархията лица и от други разпалени елинисти, които искат да считат Едренский и Солунский вилает като принадлежащи по исторически права на елинский народ.
Такова едно произволно определение граници, Ваше Височество, не може да произведе друго освен едно следствие, съвсем противоположно на следствието, което има във вид правителственото решение, зачтото проектът на патриархията ся стреми явно да наруши и уничтожи десятий член от Ц[арский] ферман, в който тъкмо и тъкмо състои решението на българский въпрос. И действително не са някои чисто български епархии вече освободени на дело, които са касае да ся освободят от владичеството на гръцкото духовенство, а тъкмо и тъкмо са ония в съприкосновение с гърци, находящи ся в Едренский и Солунский вилает епархии, които ся най-много оплакват и най-много теглят от нападенията на гърцизма и от насилствата и злоупотребенията на гръцкото духовенство, които по следствие имат най-много нужда от помощ, от покровителството на Ц[арското] правителство. Ако не ся приспособи десятий член върху всичките прочии, особено върху най-много страдущите епархии, то ще рече, че причините, които са породили българский въпрос, никак не ся отмахват, и че следователно той принудително остая висящ, както е и бил.” [69]
Както е една, единна, неразделна литературата на българите, така е една, единна и неразделна тяхната църковна борба. В “Принос към историята на социализма в България” Димитър Благоев пише: “Смисълът на “църковната борба” не е в добиването на националната църква и екзархия, а в отделянето и признаването на българската националност в Турция като отделна единица... Въпросът беше – да се накара Турция да признае българите за отделна от гърците нация със самостоятелно право да се учи на български, да си отваря български училища, да има български черкви с българско духовенство. Тъй че “църковната борба” беше чисто национална политическа борба за признаване българската народност като отделна националнаединица,равноправнас гръцката.”[70]
С висок героизъм и драматизъм е богата кървавата епопея на България. Освобождението на отечеството вълнува и сплотява всички българи.
Васил Левски пише до Каравеловия вестник “Свобода”: “...че и ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода, в земята ни, там, дето живее българинът, в България,Тракия,Македония...”[71]
При изграждането на Вътрешната революционна организация от Васил Левски в редица селища на Македония се създават частни (първични) революционни комитети. Сам Апостолът на свободата се среща с дейци от Белица, Разложко и от Крива паланка. В някои доклади на Стефан И. Веркович до сръбското правителство в периода 1870–1873 г. са изнесени данни за организационна дейност на комитети на БРЦК в Разложко, Неврокопско (Гоцеделчевско), Серско, Воденско и други райони на Македония. В подготовката на Априлското въстание постоянни революционни комитети действали в Разлог (тогава Мехомия), Якоруда, Белица, Горно и Долно Драглище, Банско, Годлево, Баня, Недобърско. “Братя българи! Дойде краят на зверската тирания, която от пет века насам търпим под османска насилническа власт...” По- нататък във Възванието към българския народ за въстание, изготвено от избраната на Оборище
комисия от 15–17 април 1876 г., се казва: “...настъпва денят на народното въстание на всички българи в България, Тракия и Македония.” И след това възванието зове: “О, българино, докажи, че си жив, покажи, че знаеш да цениш свободата си. Въставай днес, спечели свободата си с бой и със собствената си кръв... Ти, който търсиш чест и правото на свобода, защити честта, правото и свободата на оня, който ще потърси закрила от теб! Бъди смел и храбър. Бий се безстрашно срещу врага, но не отказвай великодушието си към падналите в плен. От днес от името на нашия народ ние обявихме пред целия цивилизован свят: “Пълна свобода или смърт...”[72]
Апостолите запалват България. Възванието отеква и под Шар планина. По време на Априлското въстание гр. Горна Джумая влиза в района на Рилския революционен комитет. От този град е и организаторът на въстанието в Търновски окръг през 1876 г. Георги Измирлиев. Особено активно участие в българското революционно движение взема населението от Разложкаоколия,коятоевIV (Пловдивски)революционенокръгподръководствотонаГеорги Бенковски и Панайот Волов. На събранието в Оборище 1876 г., което взема решение за обявяване на въстание, разложани изпращат като свой представител Георги Чолаков от с. Долно Драглище. След събранието пратеникът на Бенковски – Кузман П. Томов (Шарланджията), донася в Разложко Възванието за вдигане на въстанието. През май 1876 г. избухвавъстаниеивс.Разловци,Малешевско– врайонанагорнототечениенар.Брегалница, известно в историята като Разловско или Пиянечко въстание. Това въстание е достоен епизод и финал на Априлската епопея, а неговите организатори Димитър Попгеоргиев, поп Стоян Разловски, Ильо Марков и други са известни дейци на българското националноосвободително движение.
В българскотоопълчениепрез1877–1878г.имаповечеот500българиотразличнитекраища на Македония.
След потушаването на Разловското (Пиянечкото) въстание Димитър Попгеоргиев и други ръководители на въстанието се оттеглят към Беласица и повечето от тях остават да действат там до Руско-турската война от 1877–1878 г., като извършват диверсионни действия в тила на турците. Прочута е акцията на дядо Ильо Марков за установяване на местна власт в Малешевско и Пиянечко.
След въстаническите действия през 1876 г. в Цариград се събират дипломатическите представители на Великите сили, които се занимават с назрелия български въпрос. [73] В Цариградската конференция, заседавала през декември същата година, вземат участие посланиците на Русия, Англия, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия. Тук граф Игнатиев предлага проект за създаване на българска автономна държава от всички български земи– Мизия,Добруджа,Тракия,МакедонияибългарскотоПоморавие.Никойнеоспорва,чев тези райони живеят българи. Френският делегат представя колективен документ за даване автономия на България, но по определени политически съображения без Одринско и Беломорието, като българските земи се обособяват в две области с центрове Търново и София. Английският делегат Солсбъри очертава границите на българската етническа общност. Тя имала пълно мнозинство в територията: на север – от долното течение на реката Тимок до устието на Дунава (от Видин до Тулча), на изток – Черно море, на юг – линията Лозенград – Банско – Петрич – Струмица – Костур, на запад – линията Охрид – Тетово – Враня – Лесковац – Ниш,катовсичкиспоменатиградовеоставатвътревБългария.
На 19 февруари (3 март) 1878 г. недалеч от Цариград, в Сан Стефано, е сключен мирен договор между Русия и Турция. [74] Положението на българската държава след Руско-турската война се урежда от чл. 6, който очертава естествените, географските и етническите граници на България, обединяващи почти всички земи, населявани от българи. “Негово Величество руският император и Негово Величество императорът на отоманите, въодушевени от желанието да дадат и осигурят на своите страни и на своите народи ползите на мира, както и да предпазят всяко ново усложнение, което може да ги заплаши, назначиха за свои пълномощници със задача да уговорят, сключат и подпишат прелиминариите на мира.
Негово Величество руският император, от една страна, граф Николай Игнатиев, генерал- адютант на Негово императорско Величество, генерал-лейтенант, член на Имперския съвет, награден с ордена “Св. Александър Невски” с брилянти и с много други руски и чуждестранни ордени, и Господин Александър Нелидов, шамбелан на императорския двор, действителен държавен съветник, награден с ордена “Св. Ана” I степен с мечове и с много други руски и чуждестранни ордени.
И Негово Величество императорът на отоманите, от друга, Сафвет паша, министър на външнитеработи,награденсорден“Османие”сбрилянтиисордена“Меджидие”отI степени с много чуждестранни ордени, и Саадулах бей, посланик на Негово Величество при Германския императорски двор, награден с ордена “Меджидие” от I степен и с ордена “Османие”отII степенимногодругичуждестранниордени.
Които, след като размениха своите пълномощия, намерени в добра и надлежна форма, уговориха следните постановления:
.............................................................................................
Чл. 6. – България се издига в автономно, поданно княжество с християнско правителство и народна милиция.
Окончателните граници на Княжеството ще бъдат определени от една особена руско-турска комисия преди изпразването на Румелия от руската императорска войска. Тази комисия ще държи сметка в тези си работи за промените, които трябва да направи на мястото на главното трасе за принципа на народността на болшинството жители на покрайните според основите на мира, както и за топографическите нужди, и за практическите интереси за съобщенията на местното население.
Пространството на Българското княжество е определено в общи черти върху тук приложената карта, която ще трябва да служи за основа на окончателното разграничение. Като се отделя от новата граница на сръбското княжество, граничната линия ще следва западната граница на Вранянската каза до планинската верига Карадаг. Като завива на запад, линията ще следва западните граници на Кумановската, Кочанската и Тетовската кази до планината Кораб; оттам по реката Велещица до вливането є в Черни Дрин. Като отива на юг по Дрин и след това по западната граница на Охридската каза към планината Лина, границата ще следва западните граници на казите Корча и Старово до планината Грамос. След това през Костурското езеро граничната линия ще достигне до реката Мъгленица и след като следва нейното течение и мине южно от Яница (Енидже-Вардар), ще се отправи през устието на Вардар и през Галико към селата Парга и Сарайкьой, оттам през средата на езерото Бешикгьол към устията на Струма и Места и по морския бряг до Буругьол; по-нататък, вземайки северозападно направление към планината Чалтепе, през Родопската планинска верига до планината Крушово, през Черните балкани (Карабалкан), през планините Ешеккулачи, Чепелион, Караколас и Ишиклар до реката Арда. Оттам граничната линия ще бъде трасирана по направление на гр. Чирмен и като остава на юг гр. Одрин през селата Сюгюлю, Карахамза, Арнаутчени, Акарджи и Енидже до реката Текедереси. Като следва течението на Текедереси и на Чорлудереси до Люлебургас и оттам през реката Суджакдере до селото Сергюен, граничната линия ще отиде през височините направо към Хакимтабияси, гдето ще достигне Черно море. Тя ще остави морския бряг при Мангалия и следвайки южните граници на Тулчанския санджак, ще достигне Дунава над Расово.” [75]
В резултат на Руско-турската война България е освободена от османското иго, а нейните граници – определени от Санстефанския мирен договор по етническия принцип, който е залегнал в решенията на Цариградската конференция. Това не е било в интерес на големите западноевропейски държави по онова време – Англия, Австро-Унгария и Германия. Те не се съгласяват със създаването на една голяма българска държава; страхували се да не би България да попадне под влиянието на Русия, да стане неин съюзник и да се засили руското влияние в центъра на Балканите, близо до Босфора и Дарданелите.
Англия, Германия и Австро-Унгария не вземат участие в Руско-турската война, но поради това, че били силни, отхвърлят Санстефанския договор, диктувайки своите условия при
изработване на Берлинския договор и така успешно провеждат своята политика. [76] България е разпокъсана, като цяла Македония и Лозенградско са отнети от нея и са оставени под турско робство. Значително е намалена определената със Санстефанския договор територия на Черна гора. Босна и Херцеговина са предоставени на австро-унгарското влияние. Сърбия и Румъния по Берлинския договор получават още територии – съответно част от Моравско и Северна Добруджа. На 1 (13) юли 1878 г. в Берлин е сключен мирен договор между Германия, Австро- Унгария, Франция, Великобритания, Италия, Русия и Турция. Берлинският договор, този реакционен диктат на големите сили, разпокъсва освободена България териториално и етнически и нанася тежък удар върху нейното историческо развитие. От него води началото си политиката на балканизация и на войни на Балканите.
Берлинският диктат е един от най-несправедливите и реакционни международни договори. Той е порицан от много учени и обществени дейци в различните европейски държави. Френският историк М. А. Мале, съавтор в “Обща история от IV век до наши дни”, го оценява като “паметник на егоизма, дело на завистта, на личната омраза, дело безнравствено и недостойно, защото далеч от това, да осигури мира, той подготвя многобройни поводи за конфликти и войни в бъдеще”. [77] Според Санстефанския мирен договор цяла България е обединена в една държава. “Такава българска държава не одобриха господа дипломатите” – пише известният сръбски радикал-социалист Васа Пелагич. И самите вдъхновители на Берлинския договор, германският държавник Бисмарк и британският държавник Биконсфилд, по-късно признали, че в Берлин е била накърнена националната цялост на България.
Берлинският договор предизвиква голямо недоволство сред българите в Македония. Още преди заседанията на Берлинския конгрес в интерес на Великите сили и под тяхно внушение е пусната мълва, че българите в Македония искат да си останат под турска власт. Българските общини в Македония издигат високо глас на протест. Те изпращат апел до Великите сили. В апела от 20 май 1878 г. се казва: “Всичкый българскый народъ ся зарадва, като вид€, че желанiята му се изпълниха и нуждыте му се удовлетвориха, и ный всыте българе въ Македонiя съ силата на Св. Стефанскый договоръ, чекахме съ големо нетърпенiе освобожденiето си отъ б€снующето още надъ насъ Турско варварство. Но на м€сто това, за голема жалъ виждаме, че местныте власты, отъ една страна, и гръцкото духовенство, отъ друга, съ различны ср€дства изнудиха отъ н€коы нашы невинны братiя подписы, за да ги злоупотребатъ, като ув€ратъ Велыкыте Поручителни сили, че ужъ ный сме были гърци и сме желаеле само улучшено status quo, а не присъединенiето си съ новоучреждаемото Българско княжество. Това безнаказано подиграванiе съ нашыте подписы, сир€чъ съ народното ни име и чувство, дълбоко наскърби всичкы ни, особито при предположенiето, че такво едно лўжливо изявленiе отъ страна на македонскыте българе мож да ся е вече подало и на Ваше Високопревъзходителство.” [78]
Протестирайки против лъжите и интригите на турските власти и на гръцкото фанариотско духовенство, българите от Македония настояват да се изпрати комисия, която ще се увери на самото място, че желанията и нуждите им са общи с желанията и нуждите на техните “братия българе,които населяват Мизия и Тракия”.
Апелът от 20 май 1878 г. е подписан от “македонски българи – представители от разни общини от Македония”, подкрепен с печатите на Велес, Струмица, Скопие, Битоля, Прилеп, Неготино, Гевгели, Кукуш, Солун, Ваташа, Тетово, Куманово, Радовиш, Воден, Петрич, Неврокоп (Гоце Делчев),Демирхисар (Валовище),Щип, Сер, Драма.
В по-малкоотеднодесетилетиебългарскиятнародзавторипъточертавасвоитеюгозападни етнически граници. Първия път при създаването на Българската екзархия. И на два пъти крупни международни актове, като проекта на Цариградската конференция и Санстефанския мирен договор, признават съществуването на българската на родност на територията на Македония.
Срещу решенията на Берлинския конгрес в Македония през есента на 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание. [79] В знак на протест населението от целия Мелнишки окръг, от Разложко, от Кресненското дефиле до Демирхисарско (Валовишко), се вдига на въоръжена борба. Цялата документация на Кресненско-Разложкото въстание показва
българския характер на въстанието и на населението от Македония. Непосредствено след Берлинския договор и след откъсването на Македония от българската държава селяните от Мелнишко пишат до петричкия каймакамин: “Ние няма да оставим оръжието, докато не се съединимсКняжествоБългария– нашетоотечество,нашатамайка.”
Особено голямо е огорчението и недоволството в ония райони, които са заети от руските войски и които съгласно договора трябвало отново да бъдат дадени на Турция. Жестоки са отмъщенията на завърналите се османлии. Страшна сеч минава върху мирното население в Горноджумайско (Благоевградско). Всички застрашени българи бягат в Княжество България, в освободената част на своята родина. Сред тях са и родителите на Георги Димитров.
В писмо от 24 юли 1878 г. до С. И. Аксаков за положението на българите в Македония след Берлинския конгрес охридският митрополит Натанаил с библейски език разгръща страшната трагедия: “...новите убийства, грабежи, насилие на двата пола и опустошенията са безнаказани, всеки християнин мисли дали ще доживее до вечерта, ако е доживял до сутринта, и ще доживее ли до сутринта, ако е доживял до вечерта. Децата оплакват убития си баща, съпруга ридае за съпруга си, родители безутешно проливат горчиви сълзи по своя убит и в кръв облян син, който може би е бил единствената им утеха в нещастия и в старини. Таково е сега положението на нещастните македонски българи.” Като риданията на пророк Еремия отекват земните запитвания на охридския митрополит: “Питаме със сълзи на очи какво ще правят тези нещастници? Припомни си, о, Москва, о, света Русия, състрадателница на угнетените и поробени свои братя, припомни си Кирил и Методий, Климент и Наум, Горазд, Сава и Ангеларий, тружениците на попрището на вярата и славянската писменост във всички страни и ни кажи и ние ще се вслушаме в гласа ти, ще послушаме твоята повеля и на живот, и на смърт само да не се загуби приснопаметното вековно название на стара България: нека само тази стара, сломена и полумъртвена от насилията на мюсюлманите и от ласкателството и предателството на гърците България да се обнови в нов цветущ клон на славянското дърво. Кажи ни, защото в отчаяно недоумение и сълзи в очи чакаме твоя отговор.” [80]
Българите от Македония и Одринска Тракия, които остават под властта на султан Абдул Хамид, са подложени на още по-страшен национален и политически гнет, защото според турските власти те са виновници за злополучната за Турция война. Не е приложен и “новият закон за вилаетите”, който обещава равенство за всички граждани без разлика на вяра и народност, неприкосновеност на личността, свобода на съвестта, на просветна организация за всяка националност, реформиране на администрацията, модерно правосъдие и др. Този закон е изработен по решение на Берлинския конгрес за “утешение на останалите под робство”, но “той – както се изтъква в Мемоара на ВМОРО от 1904 г. – просто бе захвърлен в дълбоките торби на турската архива, откъдето се излиза само във вид на мухъл и прах”.
При създаденото положение съществуват всички икономически, политически и идеологически предпоставки за развитие на ново революционно движение в неосвободените български територии в Македония и Тракия.
Икономическото положение на населението прогресивно се влошава. То се утежнява още повече от политическото безправие, от грабежите на професионални разбойници и насилници. Народът с право вижда злото преди всичко в султанската власт, която поддържа господстващата система на експлоатация, грабеж, безправие и насилие. За голяма част от населението, особено за селяните, националното потисничество се покрива с класовото. Угнетените селяни, пропадащите занаятчии и търговци, както и произлязлата от техните среди интелигенция, търсят изход в отхвърлянето на османското владичество и в борбата за независимост.
В такива условия се ражда идеята да се създаде организация, която да възглави борбата за освобождение на Македония и Одринско. В 1893 г. тя е създадена върху демократични основи като организация преди всичко на българското население в Македония и Одринско. Това се вижда и от самото нейно име – Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), преименувана три години по-късно в Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), а след 1905 г. – във Вътрешна македоно-одринска революционна
организация (ВМОРО). Тази организация наследява богатия опит на българското националноосвободително движение от преди Руско-турската война и използва структурата и програмата на Българския революционен централен комитет в Букурещ. Тя продължава делото на българската националдемократична революция при други исторически условия на Балканите. Начело на организацията стоят Гоце Делчев, Дамян Груев, Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Гьорче Петров, Я
10-11-2010, 07:20 PM
Reply
Вовата Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,983
Joined: Jan 2010
Reputation: 33

