Добредојдовте
  • Users with e-mails at mail ·ru, aol ·com and gmx ·com to contact admins for registration.
  • Новорегистрираните членови повратниот одговор од форумот за активирање на сметката нека го побараат и во Junk на нивните пошти.
  • Сите регистрирани членови кои неучествуваат во дискусиите три месеци автоматски им се брише регистрацијата

 

Thread Rating:
  • 0 Vote(s) - 0 Average
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
Сето е поврзано
Author Message
Вовата Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,983
Joined: Jan 2010
Reputation: 33
#1

Читайте кон дното на статијава за улогата на БКП и комитерна и злосторствата во ВМРО и целосната слика во Македонија кон оној период:

Цола Драгойчева - истинските показания за атентата в "Света Неделя" през 1925 година.

Quote: ИСТИНСКИТЕ ПОКАЗАНИЯ НА ЦОЛА ДРАГОЙЧЕВА ЗА АТЕНТАТА В ЦЪРКВАТА „СВЕТА НЕДЕЛЯ” ПРЕЗ 1925 ГОДИНА

„Преминавайки през огъня, ние станахме смели до безразсъдство.
Бомба, отрова, разстрел
– ето нашата нова психология.”

Васил Коларов (14 декември 1925 г.)

„И аз сега казвам, недостойно бе за мен и за мнозина, които мислиха като мен, да се подчиняват безпрекословно на едно безумие. Човек, който като краен садист решава да обезглавява стотици и стотици ценни живота, който забравя след това, че за неговия престъпен порок ще плаща цяла класа, не може да бъде комунист.”
Цола Драгойчева (1925 г.)


Досега за събитията от 1923 до 1925 г. са излезли огромен брой спомени, документи и изследвания. За спомените определено трябва да се каже, че не само са субективни, но и показват истината по един неверен и извратен начин, а публикуваните досега документи са отпечатани след сериозно пресяване и цензура. Такива са спомените на Цола Драгойчева, Вълко Червенков, Атанас Премянов, Йордан Панов, Васил Коларов и др.
Едва през последните две десетилетия станаха известни редица документи, съхранявани в нашите и чуждите архиви, включително и от недостъпните доскоро бивш Архив на БКП, Архивът на Коминтерна и Архивът на МВР.



Периодът на болшевизацията на БКП след преименуването й от социалдемократическа на комунистическа представлява една история, изпъстрена с много кръв, с подготвяне и изпълнение на много убийства, заговори и атентати. В тази история много от довчерашните офицери, бойни другари по фронтовете на трите войни (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война), завършили с две национални катастрофи, се изправят едни срещу други в името на две взаимноизключващи се идеи – световната социалистическа революция и отстояването на крехката българска буржоазна демокрация.
Правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски, управлявало почти 3 години, беше установило парламентарна диктатура след изборните си победи. Твърдението, че превратът на 9 юни 1923 г. възстанови демокрацията, потъпкана при неговото управление, е не само спорно, но и невярно. Големите преврати и революции в световната история често са началото на редица демократични процеси или на смяната на един обществен строй с друг. Станалото в България на 9 юни беше значително по-различно от световните процеси, макар че малка България също беше станала част от разгръщащия се световен революционен процес и ІІІ Комунистически интернационал я беше включил в своите планове като поредното критично място, от където можеше да започне световната социалистическа революция, след като опитът да се разпали световната социалистическа революция в Германия бързо се беше провалил. В Москва бяха решили новият й център да се премести на изток - в България, тъй като анализаторите в Коминтерна чудно как успяха да съзрат назряваща революционна ситуация в резултат на възникналата политическа криза на 9 юни 1923 г.
Партията на болшевиките успява да вземе в свои ръце властта в Русия в края на октомври 1917 г. и да установи съветска власт. Оповестените декрети на правителството на съветите спонтанно са възприети от българските социалисти, като БРСДП (т. с.) излиза с възвание, в което се декларира, че ще върви по пътя на руските си братя.