не Сандански, Димо Хаджидимов и други.
ВМОРО въплътява идеите и чувствата на угнетените и социално слаби слоеве, които се борели за свобода, за земя, за по-добър човешки живот. “Аз не мразя османците като народ – казва Гоце Делчев. – Аз воювам против турската държава като господарска система.” Тези думи съвпадат с казаното от Васил Левски в Устава на БРЦК. Гоце Делчев е Васил Левски от ново време.
Не може да не се отбележи, че ръководителите на македоно-одринското революционно движение са били люде с ясно определено българско национално съзнание и под влияние на прогресивната мисъл в княжеството, особено на Българската социалдемократическа партия и Димитър Благоев.
В началото на 1901 г. при засилване терора на султанските власти Гоце Делчев и Гьорче Петров изготвят и изпращат Окръжно послание до ръководните организации на МВОРО, в което между другото посочват, че “турските власти имат за цел да изловят всички по-събудени и по-юначни българи, за които може да се допуска, че може да са в състояние да пробуждат и водят народа”,и да направят “невъзможна всяка обществена деятелност на българина”.
Гоце Делчев в едно свое писмо до Никола Малешевски от 5.I.1899 г. пише: “Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато сме си българи и всички страдаме от една обща болест (става дума за славата – б. а.)! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани.” [81]
Родена в метежи и въстания, калена в битки и сражения, богата с мъки и страдания, велика с разпятия и голготи, българската орис стои като могъща скала на балканското кръстовище. Един от тези върхове е и Илинден. Първият човек на България, другарят Тодор Живков, обръщайки се към младежта, подчертава: “Трудолюбиви и упорити труженици, безстрашни войни и забележителни пълководци, мислители, поети и просветители, проповедници и бунтовници, фанатични родолюбци и непоколебими, непостижими апостоли на свободата и революцията – тринадесет героични века синовете на България изграждаха нейната сила и слава. Само през последното от тези тринадесет столетия името на България пет пъти беше синоним на върховен всенароден подвиг. Светлият и трагичен април 1876 година, саможертвата на Илинден 1903 година, Войнишкото въстание при Владая през есента на 1918 година, незабравимият Септември 1923 година, двадесетгодишните непрестанни битки, завършили най-сетне с победата на социалистическата революция в България – това са такива върхове в историята на нашата страна,с които ние законно се гордеем.”[82]
Илинден от 1903 г. по своя характер и съдържание отдавна е престанал да бъде само българско въстание. Революционната история на балканските народи е немислима без Крушовската република. За Илинден от 1903 г. историците са писали, пишат и ще пишат. За тази велика дата от българската история пишат и съчинителите в така наречената “Историjа на македонскиот народ”, че “Во Илинденското востание, покрай македонскиот народ, зеле учество и другите народности што живееле во Македониjа”. “Активно учество Власите зеле”, “Во востанието учествувале и неколку припадници на албанската народност”, “Востанието го симпатизирале и помагале извесен брой Турци”, “Во востанието учествувале и Грци, родени во Македониjа”, “Востанието морално и материjално го помагале и известен брой Евреи, особено во Костурско, Солунско и Битолско”. “Со помошта од другите народности во Македониjа на заедничката (обща) борба за политическо и економско ослободува†е на македонскиот народ и со учество во неа Илинденското востание добило опшонароден характер и значе|е.”[83]
Така разсъждават съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” около Илинденско-Преображенското въстание.
По разсъжденията на съчинителите съвършено ясно излиза: първо, че “во Илинденското востание, покрай македонскиот народ зеле учество и другите народности што живееле во Македониjа”, като например власи, албанци, турци, гърци, евреи... второ, че в Преображенското въстание (като продължение на Илинденското въстание), на чие чело е стоял Михаил Герджиков, “во раководството на востаничките сили и во самото востание учествувале, покраj бугарското население од овоj краj и Македонци”, трето, че “согласно со революционерните замисли на Внатрешната организациjа, освободува|ето на Македониjа требало да доjде како резултат на заедничкото деjствува|е на сите народности во неа. Заедничките интереси изискувале борбата да се води против општиот неприjател, а за политичко и економско ослободува|е”. Четвърто, че “Револуционерната власт на Крушево направила обид (опит) да ги привлече или барем да ги неутрализира муслиманските маси од околните села. Како наjсериозен акт на тоj обид бил упатениот повик до муслиманското население во Крушевската околиjа, коj всушност представува манифест на востаниците, наречен “Крушевски манифест”...и че “Манифестот е пишуван на народен македонски jазик”. [84]
Съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” са допуснали в разсъжденията си неща, които изцяло подкопават историческата основа на техните твърдения.
А. Че в Илинденското въстание, което е една от най-силните манифестации на българския революционен дух, българите не са взели участие. Съчинителите с това свое твърдение нанасят обидаинасебеси,инаКостаНовакович,инаЮКП. Чеповъпросазанационалнотосъзнание на населението в Македония те нанасят обида на себе си, това е тяхна работа. Но човек изпитва неприятно чувство и за тези, които несправедливо обиждат, и за ония, които несправедливо са обиждани. Съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” навсякъде с нечовешка упоритост поставят до понятието “македонски словени” – “македонци”, а в една върховна национална изява, каквато е Илинденското въстание, употребяват не “македонски словени”, нито “македонци”, а “македонски народ”; целият народ, който живее в Македония, представлява македонски народ, но славянската част от този македонски народ историята казва, че са българи. Коста Новакович отбелязва: “Организацията обхващаше всичките националности: македонците, сърбите, българите, гърците, власите, турците.” [85] За Коста Новакович Организацията е обхващала не абстрактно, неопределено някакъв си македонски народ,аконкретно,точно– македонскинарод,съставенотмакедонци,сърби,българи,гърци, власи, турци. За Коста Новакович в Македония между другите живеят и българи. Но ето нито един от тези българи не се споменава, че е взел участие в Илинденското въстание. Така поне убеждават съвестта на историята новите изправлячи на историята. Не прави чест на съчинителите тяхното поведение към мъртвия Коста Новакович. Мъртвите не заслужават обида. Какво да прави нещастният Коста Новакович, когато и той е намерил определена сръбска националност в Македония, както и съчинителите намират във всяко революционно явление на Балканския полуостров историческия дъх на “македонски словени” или “македонци”. Но ако Коста Новакович е лишен от възможността да се обижда, понеже е мъртъв,тоЮКП поневРезолюциятапомакедонскияитракийскиявъпросеощежива.В този исторически документ от 1924 г. се казва: “Сръбската буржоазия провежда в Македония най- остър терористичен режим, унищожава или принуждава към изселване съзнателната част на българското,турскотоиалбанскотонаселение.”ЮКП оборватвърдениятаинасъчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ”, и на Коста Новакович. За ЮКП в Македонияподсръбскавластславянскатачастотнаселениетоебългарска.ЗаЮКП нямани македонци, ни сърби в Македония. Това са три съвсем различни мнения, изречени върху националното съзнание на народностите в Македония. Трите мнения са непримирими. Но истинатанеенастранатанасъчинителите.НитоенастранатанаКостаНовакович.Истинатае на страната на ЮКП. По въпроса за националността на славянската част от населението в Македония под сръбска власт ЮКП непосредствено след създаването си беше на ленински позиции.
Б. Ако по съобщенията на съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” българите не са взели участие в македонското Илинденско въстание, то затова пък в българското Преображенско въстание пак по съобщенията на съчинителите “учествувале покрай бугарското население од овоj краj и Македонците”. Действително висока проява на интернационален дълг от страна на македонците към “бугарското население”. Македонците катомакедонцинесавзелиучастиевсобственотосимакедонсковъстание,аеточесепритичат на помощ на въстаналото “българско население”. Нещо повече. Ако съставът на четата на Гьорче Петров не е точно национално определен, затова пък не е изоставено съобщението, че в нея участвал “и Црногорецот Jова Jовановиѓ”. Така пишат съчинителите: “Особено забележителна била акциjата на Гьорче Петров со неговата чета во коjа учествувал и Црногорецот Jова Jовановиѓ.” Наистина твърде много е напреднало съзнанието на съчинителите. Те в българската чета на българина от Прилепа града Гьорче Петров не виждат българите, а се мъчат да видят “масовото” участие на черногорците чрез “црногорецот Jова Jовановиѓ”. [86] И още нещо. Не е ясно какво именно разбират под: “Особено забележителна била акциjата на Гьорче Петров со неговата чета, во коjа учествувал и Црногорецот Jова Jовановиѓ.” Дали въобще е “Особено забележителна била акциjата на Гьорче Петров со неговата чета”, в която между другите е участвал и някой си “Црногорец по име Jова Jовановиѓ”, или “особено забележителна била акциjата на Гьорче Петров со неговата чета”, защото в нея учествувал и Црногорецот Jова Jовановиѓ”. И още нещо. Сигурни ли са съчинителите, когато съобщават, че “Црногорецот Jова Jовановиѓ” е черногорец, а не е сърбин и че доблестният син на Черна гора Jова Jовановиѓ в определението “црногорец” е влагал такова съдържание, каквото искат те да му припишат? Слабост е на настоящето, когато иска миналото да има неговите очи. Миналото е било настояще, както и настоящето ще бъде минало.Но миналото,когатоебилонастояще,еобитаваловконкретноопределеновреме.
А може би съчинителите искат и на “Црногорецот Jова Jовановиѓ” да помогнат от сърбин да стане антисърбин, както и на славяните в Македония помагат от българи да станат антибългари. Самотата е пълна със страх и неизвестност. Когато няма живи, и мъртвите са радост.
В. “Согласно со револуционерните замисли на Внатрешната организациjа – пишат съчинителите – ослободува|ето на Македониjа требало да доjде како резултат на заедничкото деjствува|е на сите народности во неа. Заедничките интереси изискувале борбата да се води против општиот неприjател, а за политичко и економско ослободува|е.” Твърдението на съчинителите страда от конкретна, ясна определеност. Не е ясно коя е и каква е тази “Внаштрешна организация”, която се бори за “ослободува|ето на Македониjа”. Коста Новакович казва: “Македонците jа создадоа своjата внатрешна македонска револуционерна организациjа во Солун 1893 година.” Коста Новакович определя “Внатрешната организациjа” като македонска. Обаче и той се страхува да съобщи точното є определение. Истината около името на Организацията е следната. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) като революционна организация е основана през 1893 г. в Солун. Ръководителите є бяха всички до един хора с българско национално съзнание, но по политически и тактически причини те възприемат идеята за автономия на Македония и Одринско.
Идейният и духовен двигател на Илинденско-Преображенското въстание беше ВМОРО. Върху принципите на ВМОРО беше изграждана силата “за извоюване чрез революция пълна политическа автономия на тия две области”, т. е. Македония и Одринско (Тракия). Това значи: първо, че Македония и Тракия са географски области, каквито са Мизия, Добруджа и други области на България, второ, че Илинденско-Преображенското въстание е българско въстание. И, трето, че ръководителите на ВМОРО (като Г. Делчев, С. Груев, Г. Петров, Б. Сарафов, П. Тошев и др.) са българи, с определено българско национално съзнание.
Г. Съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” със сигурност твърдят, че “Манифестот на востаниците”, наречен “Крушевски манифест”... е “пишуван на народен македонски jазик”. Искали или не искали, и тука съчинителите са допуснали един
неприятен lapsus linguae. Далече сме от мисълта да повярваме, че изправлячите на историята са решили да се проявят и като изправлячи и на лингвистиката. Ако бяха в по-дружелюбни отношения с Хаджи Йоаким Даскала и с Кирил Пейчинович, биха отбягнали тази неприятност. Впрочем какво значи “народен македонски jазик”. Ако е “народен македонски”, не може да бъде “jазик”, а само диалект. Ако е “македонски jазик”, не може да бъде народен, а само литературен. Когато вече съобщават, че “Манифестот на востаниците”, наречен “Крушевски манифест”, е пишуван на народен македонски jазик”, би трябвало да съобщят, че “е пишуван” или “на народен македонски” диалект, или на литературен “македонски jазик”. И непростимо е за точността на съчинителите, че забравят да съобщят един твърде важен факт за историята, а именно с коя азбука и правопис “е пишуван Манифестот на востаниците, наречен “Крушевски манифест”? И тази забрава е своего рода израз на фалшификация, защото, като отбягват да кажат, че документите и материалите, отнасящи се до времето преди, по време и след Илинденското въстание, са написани с българска азбука и правопис, на литературен български език, те предлагат извадки от така важни исторически документи, както “Манифестот на востаниците, наречен “Крушевски манифест”, и твърдят без чувство на стеснение, че този манифест “е пишуван на народен македонски jазик”. Иначе съчинителите не са лишени от мигове на откровени признания. Ето един от такива мигове. Така те пишат: “И католичката и протестанската пропаганда издавале свои учебници за нивните училишта, потоа брошури од верски карактер и др. Сите тие биле пишувани на бугарски jазик.” [87] Пропагандата няма претенции да пише история. Тя знае, че за да стигне едно слово до тези, за които е определено, нужноетодабъденаписанонатехенезик.Пропагандатазнае,чеславянитевМакедониягово- рят, четат и пишат на български език и затова всички нейни учебници и брошури “биле пишувани на бугарски jазик”. Това, което “и католичката и протестанската пропаганда” разбират, за съжаление не могат да разберат съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ”. Съчинителите, вместо да отбележат факта, че Манифестът на въстаниците, наречен “Крушевски манифест”, е написан на местно българско наречие, измислят цяла една теория, за да докажат своята предпоставена концепция, че “Манифестот е пишуван на народен македонски jазик”.
Езикът, с който си служат хората на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, е литературният български език, на който се пишеха нейните документи, вестници, легалните и нелегалните є издания. Мнозина от хората на организацията бяха учители в българските екзархийски училища, например Г. Делчев, Д. Груев, Г. Петров, Б. Сарафов, П. Тошев и др., а някои от тях бяха и училищни инспектори (Д. Груев, Г. Петров). Ако западните говори, които обхващат говорното землище на цяла Македония, бяха говори не на българския, а на “македонскиот jазик”, а славяните от Македония бяха чужди на литературния български език, нима организацията, която върху интернационални начала сплотяваше недоволните “в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия”, би допуснала такава кардинална грешка в своята пропаганда за събуждане “съзнанието на самозащита у българското население” да си служи с език, който е абсолютно непонятен на самото население? Езикът на апостола на революционното движение Гоце Делчев е изключително богат и пределно точен литературен български език. Македонските форми со и во правят фразата му по-стройна, по-звучна, по- цветиста. Чужди са на организацията документи и материали, в които се загатва за някаква отделна македонска народност. И най-лявото крило в македоно-одринското движение, дори серчаните или санданистите са далеч от всякаква мисъл за отделяне от българската народност. С кое право тогава в “Манифестот на востаниците”, наречен “Крушевски манифест”, който е “пишуван на народен македонски jазик”, намериха подслон на съществуване сръбските думи като заеднички страда|а и др. и се разхождат свободно като македонски из Вардарска Македония.
Съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” поне да бяха съобщили, че Манифестот за обявяване на въстанието не “е пишуван на народен македонски jазик”, а е “пишуван” на литературен български език. Те трябваше да съобщят, че извадките, които
предлагат на читателите, са взети от Манифеста, който не “е пишуван на народен македонски jазик”, а на литературен български език. Те трябваше да съобщят също, че азбуката и правописът, с които предават извадките от Манифеста, е сръбска азбука, която е приела три нови букви за кь, гь и дз и станала македонска, и сръбски правопис, който отхвърля функцията на ер-голям (ъ) и е станал македонски.
Манифест, известен като “Крушевски манифест”, не съществува. Туй нещо е създание на болното желание на съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ”. Революционната организация зовеше населението на Македония на борба срещу султанската феодална власт. Делчевият интернационализъм бе в основата на този зов.
Главният щаб на въстанието изпраща свои парламентьори в селата Норово, Алданци и Пласница да предадат прокламацията, изработена за турското население. Прокламацията на Крушовското горско началство до турското население в селата е написана на местно западно българсконаречие.Ето еднаизвадкаоттазипрокламация:“Елате,браѓямусилмани,принасда тръгнеме против вашите и нашите душмани! Елате под байракот на автономна Македония! Елате да ги скършиме синджирите на ропството, да се куртулисаме от маки и страдания.” [88] Същата тази извадка в така наречената “Историjа на македонскиот народ” се предлага: “Елате браѓа муслимани, да тргнеме против вашите и наши душмани. Елате под баjракот на автономна Македониjа. Македониjа е заедничка наша маjка и ве вика на помощ! Елате да ги скршиме синёирите на ропството, да се куртулиме от маките и страда|ата.”[89] И тук е оставил ярки следи фалшификаторът. Ясно и категорично за това говори вмъкнатото изречение, което тук сме подчертали и което изцяло е измислено от съчинителите.
Висока е етичността по време на героичното Илинденско въстание. През тази величава слава на България и комендантът на Крушовския гарнизон Али с гласа на честен воин заявява: “Храбреци. Прокламацията ви до моите сънародници ме живо заинтересува. От нея, а в тези два дни и от вашите дела разбрах, че напразно сме ви считали “ешкия” (разбойници). Целта ви е велика и борбата смислена. Аз ви акламирам. Напред по този страшен, но славен път, по който всички народи са се добирали до свободата...” А ето пък фалшификаторите от Скопие какво пишат: “Содрижаната на това писмо от началникот на турскиот Крушевски гарнизон, кой што чесно го признава хероjското превзима|ена Крушево от востаниците, има и таа важност дека во него се потврдува и еден од наjважните историски документи во Илинденското востание– МанифестотнаКрушевскиотвостаническиштабдотурскотонаселение.”[90]
Прави впечатление, че съчинителите упорито премълчават истинския манифест. Уж съобщават истината, а треперят от един с бунтовна кръв написан документ, и то не на “народен македонски jазик”,както заблуждават хората на честната наука.
Възванието от 15.VII.1903 г. на Главния щаб в Битолския революционен окръг, с което се провъзгласява Илинденското въстание,е написано на български литературен език и то гласи:
“Братя, Най-сетне многоочакваният ден за разправа с вековния ни душманин дойде. Кръвта на нашите невинно загинали братя от турската тирания вика високо за отплата.
Погазената чест на нашите майки и сестри иска възстановяването си. Стига толкова мъки, стига толкова позор! Хиляди пъти по-добресмърт,отколкото скотски живот. Определениятден,вкойтонародътизцялаМакедонияиОдринскощетрябвадаизлезеявно,
с оръжие в ръка срещу душманите, е 20 юли 1903 г. Последвайте, братя, вашите началници в този ден и се съберете под знамето на свободата.
Упорствайте,братя,в борбата!Само в упорствотои дълготрайнатаборбаеспасениетони. Нека Бог благослови правото ни дело и деня на въстанието! Долу Турция! Долу тираните! Смърт на душманите! Да живее народът, да живее свободата! Ура!
Целуваме ви братски Щабът.” [91]
Недвусмислен е езикът и на извадката от 29.VII.1903 г., в която Задграничното представителство на ВМОРО опровергава клеветите на турското правителство за жестокости, вършени от въстаниците: “...Делегатите на революционната организация намират за нужно да изтъкнат пред заблуждаваното общество, че на общия организационен конгрес, станал на 5 януари в Солунско, и на окръжните конгреси, станали на 22 април в Битолско, на 10 юний в Пиринско, на 28 юний в Одринско и на 5 юлий в Скопско, са взети решения, съгласно с които в позива за въстание, отправен към борещото се вече македоно-одринско население, е казано: “...Ний вземаме оръжие срещу тиранията и безчеловечието; ний ратуваме в името на свободата и человещината; прочее, нашето дело стои по-високо от всякакви национални и племенни различия. Поради това ний трябва да наречем свои братя всички страждущи в тъмното царство на султана. Като нас българите страдат и власи, страдат и гърци, страдат и самите турци селяни.Ако днесгъркътитурчинътнесаборцивнашитередове,нийотдаваметованатяхното невежество – и не можем да ги третираме като врагове, нито даже да ги поменем като такива. Наш враг е само турското правителство и оня, който излезе с оръжие или с донос против нас или отиде да се разправя с беззащитните старци, жени и деца вместо с нас; с него ще се бием, нему ще отмъщаваме.”[92]
Категоричен е езикът и на извадката, в която Главният щаб на въстанието в Битолски окръг се обръща с изложение до българското правителство: “нито едно българско училище не е отворено... понеже: а) Населението е разпръснато вследствие турския терор, б) Почти всички учители, както и свещеници, са в четите... Ние апелираме към Вас от името на роба-българин дамусепритечетенапомощпонай-ефикасенначин– чрезвойна...”[93]
Крушовската република разтърсва духовете на Европа и Америка. Саможертвата на Илинден призовава съвестта на човечеството да защити пострадалите българи в Македония. Обществени и културни фактори, издигайки глас на протест, разгръщат акции за помощ. В така наречената “Историjа на македонскиот народ” за тази следилинденска ситуация между другото четем: “Со цел промакедонското движе|еда добие поорганизиран карактер, биле формирани специjални “македонски комитети”. Тие имале за цел преку агитации да го популаризират македонското дело и преку помощни акции да соберат што повеке прилози во полза на постраданите во Македониjа за време на Илинденското востание. Во оваа хумана акциjа се ангажирале крупни личности на општествениот и културниот живот на Европа и Америка. МеЂу нив ги наогаме: Лав Толстой, Максим Горки, Анатол Франс, Жан Жорес, Виктор Берар, Франс де Пресанс, Артур Еванс, Хенри Брейлсфорд и други личности. Тие биле главните инициjатори на агитациjата за Македониjа и главните организатори на “македонските комитети”.” [94] Съобщението на съчинителите неслучайно и този път е неопределено по въпроса, каква е народността на “постраданите во Македониjа”. Авторитетният учен на Англия Артур Еванс, чиято опитност на дълбок изследвач, археолог и етнограф обхваща полустолетие, никога не се е съмнявал, че македонските славяни са българи. Леди Гроган, която е признат арбитър по балканските въпроси, която свободно говори български и сръбски и една година е прекарала в Македония, по повод на една акция за подпомагане в 1903–1904 г. заявява: “Селяните в Македония обявяват сами себе си българи: те са българи по тип, нрави, език, костюми и традиции. Фактът, че те са българи, не е никога поставян под въпрос от пътешествениците, които са ги описали и са направили карта на страната, преди да започне ерата на националната пропаганда. Като българи те се повдигнаха против турците в 1903–1904 г. и платиха с тежки наказания и дълги преследвания своето национално утвърждаване. Като българи те страдаха под ударите на гръцките банди през дълги години. Няма нито следа от един сръбски или гръцки бунт в Македония под турците.” [95] Съчинителите съобщават ценни сведения за това, че “Особено голема деjност развивала англиската помощна мисиjа на чело со Х. Брейлсфорд, коjа доста му помогнала на настрадниот народ.” [96] Х. Брейлсфорд и леди Гроган са раздали паричната помощ “на постраданите во Македониjа” на самото място. В действителност англичанинът Х. Брейлсфорд,който прекарал в Македония 5 месеца през зимата на 1903–1904 г.,каторазглеждавглаваV отсвоятруд,публикуванпрез1906г.,“Българскотодвижение”,се
спира върху причините на Илинденското въстание и обстойно пише за него: “...Турците вече не държаха само на наказанието. Тяхната цел беше да смажат българската народност в Македония. Училищата, църквите, търговията на българите, както и тяхната политическа организация бяха поставени под угроза. Европа бе равнодушна и ако не желаеха да загинат, нямаха друг избор, освен сами да се спасяват. Те решиха да обявят общо въстание след прибирането на жътвата. Това беше при всички обстоятелства война за самозащита. За кратък период действията на четите заглъхнаха и през нощта на 2 август 1903 г. върховният момент дойде.Но дорипритовабезнадеждноположениебългаритепоказахасвоятаобичайнамъдрост. Те знаеха, че могат да не успеят. Те знаеха също, че районите, които въстанат, ще бъдат напълно опустошени и че ще бъдат неспособни за бъдещо въстание за дълги години. Съгласувано се взе решение само Битолският санджак да се вдигне на въстание и дори в него някои райони бяха изключени от това решение (например Прилеп и Мориово). Няколко мотива наложиха избора на Битоля. Страната е планинска и пригодна за партизанска война. Селяните са решителни и добре организирани. Тъй като Битоля не допира до българската граница, това ще бъде доказателство за Европа, че движението е едно истинско македонско въстание...” “Българите в Македония – отбелязва Х. Брейлсфорд – трябва да бъдат преценявани не по равнището на морала и цивилизацията, която те действително са достигнали, но по техния кураж и тяхната решителност в устрема им за по-добър живот...” “...Колкото повече изучаваш българите в Македония, толкова повече започваш да уважаваш техния патриотизъм и кураж.” [97]
Двадесет години по-късно, през 1927 г., Х. Н. Брейлсфорд в списанието “Ню лиидер” между другото подчертава: “Сърбите с една брутална бързина се заловиха на работа да обезбългаряват един народ, който предпочита да бъде български. Неговите естествени водители, учителите и свещениците, са изгонени в София. Неговите църкви са обърнати изцяло в сръбски, неговите училища– посърбени.КогатобяхпоследнияпътвМакедония,азнамерих,чемъжетеижените, които знаех с български имена, са били принудени да ги променят в най-близките сръбски равнозначущи имена...”[98]
Мис Едит Дърхам, английска публицистка, пише: “След голямото въстание на българите в Македония в 1903 година аз прекарах дълго време в страната, в непрестанен контакт с населението. През това въстание бунтовниците не изразиха желание за присъединяване към Сърбия. Нито сърбите направиха някакъв опит да го подпомогнат. Напротив, сърбите предаваха бунтовниците на турските власти. Сърбия нямаше желание да освободи населението в Македония. Всички желания на Сърбия бяха да си присъедини тази земя. Това е сега ясно за всеки. И след като си присъединиха това, което не им принадлежи, те сега се стремят да го денационализират със сила...”[99]
Ето това са едни от мненията и изявленията на тези авторитетни личности, които били ангажирани във “формирани специjални македонски комитети”. За тях понятието “македонци” взначениенанещосъвсемотделноотпонятието“българи”енепознато.И заХ. Брейлсфорд,и за леди Гроган, и за Артур Еванс, и за мис М. Е. Дърхам, и за всички чуждестранни консули в Македония славяните в Македония са българи и Илинденското въстание е българско. Всички документи и материали, всички съвременници, всички учени и историци определят събитието от 1903 г. като връхна точка в националноосвободителната борба на българите в Македония. “...Илинденският подвиг – пише Хр. Силянов – е не само най-висшата точка на борческото напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода.” [100]
Кървавото лято на 1903 г. е отдавна записано в книгата на паметните събития. Съдът на времето е казал своята твърда реч за тази буря на България. Този съд не може да се отмени. Из пламъците на Оборище се роди Мечкин-Камен. Април е трагичният жребий на Илинден. В настъпващото двайсето столетие, разкъсала тъмата на султанската робия, навръх Илинден Крушовската република израства в духовен мост между Парижката комуна и Октомврийската революция. Чрез саможертвата на Илинден в 1903 г. българите от Македония принасят най- високата си жертва пред жертвеника на българската нация.
След поражението на Илинденското въстание за българското население в Македония настават черни години. Най-тежкият период под султанския режим е периодът 1903–1908 г. Вътрешната македоно-одринска революционна организация понася тежки загуби. Загиват нейните най-видни ръководители. Четите є са разбити, въстаналите села – опожарени. В един такъв момент срещу българското незащитено население се изсипват гневът и омразата на организираните разбойнически действия на турската власт, на гръцката патриаршия, на сръбските въоръжени насилници, създавани и обучавани в Сърбия и изпращани в Македония, за да тероризират мирното българско население. Безсилна е реформената акция на европейските държави в Македония с цел да се спрат тези сурови изстъпления и масови избивания. Пред неизвестността на утрешния ден нови над 30 000 българи емигрират в България.
След младотурския преврат през 1908 г. левицата на ВМОРО начело с Яне Сандански създава Народна федеративна партия – българска секция със седалище в Солун. Тази организация, както е отбелязано в нейните документи, застъпва главно интересите на оная част от българското население, която съставлява подавляващото негово мнозинство и е основният елемент на тая партия, сиреч лишените от държавни грижи собственици, безимотните и малкоимотните чифлигари, дребните стопани, занаятчии и търговци.
Революционното движение в Македония и Одринско се развива в период, когато големите империалистически държави се готвят за ново преразпределение на света. Господстващите млади буржоазни монархически клики в балканските държави засилват своята шовинистично- завоевателска политика. Изградената организация според Гоце Делчев има за цел “да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области”. [101] Гоце Делчев едновременно с това подчертава: “Българите в Македония носят почти сами върху гърбаситоваранареволюцията– итесанужни,задапродължиборбатани,докатопостигнем крайната си цел.” [102] Гоце Делчев е бил далновиден политик и е съчетавал националноосвободителната борба на българите от Македония и Одринско с интернационализма. “Аз разбирам света – казва той – единствено като поле за културно съревнование на народите.” [103] И всеки опит при тогавашните условия за присъединяване на двете области или една от тях към България неминуемо би довел до намеса на империалистическите държави и до война между балканските страни. Първият председател на ЦК на ВМОРО Христо Татарчев разказва следното за споровете около програмата и тактиката на организацията: “Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемемгледището “прямо присъединениена Македония с България”,защото виждахме,че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България...”[104]
Никога македонските и тракийските революционери не са се борили да се изгражда някакво друго национално съзнание и още повече пък това да става чрез денационализиране на българското население. Никога тези революционери не са били настроени антибългарски. Всички те са се чувствали българи, имали са ясно българско съзнание и често подчертавали, че българите, особено в Македония, са най-компактната маса. Неслучайно Яне Сандански се обявява пред учредителния конгрес на Народната федеративна партия в Солун през август 1909 г. в защита на българското население и на Българската екзархия: “Ако не се удовлетворят българите в Македония, аз ще защитавам Екзархията с оръжие в ръка.” Македонските революционери издигат лозунга за автономия: “Македония за македонците”, но не за това, че уж съществувала отделна национална македонска общност, а го издигат като лозунг за борба на цялото население за освобождение от османското иго.
Великият сеяч на ранната съдбовна марксическа мисъл – Димитър Благоев, основоположникът на Българската комунистическа партия, в спомените си “Кратки бележки из моя живот” с пределна яснота определя себе си: “Роден съм от известното македонско село
Загоричане, Костурско. То е голямо, чисто българско село... Знаменително събитие в живота ми от това време е идването на първия български учител в село... той... ни събра и ни пита искаме ли да учим българска азбука. Нашата радостна готовност бе безгранична и скришом се започна обучението в училището на български.”[105]
Един от върховете на световната революционна практическа марксическа мисъл – Георги Димитров, вождът и учителят на Българската комунистическа партия, в Лайпциг с пределно ясен и категоричен език заявява: “...аз протестирам против нападките срещу българския народ. Аз нямам причина да се срамувам, че съм българин, и аз се гордея, че съм син на българската работническа класа.” [106] А родителите на Георги Димитров са българи от Македония. Баща муДимитърМихайловероденвРазлог,амайкамуПарашкеваДосева– вБанско.
Теоретическата съвест на оригиналната и от всемирно значение философска мисъл у нас – Тодор Павлов, създателят на “Теория на отражението”, с пределна категоричност съобщава: “Аз имам българско съзнание. Но това не е всичко. Аз имах баща. Наричаше се Димитър Павлов. Той завърши колежа в Цариград. След това учителства в много градове в Македония и между другото в Щип, в Скопие, където аз съм се учил до десетата си година. И когато го подгонихатурцитезанеговатареволюционнадейност,тойотиденевАтинаиневБелград,ав София. И аз заедно с него пристигнах в София. Но и това не е всичко...Моят баща има баща. Той се наричаше Павел Грозданов. Той беше учител в Щип и умрял като учител в Щип с пълно българско съзнание. Но има и още нещо. Павел Грозданов имаше баща, който се казваше Гроздан. Беше клисар в черквата, т. е. пак един вид учител. Тогава не е имало училище и клисарите са преподавали азбуката. И тези именно хора, които са живеели с българско съзнание,създадоха Екзархията,а не Екзархията тях ги е създала...”[107]
Тези светила на България са българи от Македония. Те са същевременно живо съчетание на най-светлото национално с най-високото интернационално. Те не могат да бъдат обвинени нито в шовинистически националистически увлечения, нито в марксистко-ленински отстъпления. Те са ясни както по произхождението си, така и по убеждението си.
Първо обобщение и първи извод. Историята е възраст на времето. Времето е борба на непрестанни завоевания. Народ без история е време без простор. Към историята се отнасят с уважение ония хора, които имат висока нравственост. Не всеки има тези необходими достойнства. Историята е чужда на временни настроения. Познава закъсненията. Известна е и силата на политическия мом
10-11-2010, 07:23 PM
Reply
Вовата Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,983
Joined: Jan 2010
Reputation: 33

ент. Той може да задържа хората и развитието. Хората са определение.Развитието е направление.Историята е пестелива и недоверчива към внушенията. Там, където пламъкът на страстите изгрява, там образът на правдата залязва. Историята е правда. Прахът на забравата е покрил много безумни стъпки. Много шумни езици отдавна са отшумели от сцената на времето. Страшно е мълчанието. Мълчанието е сподвижник на преходното. Преходното се уморява. Умората се стреми към сън. Миналото е сън. Живите остаряват. Мъртвите старост не познават. Времето е на една възраст в историята. Славата е храна на мъртвите. Мъртвите са храна на историята. Без мъртвите е мъртва историята. Историятаекатосвободата– когатояимаш,неразбираш,чемногонещоснеявживотаимаш, когато я загубиш, разбираш, че много нещо с нея в живота си загубил. Отношението на хората към историята не е откъснато от поведението на хората към хората. Хората творят историята. Хората са отношения и поведения. Историята е свещена обител, в която обитават духовните възвишения на един народ. Чрез тези възвишения народът определя най-пълно своята красота и земята показва най-точно своята национална определеност.
Има хора, които в доба потайна скъпоценни, но мъртви неща открадват. Тях, като ги заловят, законът ги съди. Има хора, които в доба потайна мирни граждани убиват и ограбват. И тях, като ги заловят, законът съди. Има хора като съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ”, които не в потайна доба, а посред бял ден, и не скрито, а явно открадват, убиват, ограбват историята, литературата и езика на България. Тях всички виждат, никой не ги залавя и закон ги не съди. Тези хора убеждават историята да не уважава себе си. Тези хора съдницата История ще съди. Страшен е съдът на Правдата, в който цялата родина съдия ще бъде.
Второ обобщение и втори извод. А. Името “България” за славяните от Македония за пръвпътеупотребенопрез960г.отвизантийскияимператорРоманII вГрамотата,скоятотой дарява на манастира “Йоан Колову” 40 зависими селяни-парици, взети от “заселените там славяни българи”.[108]
Б. Византийският историк Михаил Аталиат, един от познавачите на времето, в което живеят византийският император Василий II и царят на българите Самуил, съобщава: “...след като обърнал в бяг българите и ги преследвал в теснината, наречена Клиднон [Ключката клисура], той [Василий] не преставал да ги избива и ранява...”[109]
В. За Боемунд Апулийски, един от факторите, от ония, които допринасят за навлизането на кръстоносците в Македония, в ерусалимската история на хрониста Роберт Монах, живял през ХI–ХII век, е казано: “...Боемунд Апулийски си приготвил достатъчно средства за толкова голям поход, отплувал по море и слязъл на българската земя. Те намерили в България толкова голямо изобилие,че всички техни хора богато се снабдили с жито, вино, масло...Напредвайки по пътя от село на село, от крепост на крепост, от град на град, те пристигнали в Кастория (Костур– б.а.)...КатотръгналиотКастория,дошлидоПелагония(Битоля– б.а.),гдетоимало някаква крепост на еретици, която нападнали от всички страни... и я изгорили заедно с обитателите є...Най-сетне кръстоносците дошли до Вардар...”[110]
Г. Испанската национална библиотека разполага с неиздадения текст на хрониката на гръцкия хронист Йоан Скилица. [111] Ръкописът е богат с цветни миниатюри, част от които третират борбите на цар Самуил за отстояване на българската народност и независимост. Привличат вниманието следните миниатюри: На л. 185 – миниатюра, която изобразява сражението между Самуил и гръцкия пълководец Никифор Уран при Сперхей в 996 г. (С надпис “нападайки внезапно българите, магистър Никифор Уран ги обърнал в бягство”.) На л. 215 V – сцена на срещата между Петър Делян, внук Самуилов, обявен за български цар, с Тихомир. Отстрани са изобразени воини с надпис “българи”.
Д. Великият логотет, отличният познавач на населението в Македония, императорски заместник на западните области от империята Георги Акрополит в своята История, като обяснява на какво се дължели успехите на Михаил Асен през 1255 г. и страхът на византийците за македонските земи, отбелязва: “...хората в двореца се смутиха твърде много, защото се знаеше, че по-голямата част от западните области се обитават от българи, които се били отделили отдавна от ромеите и наскоро бяха подчинени от императора Йоан, но покоряването не беше заздравено и те винаги таяха омраза срещу ромеите.”[112]
Е. Албанският мемоарист Иван Музака от 1510 г. между другото пише: “От този господар Теодор се роди господарят Андрея Музаки втори, който стана севастократор и се би с крал Вълкашина, който беше цар на България.” [113] Крал Вълкашин загива в битката на Марица през 1371 г.
Ж. Сръбският патриарх Василий Бъркич, съставил “Описание на провинциите на турската държава...”, ето как определя една от провинциите: “Македонска провинция... Серес, в който има повече от 20 000 турски къщи, а освен това има и християни, гърци и българи до 1000 дома...но тъй като българите са много повече от турците, то по цяла Македония всички турци знаят български език.”[114]
З. В 1852 г. излиза “Општий зем‡опис” в Белград от Милан Мийотович, гдето е казано: “...тя (Македония– б.а.)лежимеждуАрхипелага,Тесалия,Албания,Сърбияи Румелияи имаоколо 1200 кв. мили повърхност и до един милион жители, по-голямата част гърци, македоно-власи (цинцари) и българи.”[115]
Никъде в страниците на историята не е отбелязано дори далечно присъствие на някаква неясна македонска народност. Кървави събития са превръщали в боен театър люлката на България – Македония, но нито един хронист не е записал, че в тази горда българска земя живеят “македонски славяни”.
Трето обобщение и трети извод. В най-върховните моменти от своята история българският народ е проявявал високо национално съзнание. Ето два примера. Първи пример, когато на “16.II.1872 година бил одбран првиот егзарх”, безименен, понеже съчинителите на
така наречената “Историjа на македонскиот народ” [116] не съобщават името му, и когато Съборът на вселенските патриарси е провъзгласил Екзархията за отцепническа църква, тогава българите от Цариград отправят едно обръщение до “првиот егзарх” Антим I във връзка с провъзгласената от Цариградската патриаршия схизма. В обръщението от 11 юни 1872 г. се казва: “В отговор на неправедните и смешните извържения и отлъчения, които стреля Гръцката патриархия върху Ваше Блаженство и другите български архиереи по случай на възобновлението на народната ни черква, българский народ няма друго какво да прави, освен да премине с презрение и със съжаление тия извържения и отлъчения и да ся моли всепросвещающему да просвети лежащите в тме и сени страстей.
Ваше Блаженство нека бъде уверено, че догде е то с народът, народът ще бъде неотделян от него...”[117]
Втори пример: “Брожението против Берлинския договор – съобщава Хр. Силянов – не се ограничи само в Кресненско и Разлога, гранични с новото княжество. В Югозападна Македония с център Охрид далеч от границата и без всякакво въздействие и подстрекателство отвън бе замислен заговор против турското владичество. Начело се постави сам охридският митрополит Натанаил. Съзаклятието бързо се разрасна и обхвана Охридско и част от Ресненско, Демирхисарско, Крушевско и дори Прилепско. Въстанието трябваше да избухне през пролетта на 1880 г., но бе издадено от игумена грък на Слепчанския манастир, Демирхисарско,и осуетено.
Властта разкри всички нишки на заговора и излови инициаторите. Най-много пострада Охрид.Между арестуванитеи осъденитепървенцибяха:Конст.Лимончев,ЗафирБелев,Ангел Спространов, Кр. Блажев, К. Манолов и др. Осъден бе като съзаклятник-комита и Златан, брат на Натанаила.Всички осъдени бяха изпратени на заточение.Тогава Охридската епархия изгуби своя доблестен кириарх митрополит Натанаил.” [118]
Трети пример: “...освобождението на Македония – пише Димитър Благоев – се явяваше продължение на великото дело на славните революционери Хр. Ботев, Левски, Каблешков, Волов и други.”[119]
Два пътя водят към освобождението, обаче и двата са революционни: Единият – под мощнотовлияниенабурнияАприлчрез“повсеместновъстание”,адругият– подблагородното влияние на идеите на социализма “чрез революция”.
За осъществяването на тази свещена цел е необходим идеен фактор и тръбач за будене от сън и за подготовка на населението за великата задача. Българите с чест пристъпват към създаването на такава организирана сила. Така се ражда Македоно-одринската организация.
Революцията е проверено средство за освобождение, а обединението на всички “без разлика на народност” е условие за сигурен успех на революцията.
За нас е по-важно да узнаем от какво е определено националното съзнание на създателите на Македоно-одринската организация.
Създателите на Македоно-одринската организация под термина “политическа” третират себе си като българи, защото, ако те бяха “македонци”, както фалшификаторите и антибългарската пропаганда в Македония твърдят, то те в названието на Организацията щяха да определят това.
Първият устав на организацията се нарича Устав на Българ. македон.-одрин. револ. комитети. Там четем: “Глава 1. Член 1. Целта на БМОРК е придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско. Чл. 2. За постигане на тая цел те са длъжни да събуждат съзнанието на самозащитата у българското население с казаните в 1 чл. области, да разпространяват между него революционни идеи чрез печатът или устно и да подготвят едно посъвместно въстание...”
Вторият устав на организацията се нарича Устав на Тайната македоно-одринска революционна организация. И там четем: “Глава I. Цел. Чл. 1. Тайната Македоно-одринска революционна организация има за цел да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области.”
През есента на 1893 г. на 23 ноември в Солун Даме Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев слагат основа на Македонската революционна организация. През януари 1894 г. в Солун отново се срещат основоположниците и разискват върху целта и задачите на Организацията, за нейното име. Създателите смятат, че основната цел на Организацията е извоюване на автономия с предимство на българи като крачка към съединението с България. “...В краен случай, ако това не се постигне”, то тази автономия, както съобщава д-р Хр. Татарчев, “...ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи.” [120]
Как се поражда идеята за създаване на Организацията, съобщава Даме Груев: “Понеже сръбската пропаганда вече беше захванала да действа в Македония и ние поради това бяхме се сепнали и мислехме, че трябва да се побърза да се тури на дневен ред идеята за освобождението на Македония, преди да успее сръбската пропаганда да се засили и да раздроби народа.”[121]
Това пише българинът Даме Груев. Ако под термина “раздроби народа” Даме Груев мисли за македонците в национален смисъл, то той това е щял да го определи. Ако Даме Груев е усещал себе си национално като македонец, имал е основание да не съобщи това.
Членовете на революционните комитети според член 15 на правилника полагат следната клетва: “Заклевам се в Бога, вярата и честта си, че ще се боря до смърт за свободата на българите в Македония и Одринско, че ще се покорявам безусловно на началството и безпрекословно ще изпълнявам заповедите му; че няма да издам никому нито с дума, нито с дело тайната, с която днес се увенчавам, и всичко онова, което от днес нататък ще чуя, видя и разбера по делото. В противен случай нека бъда убит от едного от другарите с револвера или камата,които тук целувам.”[122]
За този висок акт така пише идеологът на македонското революционно движение българинът Гьорче Петров. Лъжат се ония, които мислят, че доверието на читателите може постоянно да се лъже.
Един народ. Еднакви светли цели. Различни пътища на борба. Там Левски към въстание е път открил, тук Гоце път към революцията стели. Илинден и Април, две кървави надежди смели, два върха на една поробена земя; във времето разкъсват робски ледени предели и носят дъх и лъч на хората в тъма. Днес тази жива мъчена съдба на живо иска черният еничар да раздели.
Четвърто обобщение и четвърти извод. Пълна е с превратности многовековната история на България. Неведнъж чужди завоеватели газят мирната българска земя. Тези робски времена спират историческото развитие и участ на българския народ. Всеки поробител простира пропагандните мрежи на денационализация. “Никой народ – съобщава френският историк Жорж Буске в смелата си книга “История на българския народ”, излязла в Париж през 1909 г. – не е бил така системно денационализиран, както българският.” [123] България е посещавана от различни хора. Едни с научна цел – да я опознаят и да кажат истината за нея. Други с политически намерения. Но и едните, и другите след живите срещи с народа по селата и градовете изоставят внушенията, които носят със себе си, и записват точно, че славяните в Македония се наричат българи. Вилхелм Тирски, историкът на кръстоносните походи, Димитър Хоматиан, заместникът на Охридския архиепископ Теофилакт, Йоан Ставракий, автор на житието на св. Димитър Солунски, византиецът Никифор Григора, френските консули Феликс Божур в Солун в края на ХVIII в., Ф. Пуквил, консул при Али паша Янински, Е. М. Кузинери, служещ във френското посолство в Солун, и много други съобщават истината за България. Истината, ако няма кой за нея да се бори, е празно слово. Истината оживява с хората, счестните,съссмелите.Истинатаискажертви.Но имахора,коитозаисториятанесаслучайни минувачи, а се отнасят към нея така, както че ли тя на тях трябва да слугува, а не те на нея да служат. Историческата истина, когато се посипва с пепел, независимо къде става това, трябва да се каже. Всяко мълчание създава условия лъжата да стане истина.
Науката познава силата на историческите извори. Тя съществува с тяхната велика вяра. Извори като Йоан Скилица, Л. Нидерле, Н. Державин винаги са защитавали лицето на
правдата. Те са проверени исторически извори. Йоан Скилица пише: “Петър Делян- българинът”. Николай Державин в труда си “Българо-сръбските взаимни отношения и Македонският въпрос” пише: “Културно-историческите съдбини на угнетеното еднородно и еднокръвно българско населениеот Дунавска България,Източна Румелия,Тракия и Македония са слели...в едно течение, в един за цялата тази територия велик национален завет, формулиран в три думи: “Смърт или свобода.” Обединен от този общ завет, българският народ започнал своята упорита борба с вековните си тирани и първият призив към тази борба в името на свободата излязъл от Македония...
...Те, македонци и българи, обединени от мисълта за светлото бъдеще на своя роден български народ, работили ръка за ръка върху попрището на народното просвещение, заедно създали българското народно училище, дали му първите книги на роден език, създали българската литература и най-после пак те освободили българския народ от църковното иго и след дълга и упорита борба най-сетне в 1870 г. извоювали свобода на българската национална църква и учредяване на независима от гръцката патриаршия Българска екзархия.
...А между това Берлинският договор, който обезцени всички жертви, понесени от Русия и България, отдаде Македония отново под властта на Турция. Разбира се, че българският народ не е можал да се примири с тези насилствени откъсвания на огромна българска територия от освободената България и си оставил за най-близка цел отново да присъедини откъснатите области.” [124]
Автори като В. Григорович, В. Ягич, А. Селишчев винаги са защитавали лицето на правдата. Техните трудове са проверени исторически извори. В. Ягич в писмо от 6/19 май 1913 г. до Любомир Милетич по повод хипотезата на сръбския езиковед А. Белич за смесването на наречията съобщава, че: “Всичко туй, което тук Ви пиша, не е само мое лично мнение, а така мислят и мнозина руси, които не одобряват постъпката на Б е л и ч , к о й т о насилва науката, като приказва за три наречия – сръбско, ма- кедонско и българско, от които чрез смесване уж се образували сръбско-македонско наречие и македонско- българско. Това са фило- л о г и ч е с к и т р и ц и . ”[125]АСелишчевпише:“Дасеопредели югоизточната граница е невъзможно: говорите от тази част на Македония се намират в най- тясна връзка с говорите на Югозападна и Югоизточна България в басейна на Струма.” [126] Другаде въз основа на диалектни особености в езика бележитият руски учен А. Селишчев определя значението на Македония в културата на българския народ: “Македония е люлката и на старата, и на новата българска писменост. Македония е люлката на Българското възраждане. Оттук са излезли ранните “будители” на българския народ.” [127] Историческите извори са именно затова исторически, защото са извори, а са именно затова извори, защото са исторически.
Историческите извори и данните на лингвистиката точно определят етническия състав на славянското население в Македония. Те не познават колебания. Те са единни. За тях славяните в Македония са българи. И за председателя на Балканския комитет Едуард Боил етническият състав на славянското население в Македония е точно определен. В статия от 1932 г. той между другото съобщава: “В едно време, когато е явният интерес на всичките балкански народи да погребат миналото и да гледат към бъдещето, изглежда, че правителството в Белград и досега не е могло да предложи друго разрешение на македонския въпрос, освен да каже, че в действителност няма никакъв македонски въпрос.
Исканията, изнесени от името на българогласните македонци, са добре известни.
Ако тези хора са такива, каквито претендират да са – едно малцинство, – те трябва да имат малцинствени права. Ако, както твърди белградското правителство, не са малцинство, те
трябва да имат пълните права, на които се радва всеки гражданин на югославската държава. Такива права обаче не са им дадени...
Турците поне признаваха, че хората са такива, за каквито се смятат сами – българи. Ферманът, даден от султана в 1870 г., признаваше българската национална църква на турска почва: и знаменателно е, че докато ония от нашата страна, които работеха да облекчат страданията в Македония след въстанието в 1903 г., получиха много помощ от София, в Белград към тяхната работа бе проявен много малък интерес. Дори няколко години по-късно британскиятконсулвБитолябевсеощенамнение,чевградаимасамодвесръбскисемейства.
Нека цитираме покойния лорд Томсън, министър на въздухоплаването (на Великобритания – б. а.), който придружи победоносните сърби в Битоля в края на войната: “Ако България бъде смазана и не съществува като суверенна и независима държава, тоя въпрос (“македонският” – б. а.) ще остане неразрешен...Българите от Македония са пљ българи, отколкото жителите на царството...”[128]
И за проф. Емил Кюмпфер, признат автор на трудове по историята на Швейцария и на Балканите, бивш учител в Априловската гимназия в Габрово, етническият състав на славянското население в Македония е точно определен. През 1931 г. той пише: “Присъединяването на Македония от сърби и гърци е... едно постоянно престъпление против мира.” И по-нататък: “Никой не може никога да разруши морала на един народ, пропит от дух, роден в дълга и стръмна история. Един народ, пропит от желанието да живее, не може да умре. И българите-македонци са един такъв народ. Петвековното турско господство нито разруши техния ясно определен национален характер, нито изкриви техния морален образ. Националното съзнание на този народ лежи скрито, както огънят тлее под пепелта. И когато – кактосеслучипредистогодини– ветроветенасвободатаповеят,националнотосърце,пепелта не след дълго се разгаря в пламъци и Македония първа между българските територии започва отново не само да предшества едно по-щастливо бъдеще, но да се приготвя за него. Със свои собствени усилия тя създаде училища. Тя се повдигна морално против гръцкото духовенство, коеторъководешенейнатацърква.Тявъзвестисвоетонационалночувствобезрезервно– пред цяла Европа. Така тя бавно се повдигна към целта на свободата, доказвайки в 1903 г. с епичното Илинденско въстание, че тя е достойна за свобода. Три пъти тя я осъществи временно: в 1878, в 1912 и в 1915 г. Но Европа, която се притече да помогне на гърците, сърбите и румъните, за да им осигури свободата, не бе приготвена да направи нещо за Македония.”[129]
И за полковник Леон Ламуш, известния френски авторитет за Македония, етническият състав на славянското население в Македония е точно определен. В статия от 1931 г. полковник Леон Ламуш между другото пише: “...аз не се страхувам да потвърдя, че малко народи притежават едно така живо национално чувство, понякога така силно, както българите от Македония... И строгите мерки, така често вземани от сегашните господари на Македония, разпращането на извънредни войскови части, процесите, правени на видни граждани и на студентите, показват, че македонците, останали в своите огнища, са останали верни на националната традиция... Казва се още често: това е пропагандата на Екзархията, която българизира славяните в Македония. За да се подхвърли едно такова твърдение, трябва да се пренебрегненапълноисториятанабългарскиянародпрезХIХ век.Знаесе,чепървиятефектот Българското национално възраждане бе борбата срещу духовната хегемония на гърците, фаворизирана от теократическото устройство на Османската империя. Обаче тази борба, връх на която бе издигането на Българската екзархия, се разви във всички български земи и в Македония по-пламенно може би, отколкото в другите области, защото там мощта на фанариотското духовенство и влиянието на гръцките училища бяха по-силни, отколкото в Дунавска България. Точно там, в Скопие, Охрид, Битоля, Кукуш, Щип и другаде, се създадоха първите училища, появиха се първите искания за заместване на гръцките владици с български. Жителите на Кукуш, на север от Солун, отиват по-далеч: те приемат съюз с Рим и създават българо-католическа църква с източен обред. Това става в 1859 г., единадесет години преди създаването на Екзархията.
В този период и до 1878 г. ние виждаме, че всички български поданици на османлиите в Македония, Тракия, в Дунавска България, в Цариград – където българската колония включваше многобройни македонци – действат солидарно като един и същ народ. Това българско национално единство бе констатирано на Конференцията в Цариград през 1876 г. и в договора от Сан Стефано през 1878 г.
В момента на създаването на Екзархия, в 1870 г., в Македония вече съществуваха доста многобройни български училища. Ако македонците бяха, както се претендира, една аморфна маса, как стана така, че Сърбия, която бе автономна от 1830 г., не е упражнила никакво влияние до 1878 г. и че впоследствие, станала независимо кралство, дълго време окуражавана от Австрия, тя получи само бледи резултати в непосредствено съединените области до границата, докато българското училищно и черковно дело достигаше своето величествено разрешение, което аз можах да установя в 1904 до 1909 г. и което сръбското и гръцкото завоевание напълно унищожиха?...”[130]
Щом като някой допуска, че “историческите извори... не дават възможност точно да се определи етническият състав на славяните в Македония”, защо да не допуснем, че “данните на лингвистиката” могат да се черпят от италианския публицист Джорджо Нуриджани. Известно е на науката името на Джорджо Нуриджани. Той е ревностен популяризатор на така наречения македонски език. Но в еволюцията на проф. Джорджо Нуриджани е извършена дълбока революционна промяна. До Втората световна война Джорджо Нуриджани бе Жорж Нурижан и познат особено на българите в Македония с книгата “Македонската трагедия, гледана от Рим”. [131] До 1964 г., цели четири десетилетия, той открито изнасяше историческата правда за България. В книгата си “Италия и България”, издадена през 1964 г., Жорж Нурижан пише: “Българите взеха своята азбука направо от гръцката и след като я измениха, както се налагаше, приспособиха я към особеностите на своя език. Това бе дело на двамата братя българи от Солун Кирил и Методий, които католическата църква почита като светци. Те първи преведоха на техния език голяма част от Библията и разни други гръцки книги...В Македония говоримият диалект на народа запазва значителни старобългарски белези...Във всеки случай българският език няма диалекти, които много да се различават един от друг. Българинът от Тулча, при устието на Дунава, и българинът от Охрид, в Югозападна Македония, могат цели часове да си говорят и да се разбират без най-малка мъчнотия.” [132]
Жорж Нурижан през 1928 г. издава българо-италиански речник. Към речника той помества предговор на италиански и български език, в който изказва следното становище: “За щастие българският език няма наречия. Както българинът от Добруджа, така и тоя от Македония, люлка на българското духовно възраждане,могат да се разберат без никакви трудности.” [133]
Пето обобщение и пети извод. Руската лингвистика е дала не един обоснован отговор на въпросите, свързани с българската диалектология в Македония. Именити езиковеди са изграждали обстойни изучавания върху говорната територия на България. Източните и западните говори, тези неразделни близнаци, тези живи води на българския език, са привличали вниманието на изследователите. Върху колебания е израствал опитът. Богати с мъки са определените становища. Бележити руски учени и слависти като В. И. Григорович, А. Ф. Гилфердинг, Ю. И. Венелин, като професорите А. А. Шахматов, Ф. Ф. Фортунатов, В. Н. Шчепкин, П. А. Лавров, А. М. Селишчев са защитавали от бури и тъми светлината на историческата истина. Върху раменете на тези мъже са тежали безсънни нощи. На сърцата на тези мъже са лежали тревожни съмнения. Съвестта на тяхната честна мисъл е била неуморима, непокорима, несломима. Тяхната велика памет задължава признателността на поколенията. Те са верните измерения на говорна България. Те са неподкупваща нравственост. Те са утвърждаването на българската национална култура. Те са исторически извори на данни, върху основатанакоитохоратананаукатасточностопределят,чеезикътнаславянитеотМакедония е български и е еднакъв с езика на българите от Мизия, Тракия, Добруджа и други географски области на България.
Изчерпателни отговори са дали руските и съветските историци на въпросите из българската история в Македония. Бележити руски историци са осветлявали бурното минало на България.
Академици, професори, учени като А. П. Кондаков, Н. С. Державин, Г. А. Илински, Честухин, Д. В. Вержховски, В. Ф. Ляхов са воювали за тържеството на историческата истина. Техният авторитет е израствал върху собствени и чужди завоевания на науката. Върху раменете на тези радетели на правдата са тежали изследователски безсъния. В течение на години е набирала нравствена способност тяхната мисъл. Дълъг и бавен процес е отнемал често цвета на техните духовни сили. Много лутаници са останали зад гърба им. Не всичко е виждало бял свят. Строги към изворите, те са били още по-строги към себе си, към своите обобщения. Принуждават ни да ги уважаваме. Те са дълбоки измерения на теченията на българската история; присъстваща правда в защитата на българската националност. Те са исторически извори, върху основата на които точно се определя,че славяните в Македония са българи.
Учени, които своевременно не сверяват собствения си часовник с часовника на историческата истина, рискуват да загубят представа за времето, в което живеят. Двоумението е бдителност и неопределение. Истината е решителност и настъпление. Историята е безмилостно сражение.Неправдата не може да отбегне срамното си поражение.
Българите от Македония имат своя история. Но историята на българите, които живеят и в Македония, и в Тракия, и в Мизия, и в Добруджа, не е някаква отделна македонска, тракийска, мизийска,добруджанскаистория,аеобща българска история.
[КРАЙ НА ГЛАВА ВТОРА]
10-11-2010, 07:30 PM
Reply
Вовата Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,983
Joined: Jan 2010
Reputation: 33

ГЛАВА ТРЕТА
1 юли 1878 г. означава най-страшната Голгота за България. Това е най-кобната дата за българския народ. От тази дата идва несигурността както за Балканския полуостров, така и за мира в Европа. Неправдите на зловещия Берлински конгрес раждат така наречения “македонски въпрос”. До 1878 г. този въпрос като понятие не съществува в историческата литература. Съвкупните дипломатически актове, документи, материали, печат, исторически източници ясно и недвусмислено, с категоричния език на факти и статистики говорят само за българския въпрос. Те не познават тази изкуствена формация, наречена “македонски въпрос”. Тя е творение на дипломацията. Берлинският конгрес разпокъсва Санстефанския договор и отварявратинавражескитепропагандисвободнодасеразхождатизбългарскатаземя.В един тъмен тридесет и пет годишен период от време така нареченият “македонски въпрос” минава през много тежки фази, но никога не престава да бъде силен протест както срещу Берлинския, така и срещу Букурещкия и Ньойския акт. Защото и в Берлин, и в Букурещ, и в Ньой се нанася най-тежката неправда на България. И както Германия, така и Англия посяга върху нашата национална съвест. Интересно е обаче поведението на съседите ни. Сръбското правителство до 1878г.признавабългарскияхарактернаМакедония.Договорътот1867г.засъздаваненаобща държава между българи и сърби, сключен между сръбското правителство и българските първенци в Букурещ, е неопровержимо доказателство за това. В този договор, приет без възражение от белградското правителство, стои, че “Югославянското царство ще се составлява от Сръпско и от Българско (Българско обема областите България, Тракия и Македония)”. [1] Но след Берлинския конгрес поведението на белградското правителство коренно се изменя. Това поведение е двояко. В печата се изразява в големи претенции за Македония, а в интимно, между себе си, сръбските държавници признават, че в Македония няма сръбско население и че сърбите действат в тази страна със своята пропаганда. Нещо повече, сръбският министър на външните работи Йов. Жуйович през 1905 г. на една конференция на сръбски дипломати, свикана от него, е подчертал, че “в Македония има сръбски училища с много малко деца и места, дето няма сръбски деца”. Това е било мнението и на останалите сръбски министри като Георгий Симич, Сава Груич, Йов. Авакумович, Света Симич и др.
Вражеските пропаганди по различни пътища с нееднакви средства са гонили една определенацел– следкатосломятупоритосттанабългарскиядух,дапреминаткъмабсолютна духовна асимилация. Но борците в поробените части всякога са били едни и същи. Те са се борили за своя български език, за свои български училища, за своя българска църква, за своя етническа българска физиономия, за целостта и правата на своето отечество. И в тази жестока и неравна битка за своята националност, за свободата на своята Татковина българите са принасяли пред олтара на свободата най-скъпи жертви, както в Кресненското въстание и както със саможертвата за Илинден в 1903 г. След Букурещкия договор от 1913 г., когато се протяга кървава асимилаторска ръка върху Македония, върху северозападната и върху югозападната є част, когато чуждите войници лице в лице срещат действителното положение в присъединените покрайнини, те виждат, че населението не е гръцко или сръбско, както са ги заблуждавали, а е българско, тогава и сръбското правителство отново започва борба против българите в Македония в лицето на техните учители, свещеници и първенци. Очиствайки селата и градовете от тях, сръбските властници се захващат да изнудват съвестта на беззакрилнотонаселение.Принуждаватго дасеобявявамасово,чепо потеклонеебългарско.
Страшни са били методите и средствата на завоевателите. Времената са се менели и пътищата на пропагандите са се менели, ала крайната цел е оставала непроменена. Българският народ познава суровостта на не една вражеска пропаганда. Още зеят като зинали гробове, превърнати в тъмни кървави бездни, изкопаните дупки, но като непоклатима скала се е
Българияекрива,чеежива
изправила България срещу чуждите попълзновения и с гърди е посрещала всички бури и неволи. Пропагандаторите са изтръпвали от ужас пред собственото си безсилие. Тяхното стремление е било едно: завладявайки българската територия духовно, след време да завладеят и населението.
Сръбската буржоазна пропаганда в течението на времето е имала свои приливи и отливи. Преди всичко тя е търсила убедителни доказателства за съществуване на сръбско компактно население в Македония. Професори, учени, историци, етнолози са воювали за тази кауза. В стремежа си на всяка цена да докажат, че историческата истина принадлежи само на тях и че тази истина е неоспорима, те са застъпвали даже и наивни гледища, които не правят чест на научната мисъл. Така например сръбският професор Вас. Джерич в 1909 г. прибягва до аргументи, взети от византийския историк Никифор Григора, за да докаже на света, че вече няма българин в Македония. Никифор Григора смята, че Василий II Българоубиец е преселил всички българи от Македония в Северна България, а в Македония е останало само името им, свързано с названието на Охридската архиепископия, назовавана “Българска”. Заблудата на византийския историк Никифор Григора намира оправдание и поддръжка в несериозния труд на сръбския професор Вас. Джерич. Тезата си обаче професор Вас. Джерич оборва със собствените си доказателства. Той приема като даденост аргумента на византийския историк, че Василий II Българоубиец е преселил българите от Македония в Северна България, но прави груба грешка, твърдейки, че славяните в Македония били сърби. Щом като прочутият с жестокостта си Василий II Българоубиец е преселил тогавашните славяни, наричани българи, отде тогава са се намерили сегашните славяни в Македония, които проф. Вас. Джерич нарича сърби? В докладите си във връзка със сбирката на Милош Милоевич с народни песни от Стара Сърбия Стоян Новакович и М. Куюнджич категорично отхвърлят твърдението на Милош Милоевич, който смятал, че и македонската земя е сръбска. Според него българите не са славяни, а монголи. На 1 февруари 1873 г., сиреч пет години преди подписването на Берлинския договор, пред Сръбското учено дружество, сега Академия на науките, Новакович казва: “Това е напълно небратско и неполитично постъпване спрямо най-близкия ни на изток народ. Не ни стига, че подобни неща и завоевателната политика в средните векове ни хвърлиха под турско иго, но трябва с подобно държание към българите да подновим старото зло.” [2] Бащата на историята на сръбската литература Йован Скерлич пише за автора на “Стематографията”: “Първият сръбски писател през Х V I I I век, който обнародва своето произведение, е Христофор Жефарович, а първата сръбска книга, печатана в Австрия, е неговата “Стематография.” [3] Даже и един авторитетен арбитър по въпросите на литературните ценности в историята като Йован Скерлич не е можал да се освободи от политически внушения. Именитият българин Христофор Жефарович, писател и художник, автор на известната “Стематография”, излязла от печат в 1741 г., е родом от град Дойран. [4] Христофор Жефарович починал в Москва, в тамошния Богоявленски манастир, на 18 септември 1753 г. Неговото завещание и сведения за него се съхраняват в дело No 326 на синодалния архив в Петроград. Народността на Христофор Жефарович е установена от руския изследвач Н. М. Петровски. [5] В наслова на един от документите, открити от руския учен, Христофор Жефарович е наречен “священик булгар Зефарович”. Посочва се родното му място – град Дойран. За българската народност на дойранчанина Христофор Жефарович говори и Карловецкият митрополит, сърбинът Павел Ненадович (1749–1768), в посвещението си до автора на знаменитата “Стематография”, гдето между другото пише: “Благо-Почтенному Господину Христофору Жефаровичу... ревнителю отечества Болгарского... Павел Ненадович... от усердие сие восписует.”
Ако видният изследовател на средновековната сръбска история Стоян Новакович бе срещнал, да речем, преди 1873 г. твърдението на също така видния изследовател на историята насръбскаталитератураЙованСкерличзаХристофорЖефарович,нещеисъмнение,чеСтоян Новакович би отхвърлил това твърдение на Йован Скерлич като несериозно, както е отхвърлил твърденията на Милош Милоевич, че македонската земя е сръбска и че българите не са славяни, а монголи.
Но в живота, както и в историята, настъпват преломни моменти, които коренно изменят нещата. Така историкът Стоян Новакович в битката с политика Стоян Новакович е сразен. И името на Стоян Новакович, особено след като стъпва в сила Берлинският договор, става синоним не на историческата истина, не на науката, а на политическите претенции, на пропагандата, че славяните в Македония не са българи, а били нещо отделно от българския народ.КатосръбскипосланиквЦариградпрез1888г.СтоянНоваковичсеобръщадосръбския министър на просветата със следните предложения: “Понеже българската идея, както е известно на всички, е хванала дълбоки корени в Македония, аз смятам, че почти е невъзможно съвсемдасеразколебае,катосепротивопоставянанеясамосръбскатаидея.Страхувамсе,че тази идея не ще бъде в състояние като чиста и гола противоположност да потисне българската идея и поради това сръбската идея трябва да получи някакъв съюзник, който би бил остро срещу българизма, но който в себе си би имал и елементи, които да привлекат към него народа и народните чувства, като ги откъсне от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма или в известно мъдро набелязани граници на отделянето на македонския диалект и на македонската самостоятелност. Няма нищо толкова противно на българските тенденции, както това: с никого българите не можат да дойдат в по-непримиримо отношение, както с македонизма.”[6]
Апаратът на сръбската пропаганда е прегърнал идеята на Стоян Новакович за създаване на македонизма. Пристъпило се към издаване на вестник, на учебници с основна цел да се изтласка българският дух от българите в Македония. Задачите на предполагаемото дружество са формулирани така: “Винаги да се защитават интересите на Османското царство. Да се придвижи църковният въпрос за отказване на македонците от българския екзарх, да се иска Охридска архиепископия, която ще зависи от цариградския патриарх, а към Охридската архиепископия да се придадат всички македонски епархии. Да се поддържа приятелство с цариградския патриарх, за да защитава и помага на сръбските интереси, доколкото това не е противно на турската власт. На македонския народ да му се влива сръбски дух: да му се доказва, че македонците не са българи, че с българите нямат вече никакви връзки, че българите са противници на македонския народ. Да води сметка за своите народни особености, език и обичаи. Да развива най-енергична пропаганда за изгонване на българските владици и учители от Македония и на техните места да се доведат владици и учители, родени в Македония и възпитани в сръбски дух.” [7]
Особено значение е било определено на ролята на вестника. Вестникът е бил един от пътищатакъмсърбизиранетонабългаритевМакедония.В документасеказва:“Дасепишена чисто македонски език. Но понеже македонският език не е книжовно обработен, да се изхвърля всеки български израз и да се въвежда сръбски. – Да се вземе сръбската азбука като най- пригодна към македонския език и при писането да се придържа към сръбската граматика.”
Родоначалникът на македонизма Стоян Новакович е изработил и специална програма на сръбската пропаганда,която вестник “Македонски глас” трябвало да води с “главната цел да се инфилтрира сръбското влияние между македонското славянско население”. Пропагандата в генерални линии се свежда към следните изисквания: “Лоялност към турците, осъждане на българската интригантска работа при организирането на българската църква и Екзархия; осъждане на българските интриги и агитация след освобождението до ново време; желание Македония да бъде оставена на спокойствие от всякакво българско агитиране и да се развива само със свои сили; открито отричане на българската националност, без да се изтъква някоя друга; употреба на македонския диалект без българското членуване, с по-пълно и по-голямо смесване със сръбския.” [8]
Далеко насочената програма на бившия историк Стоян Новакович отваря път на най- злостната пропаганда в Македония под сръбско владичество.
Ако програмата, изработена от бившия историк Стоян Новакович, означава чувствителен компас в ръцете на сръбската пропаганда в Македония, то “Правилникът за обществена безопасност” на крал Петър, издаден на 21 септември 1913 г., представлява див закон на една сурова робия. И професор Стоян Новакович, и крал Петър Карагьоргевич обаче са на
съвършено едни и същи позиции, а именно, че славяните, които населяват анексираните земи, не са сърби.
“Ако тези земи се населяват със сърби – отправя въпрос сръбският социалистически вестник “Радничкеновине”,– защонесесчитатпоследнитеравнинавсичкисърби?Защонесеприлага конституционното право, според което “всички сърби са равни пред закона”? Ако войните имаха за цел обединението, защо се създадоха такива изключителни наредби, каквито могат да създават само завоевателните страни?” И опозиционната преса вдигна глас в знак на протест: “Ако в скупщината заседаваха и депутати от анексираните земи – предупреждаваше сръбският вестник “Правда” на 13/26 ноември 1913 г., – чуждият печат, зле разположен към Сърбия, би могъл да види как губи доверие там, където неговите злобни измислици за сръбските жестокости намираха място в Европа.” И след няколко дни същият вестник отправя отново предупреждение: “Не можем да се помирим с един народ, ако се поставим чрез закона в едно подчинено положение.” Вестник “Новости” търсеше доказателства да доведе предупрежденията на в. “Правда” в съгласие с официалната теория за сръбска Македония. “Един военен режим – подчертаваше вестник “Новости” – подхожда напълно за завоювани страни, чието население говори друг език, обаче не е така за една страна, чието население е напълно сръбско. Ето защо – заключава същият вестник – въвеждането на конституционен режим в новите земи е напълно оправдано.”
Именно това условие правителството не можеше да признае, защото тъкмо това условие на национално сходство липсваше в Македония. Органите на министерствата бяха принудени да заявят, че “културният уровен” на населението в новите земи не бил достатъчно висок и че “държавническото им чувство” не било достатъчно развито, за да могат да им се дадат всички политически права. На 23 ноември/6 декември 1913 г. правителството обнародва една Конституция за Македония, която не допуща нито свобода на печата, нито право на сдружаването, нито дава избирателно право, нито право на избираемост, смъртното наказание се възстановява и т. н. Турският закон за вилаетите е бил по-демократичен и е обуздавал много повече произволната власт на “администрацията, отколкото тази опростена “конституция”.
“Нима – запитва вестник “Правда” от 28 ноември/11 декември 1913 г. – населението на анексираните земи ще има сега по-малко право, отколкото под турско управление.”
“Тоняманикаквиправа,асамозадължения”– допълвавестник“Новости”.
Но машината на асимилацията е сурова. Тя е с много имена. Едно от имената е терор. Тя подхвърля на нечовешко изтезание всичко, което носи името “българин”. Дейността на четите от “Черната ръка” в селата е необуздаема и гибелна. В градовете, от хорски срам, дори и редовнитевластиприкриватфактитеинесевмесватвтъмнатаработаначетниците.В долните стъпала на административната стълба обаче отговорната и неотговорната власт се сливат и образуват една неразделна цялост. “Дори и европеец да е човек, пак ще се обяви за сърбин, ако се намери тъй изоставен и без поддръжка срещу необузданото четничество, покровителствано от законната власт.” Това е определението на един български учител за тази жестока система. На 12/25 юли 1913 г. под No 18 в официалния сръбски вестник “Опчинске новине” в Битоля се публикува една декларация – историята не познава друго такова безсрамно издевателство над един народ. Ето текста є:
“За да се уреди един път завинаги въпросът с нашите национални чувства напълно и да се опровергае едно голямо заблуждение – заявяват гражданите на Битоля, – ние, славяните от Битоля, които досега сме били под екзархията, днес събрани в православната църква “Св. Неделя”,установихме следното:
1. От историята се знае, че от най-стари времена ние сме били сърби и преди пет века и половина турците са превзели от сърбите земите, които населяваме. 2. Че между нас и сърбите няма никаква разлика по народност, вяра и език, нито пък в обичаите, както това доказват многобройните спомени и сръбските училища, които единствено са съществували в тия страни до Сръбско-турската война (1876–1878). 3. Нашите прадеди, както и ние сме били и сме се наричали сърби, но под недавнашното влияние на българската пропаганда и особено под влияние на ужаса от комитаджиите в последните времена ние почнахме да обръщаме погледите
си към българите с надежда, че те по-лесно от сърбите ще могат да ни освободят от робство благодарение на преимущественото им положение спрямо бившето турско царство. 4. Българите през последната война с турците, вместо да ни помогнат, си присвоиха Тракия и освободиха неславянско население. 5. Сърбите след свръхчовешки усилия и грамадни жертви, без ничия помощ завладяха тия земи и по тоя начин туриха край на нашето робство. 6. Сърбите преди и след войната ни третираха като истински братя, когато българите, напротив, се стараеха да ни отчуждят от нашите освободители. 7. Българите от 17 миналия месец са атакували сръбската армия, която проля своята кръв под Одрин – нещо, за което целият цивилизован свят ги осъди. 8. Българите отново поискаха да изложат населението на изнудване иразорение,катосеопитахадаизпратятчетиотразбойници,коитодаизгорятселатаиограбят населението.
Ето защо ние заявяваме,че сме напълно солидарни с нашите братя и освободители сърби, че в бъдеще ние ще работим с тях рамо до рамо за засилване на нашето отечество Велика Сърбия.” [9]
Тежат като мъртвешки покрови небесата. Родната земя е опозорена. Свирепият крак на крал Петровата войска беснее над мирните български огнища. В населението се заражда люта омраза, асимилацията надига населението на кървава съпротива. Мерките на сърбизацията навсякъде се прилагат: затваряне на училищата, принуждаване на учителите да станат сърби, назначаване на сърбомани, гръкомани и власи за началници по селата, заповед до духовенството да се подчинява на сръбския архиепископ, възбрана да се ходи свободно из града, гавра с честта на влиятелни лица и пр., и пр. В глуха тъмнична нощ върлуват кървави щикове. Отрязана глава на български войвода се носи по села и градове и привечер се оставя пред прага на затвора: “Тъй ще бъдат изложени на показ главите на всички ония, които се осмелят да се нарекат българи.” Но смелостта е в кръвта на този храбър народ. “Аз съм българин. На шестдесет години съм. Баща ми всякога казваше, че дядо ми бил българин.” Тези думи на стария търговец Пиперков се повтарят нощем в стаени стаи и будят гордост у населението, което е подчинено, но не и победено. Македония прилича на огромна глуха тъмница, в която най-страшна килия е град Велес. Всички учители от града и селата, всички свещеници и чиновници от Митрополията от 150–200 граждани са минали през иглени уши. Подновитемоделинамъчениятасападалителата,нотвърдосттанабългарскиядухестоялана достойна висота. Извеждат поп Иван Антонов от затвора с петима млади момци от квартала Койник и ги откарват в “черната къща”. Там свещеникът е заклан и тялото му е хвърлено от моста във Вардар. Течението повлякло трупа му и го спряло покрай брега, гдето водата била почти застояла. Брадата му била оскубана. Никой не посмял да вдигне и погребе трупа. На другия ден той изчезнал. Също така били убити и петимата момци. Техните родители не можали да намерят труповете им.
Владиците на българската екзархийска черква в Македония с щикове са накарани да напуснат родната страна. Отпътуването на владиците означава края на екзархийската черква в Македония. Неограничено е правото на окупатора да пристъпи към пълното изкореняване на българския дух в Македония. И в това направление той се оказва безпогрешно последователен. Особено когато става явно, че сръбското излизане на адриатическия бряг е невъзможно, и когато е взет Одрин (13/26 март), сърбите не скриват вече усилията, предназначени за пълна анексия на всички заети земи в Македония. В тази сложна и пълна с изненади действителност доносничеството става силно оръжие.Ухото и окото на доносчика присъстват навсякъде.То е проникнало във всички гънки на местния живот. Шпионинът определя степента на наказанието и запазва за себе си големината на наградите. Тези, които народът счита за свои и почита като герои, властта наказва като разбойници. По този начин хора от най-ниската прослойка стават важни личности и последователите на Юда Искариотски са най-омразните твари за населението. Затова и жестока е разплатата с продажниците. “Основно право на хората е да избиват– отбелязваУинстънЧърчил– ижестокоданаказватвиметонасобственотоотечество онези техни сънародници, които са минали на страната на поробителя.”
Действителността разпалва огъня на тревогата у окупационните сръбски власти. Сръбският войник подобно на гръцкия войник вярва, че в Македония ще го посрещнат съотечественици, хора, които говорят на негов език, които викат “живео”. Той обаче намира хора, които говорят на друг език, които викат “ура”. Той разбира, че никой от “правите сърби” не разбира какво е това “па ща си ти” и “одакле си”. Но ако ужас изписва челото на сръбския войник, то убеждението, усвоено още в детските години, че Македония е сръбска земя и че населението є са “прави сърби”, остава непомътено. Патриотичното чувство на сръбския войник не се поколебава. Нещата имат своя логика. Времето върви по своя пътека. Две обстоятелства са причина за тази тревога: първото е учредяването на новата българска църква – екзархията; второто е дипломатическата несполука на сърбите в надеждата им да получат изход на Адриатическо море. За сръбското правителство двете понятия: народна църква и народност, са неразделни. Сърбите предпочитат да се подчинят на гръцкия патриарх. Гръцкият патриарх обаче се възползва от това положение, за да им наложи гръцки епископи, и не престава да нарича техните църковни общини гръцки. Така под понятието “екзархист” се разбира изключително българин. Извън българската народна църква, единствена славянска църква в Македония, има само патриаршисти от всякакъв вид: гърци, власи и сърби, които се намират под една и съща духовна власт в Цариград.
Обстоятелство, което засилва сръбските претенции за Македония, е окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. На личната среща на императорите Александър II и Франц Йосиф в Райхщад, на 8 юли 1876 г., било сключено тайно споразумение, в случай че Сърбия и Черна Гора извоюват своята независимост, Австро-Унгария да получи право да окупира и управлява провинциите Босна и Херцеговина и да счита Сърбия в своята сфера на влияние. На срещата в Райхщад Русия се ангажира да не воюва на сръбска територия и две години по- късно, през 1878 г., когато генерал Игнатиев предлага на австрийските дипломати да анексират Босна при условие да признаят Санстефанския договор, граф Андраши отговаря с контрапредложение, а именно: да се остави на Русия пълна свобода на действие в България, но при условие да се провъзгласи автономията на Македония под австро-унгарски протекторат.
Решенията на Берлинския конгрес коренно изменят отношенията между държавите на Балканския полуостров. Крал Милан, възмутен от това, че Русия взема под свое покровителство България и в Сан Стефано, и на Берлинския конгрес не отстоявала както трябвало сръбските интереси, става близък на Австро-Унгария. Нещо повече. През 1881 г. сръбският монарх подписва с нея таен договор, в който с параграф 7 Австро-Унгария заявява не само, че няма да се противопостави, а даже ще поддържа Сърбия против другите държави, в случай че последната намери за възможно да се разшири на юг от своята граница с изключение на Новопазарския санджак. [10] Още по-ясна става позицията на Австро-Унгария в 1889 г., когато договорът е подновен. Тя обещава да “помага за разширение на Сърбия по направление към Вардарската долина”. Така, отнемайки на Сърбия всяка надежда за разширение на запад и да присъедини онази част от сръбския народ, която населява Босна и Херцеговина, австрийската дипломация є предлага като компенсация надеждата за разширение на юг, в земи, чието население до 1866–1870 г. бе всеобщо признато даже от сърбите за българско.
От този момент сръбската националистическа школа взема решително надмощие. Цяла Македонияеобозначенакато“СтараСърбия”.В декретасеузаконяват“историческитеправа” за владение на Македония. Етническият є състав обаче подкопава сигурността на тези вековни “исторически права”. Декретите стават за подигравка. Цената на техния авторитет е по-ниска стойност и от нулата. “Екзархийските” и “патриаршийските” везни за определяне етнографския състав в Македония са нестабилни. Нови, по-сигурни средства са потърсени в етнографията и в лингвистиката. На сцената се появяват Йован Цвиич и Александър Белич. Но ненаучната и лъжлива теза на великосръбските шовинисти за народността на българите в Македония е разобличена още в доклада на Карнегиевата комисия. Там се казва: “Етнографските понятия на господин Цвиич се променят от развитието на сръбските политически претенции.” [11] В писмо от 19 май 1913 г. именитият славист проф. В. Ягич пише на проф. Любомир Милетич: “Всичко туй, което Ви пиша, не е само мое мнение, а така мислят и мнозина руси, които не
одобряват постъпката на Белича, който изнасилва науката, като приказва за три наречия – сръбско, македонско и българско, от които чрез смесване уж се образували сръбско- македонско наречие и македонско-българско. Това са филологически трици.” [12] “Теорията на Цвиич – реагира гръцкият печат, – че славяните от Македония принадлежат на някаква народност, средна между българи и сърби, е погрешна. Македонците са фанатични българи, които имаха свои черкви и училища. Техният фанатизъм поради това е малко сигурен за Гърция, която трябва да се освободи от тях, за да затвърди сигурността на своите граници.” [13] За тесните исторически връзки между западнобългарските и източнобългарските говори именитият холандски славист Н. ван Вейк в лекция, изнесена в Сорбоната – Париж, и посветена на южнославянските езици, пише: “Някога е имало славяни и в Албания. Към края наIХ векепископиятанаКлимента,ученикнаКирилиМетодий,обхващашеиобласти,които днес са част от Албания. И до днес съществуват в тая страна няколко малки славянски острова, проучени основно от А. Мазон, а освен това славянският език е оставил много следи в славянските заемки и в географските имена. А. В. Селишчев, който проучи тези материали, дойде до заключение, че старото население в Албания е говорело български с изключение на северозападната част, гдето се намират сърбо-хърватски следи. Българското население в Албания е могло да дойде тук само от Македония. В течение на много векове двете страни са образували етнографска общност. Ние установяваме следователно една непрекъсната верига от български говори, които са се простирали от днешна България през Македония до Адриатическо море...”[14]
Езици – яростни камшици са ломили в миналото моята родина... Но погълнала е пустош и забрава стъпките на хищни пришълци... По зло се помнят минали тъмници... Моята родина тъмнини са пили... Но отново от ужас изтръпва душата на историята пред зловещото лице на фалшификаторите от рода на Коле Чашуле, Ванга Чашуле, Димитър Митрев и тем подобни. Желанията са на власт. Фалшификаторите смятат, че всичко могат.
Коле Чашуле твърди, че “самобитността на македонците от Вардарска Македония е факт, койтонеможедасеотрече,инезатоваставадумавнашияспорсБългария,азатова– дабъде призната националността на македонците от Пиринска Македония...”Убеден ли е дипломатът в правдата на собствените си думи? Не говори ли с чужд език, като твърди, че: “Самобитността на македонците от Вардарска Македония е факт, който не може да се отрече.” Миналото е богато с опровержения. Изразяваме надежда, че ще бъдем извинени за свободата, която си позволяваме: първо, защото сме убедени, че дипломатът по природата на своето предназначение не може да не бъде широко осведомен по въпросите на историята, и, второ, защото категоричността на твърдението му подхранва основание да се мисли, че той твърди тъкмо това, което всъщност не мисли. Впрочем факт ли е този факт, който предлага Коле Чашуле? Или това е едно упорито желание,което се съобщава за свършен факт?
Историята казва, че и по време на владението на византийските василевси окупирана Македония е била също така факт. Разликата е била само в определението на етническия състав на “самобитността на македонците”.За гръцкия окупатор македонците са българогласни елини. Но факт ли е този факт, че окупирана Македония е била факт? Окупаторът сам е провъзгласил по силата на положението си своето собствено желание за факт? Но с това желанието не е ставало факт.
Дипломатът знае това.
Историята казва, че и по време на владението на старите сръбски царе и крале окупирана Македония е била също така факт. Разликата е била само в определението на етническия състав на “самобитността на македонците”. За стария сръбски окупатор македонците са българи и затова той се титулува за “цар на сърбите, гърците и българите”. Но факт ли е този факт, че окупирана Македония е била факт? Окупаторът сам е провъзгласявал по силата на положението си своето собствено желание за факт. Но с това желанието не е ставало факт.
Дипломатът знае това.
Историята казва, че и по време на владението на турските султани окупирана Македония е била също така факт. Разликата е била само в определението на етническия състав на
“самобитността на македонците”. За турския окупатор македонците са “булгармилет”. Но факт ли е този факт, че окупирана Македония е била факт? Окупаторът само е провъзгласявал по силата на положението си своето собствено желание за факт. Но с това желанието не е ставало факт.
Дипломатът знае това.
Историята казва, че и по време на владението на новата сръбска кралска династия Караджорджевичи окупирана Македония е била също така факт. Разликата е била само в определението на етническия състав на “самобитността на македонците”. За новия сръбски окупатор македонците са “стари сърби”, “прави сърби”, “южни сърби”, “Душанови потомци”. Но факт ли е този факт, че окупирана Македония е била факт. Окупаторът сам е провъзгласявал по силата на положението си своето собствено желание за факт. Но с това желанието не е ставало факт.
Дипломатът знае това.
В светлината на истината твърдението на дипломата, че “самобитността на македонците от Вардарска Македония е факт, който не може да се отрече”, но е противоречиво на тук приведените факти. Еднакво – защото и то, както и тук приведените факти, е желание. Различно – защото е определение на категория – специфичен окупатор. Земното полушарие познава явлението окупатор. Човечеството е в непрестанно сражение с това явление. Но явление от категорията специфичен окупатор още не е вълнувало сцената на историята. И затова дипломатът, след като провъзгласява желанието си за факт, се провиква: “и не за това става дума в нашия спор с България, а за това – да бъде призната националността на македонците от Пиринска Македония...”
Върховната задача на стария окупатор е асимилация на чуждата нация чрез окупация. Всяка окупация е асимилаторска. Всяка асимилация е окупаторска. Различни са само пътищата. Едни оправдават окупацията с териториални претенции, други оправдават асимилацията с окупирани територии. Равновесието между окупатора и окупирания невинаги е показвало постоянна форма. Времето се съюзявало с окупатора против окупирания, когато окупираният е разколебавал себе си. Времето се съюзявало с окупирания против окупатора, когато окупираният е утвърждавал себе си.
Велико е търпението на българската кръв. Духът на вековете с чест е отбелязвал тази родова черта на българите. Даже и враговете с уважение и почит се отнасят към тази българска особеност. Само бившите и заблудените злоупотребяват с търпението на България. С директива не се убива историята. С нареждане не се погребва съзнанието. Директивата е политическа форма на партийна определеност. Нареждането е сърцевина на военно присъствие. Директивата като средство към цел заслужава специално внимание. Нареждането като израз към настъпление също така заслужава специално внимание. Директивата и нареждането са целенасочен преход към желано състояние. Те идват тогава, когато дадено положение е разколебано. Близка до тях е и декларацията. И тя е едно изпитано оръжие, с което хората воюват. Истината обаче не се нуждае от тях. Истината е светлина и нещата назовава с прави имена.
Формирането на една нация се осъществява при определени исторически обстоятелства. Формирането е свободна изява на националната принадлежност на един народ. Формирането е стремеж,съществуването– факт.Формиранетонабирасъществуване,нотоваощенезначи,че формирането непременно ще стане съществуване. Формирането е процес. Съществуването е състояние. Съществуването е завършен облик на формирането. Измежду формирането и съществуването лежи съпротивляващ се простор. В протежението на този простор владее разстоянието. С директива, с нареждане, с декларация не се побеждава разстоянието. Нужен е факторът развитие. Времето е този фактор. Във времето расте поражението на разстоянието. Формирането на една нация не се определя нито с възможността на нейното признаване или непризнаване от други държави, нито с настроението на политически фактори. Формирането е право на свободно национално самоопределение на едно население. С директива, с
нареждане, с декларация нито се признава, нито се отрича съществуването на една нация.
Съществуването на една нация не престава и с дързостта на фалшификацията. Напротив, фалшификацията е тази, която утвърждава съществуването. Не се фалшифицира, което не съществува. Измисленото е освободено от фалшификации. Фалшификациите и кражбите си приличат. Има фалшификации и фалшификации. Има кражби и кражби. Малката фалшификация не лети надалече,защото малки са крилата є. На малката кражба мълвата остава в махалата. Но има истини като Кирил и Методий, Климент Охридски, поп Богомил, цар Самуил, Илинден и пр., върху които се извършва фалшификация. Това вече не е въпрос на една земя, защото тези върхове отдавна са престанали да бъдат собственост на една земя. Историята еобърналависоковниманиенатезибългарскиявления.Нито единсветовнопризнатарбитърне е подхвърлил на колебание тяхната национална принадлежност. Те са незалязващите светила на българската нация. Фалшификацията е с право на съществуване. В света на острия класов двубой нейната функция е класово определена. Фалшификацията упорито крачи. Влачи след себе си лъжа и тъмнина. Докога ще бъде с наведено чело науката? Нима съвестта є – тази съдница съдба на историята – е изгубила смелия си език? Нима тя изживява мигове критични на духовно поражение? Нима се съюзява с лъжата за настъпление срещу истината? Какво е туй падение – с мълчание да оправдаваш своето печално поведение? Неопределението не прави чест на науката. Фалшификаторите отнемат съществуването на една нация и върху фалшификации обявяват процеса на формирането на друга нация. А тя – световната наука – като хладен зрител наблюдава и мълчи. Днес е подложена на безмилостна фалшификация националната изява на България.
Едва ли има друг народ, чиято история, литература и език са били така ограбвани, както българският. Всеки народ има законно право на свободна изява на своята национална принадлежност. И българският народ има това законно право на свободна изява на своята национална принадлежност. Всяка нация дава нещо на света. И българската нация е дала нещо на света. И няма нация, която е дала всичко на света. Нещото е национално определение. Всичкото е интерна
10-11-2010, 07:32 PM
Reply
Han Solo Offline
Senior Member
****

Posts: 676
Joined: Aug 2010
Reputation: 12

Уводът от Венко все едно e писан за Тиридин. Sepotsmeva

"Фактите са свидетели на миналото. Съдници са. Техният съд е неподкупен. Те са неми и ни карат да мълчим, изискват уважение. Фактите са ръцете на историята, символът на истината. Те могат да бъдат само фалшифицирани. Ония, които фалшифицират фактите, се наричат фалшификатори на фактите. Историята също може да бъде фалшифицирана. Ония, които фалшифицират историята, се наричат фалшификатори на историята.
През 1969 година в Скопие излезе в три тома една книга. Съчинителите є я нарекоха “Историjа на македонскиот народ”. Фалшификацията като явление не е непозната на историята. Фалшификация обаче от този род историята не познава. Понякога и най-грубите фалшификатори проявяват чувство на срам и отговорност. За съчинителите на тази книга тези човешки качества са непознати. Иска им се да бъдат историци с нова мисия и посланици на някаква неземна vis maior justitiae, съвест, която е дошла на земята да осъди неправдата и да възстанови владението на истината, а в действителност някои от тях са специфични духовни недоразумения. Това са гробари, които в късна нощ с фенери и лопати търсят в гроба на Александър Македонски прародината на македонските славяни..."
(This post was last modified: 10-11-2010, 07:40 PM by Han Solo.)
10-11-2010, 07:37 PM
Reply
Taridin Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,352
Joined: Aug 2010
Reputation: -2

Немој да спамираш бе Вова
Марковски си пишувал тоа што му е насрце. Кога Живков му нарачал да напише антимакедонска книга, напишал ја.
Живеел си го животот со парите од книгата.
Дај ми пари и јас ќе ти напишам што сакаш.



(10-11-2010, 05:28 PM)Taridin Wrote: Бугарскиот фашистички окупатор Венко Марковски погрдно го нарекува како болгарски орди. Така на пример, во песната посветена на Христијан Тодоровски - Карпош, Марковски пее:

Се разбиват пруги, стациони горат
участоци летат, а возој са в дим.

Со Дражини банди, со болгарски орди,
со Германци в бој са от првите дни.
10-11-2010, 08:19 PM
Reply
Taridin Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,352
Joined: Aug 2010
Reputation: -2

(10-11-2010, 07:37 PM)Han Solo Wrote: Уводът от Венко все едно e писан за Тиридин. Sepotsmeva

Pos23Pos23Pos23Pos23Pos23
Гледа се дека сте жертва на бугарската пропаганда и ништо не знаете различно од бугарската верзија.

Кога ќе видите нешто НЕВОЗМОЖНО СПОРЕД БУГАРСКАТА ПРОПАГАНДА, реагирате како безмозочни суштества.

Не ви е крив Таридин што сте верувале во една голема лага.
Во времето на Интернетот, многу работи ќе научите.

Не сте криви и вие, таков бил системот, кој ја криел вистината од вас.
10-11-2010, 08:23 PM
Reply
Han Solo Offline
Senior Member
****

Posts: 676
Joined: Aug 2010
Reputation: 12

(10-11-2010, 08:19 PM)Taridin Wrote: Дај ми пари и јас ќе ти напишам што сакаш.

Това нямаше нужда да го подчертаваш, то е ясно на всички. Icon_wink
(This post was last modified: 10-11-2010, 08:30 PM by Han Solo.)
10-11-2010, 08:30 PM
Reply
Taridin Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,352
Joined: Aug 2010
Reputation: -2

(10-11-2010, 08:30 PM)Han Solo Wrote:
(10-11-2010, 08:19 PM)Taridin Wrote: Дај ми пари и јас ќе ти напишам што сакаш.

Това нямаше нужда да го подчертаваш, то е ясно на всички. Icon_wink

Toa principot na Markovski. Dali pravis razlika koga pisuval od srce i koga pisuval sto mu kazale vo Sofija?

Da se vratime na bugarskite ordi. Sto ke kazes? Spored bugarskata propaganda Markovski bil Bugarin. Arno ama ima vo negovoto tvorestvo BUGARSKI ORDI.

Ajde kazi za toa pa da prodolzam so edna stenograma kade Markovski objasnuva sto znaci na makedonski DA SE POBUGARIS.

Toa e od pred vremeto koga samiot toj se pobugaril.
10-11-2010, 08:36 PM
Reply
TATAP Offline
турко-монгол
*****

Posts: 1,533
Joined: Aug 2010
Reputation: 35

Абе,Таридич,колко хора пишете под тоя ник?Ту на кирилица,ту на латиница.... Tuktuk0ni
Когато говориш на Бог, това е молитва. Когато Господ ти говори - това е шизофрения.
10-11-2010, 09:29 PM
Website Reply