Цола Драгойчева
През 1919 г., от 2 до 6 март се учредява Комунистическият интернационал (Коминтерна) по идея на Владимир Илич Ленин. Тъй като в работата на Първия конгрес на Коминтерна участва и българинът Кръстю Раковски, БРСДП (т.с.) на практика става съоснователка на тази нова пролетарска международна организация, която декларира, че е продължител на Първия и на „фалиралия” Втори Интернационал. По своя замисъл Коминтернът е изграден като световна партия на революционното действие, поставяща си задачата да бъде ръководен център за подготовката и осъществяването на световната социалистическа революция. По думите на един съвременник тя се оказва „ Министерство на съветското правителство за провеждане на световната революция”. Освен единна световна организация Коминтернът представлява от друга страна и съюз на отделните национални комунистически партии, които стават негови секции, както и на регионалните им обединения, каквото е например Балканската комунистическа федерация. Най-характерните черти на Коминтерна са строгата централизация, желязната дисциплина и пълната липса на самостоятелност на отделните национални партии, за която цел се създават задгранични отделения и спомагателни бюра на Изпълнителния му комитет и негови представители се прикрепят към отделните партии. Ръководната роля, идейно политическата, организационната и материална, в това число и финансовата, в Коминтерна се осъществява от Руската комунистическа партия (болшевики) и респективно от съветската държава, което го поставя в пълна зависимост от партийните и държавни ръководители на Съветска Русия. За осъществяване конспиративната дейност на Коминтерна са ангажирани и всички специални служби като ЧК, ГПУ, КГБ, НКВД и ГРУ. В преследването на основните си цели Коминтернът се стреми да привлече като съюзници най-широки кръгове от демократичните и националноосвободителните движения в цял свят, каквито са българските Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО), Вътрешна добруджанска революционна организация (ВДРО) и др. За действията на болшевишките специални служби излезе толкова много и разнообразна литература, че истинския лик на тези тероростически организации, надхвърлили държавните граници на Съветска Русия, лъсва в истинската си светлина. Ще Ви посоча само няколко заглавия, които си заслужават да бъдат прочетени – Павел Судоплатов, Кремъл и Лубянка – спецоперации (1930-1950); Генерал Валтер Кривицки, Аз бях агент на Сталин; Александър Колпакиди, Дмитрий Прохоров, Империята ГРУ; Александър Орлов, Тайната на сталинските престъпления; Стефан Куртоа, Никола Верт, Жат-Луи Панне, Атсжей Пачковски, Черната книга на комунизма, т. 1 и 2; Кристофър Андрю, Василий Митрохин, Тайната история на КГБ или Архивът на Митрохин, ч. 1 и 2; Кристофър Андрю, Олег Гордиевски, КГБ – поглед отвътре, ч. 1 и 2; Олег Годриевски, Следваща спирка – смъртта; Разведка и контраразведка в лицах. Энциклопедический словярь российских спецслужб и мн. др.

[Image: 3.jpg]
Атентатът в църквата „Света София” през 1925 г.

От 25 до 27 май 1919 г. в София се провежда ХХІІ конгрес на БРСДП (т. с.), който става І конгрес на БКП и тя се обявява за секция на Коминтерна. Конгресът приема програмна декларация, с която утвърждава преминаването на партията на идейните и тактически позиции на болшевизма. Оттук насетне пред партията стои задачата да промени досегашния си курс на действие – парламентарният, и да започне създаването и на нови нелегални структури, чрез които по насилствен път, по пътя на революцията да се добере до властта. Спазвайки точно инструкциите, предначертани от Коминтерна през времето от падането на правителството на Ал. Стамболийски през юни 1923 г. до атентата в софийския храм „Св. Неделя”, БКП ще вкара страната в най-сериозната политическа криза в борбата си по пътя към властта с всички позволени и главно непозволени средства. Тази дейност ще доведе до противопоставянето на „червения” комунистически терор на „белия”, зад който стоят деветоюнските правителствени среди. Жертвите и от двете страни са безброй. Становището на БКП по това време е – „за един убит наш учител ще убиваме професор, а за един убит наш депутат ще убиваме министър”. Опитите на ръководителите на БКП да се разграничат публично на своите конференции, конгреси и срещи от станалите атентати и терористични актове не успяват да убедят никого. Доскоро атентатът в софийския катедрален храм „Света Неделя” водеше световната зловеща класация по най-много дадени жертви и то сред мирното население. БКП по всякакъв начин се стремеше официално да отхвърли фактите, свидетелстващи за нейното участие в организирането и изпълнението му. Вината се прехвърляше от ЦК на Военната организаиця към ЦК на БКП, която се откъснала от ръководството и действала самоволно.
От 30 юли до 15 август 1925 г. в Москва се провежда т. нар. Московска конференция, станала известна като Московското съвещание на БКП, на което се прави разбор на свършеното от БКП и Единния фронт през периода от 1923 до 1925 г. Заседанията на конференцията са председателствани от Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов. В дневния ред е прието от името на ЦК да докладва Станке Димитров, от Задграничното представителство – Иван Генчев, от името на Коминтерна – неговият представител Васил Коларов, от страната: от София – Димитър Златарев, от Пловдив – Йонко Панов, от Сливен – Аргир Димитров, от Видинско и Врачанско – Гаврил Генов, представляващ емиграцията в Югославия, от Младежкото движение и антимилитаризма - Никола Кофарджиев, от легалния печат – Петър Георгиев и от МОПР и Женското движение – Стефана Бакалова. На конференцията присъства и Тодор Луканов, от който се иска да даде обяснения за позицията си по време на преврата.
В заседанията от 1 и 3 август 1925 г. за подготовката и изпълнението на атентата дава подробности Димитър Златарев, като член на Софийската партийна организация, които са протоколирани в протоколи 5 и 6. В неговото изказване се съдържат важни сведения за пътя, който извървява БКП от 9 юни 1923 г. до атентата от 1925 г. Въпреки, че протоколи № 7 и 8 липсват, но разполагаме с протокол № 22 от последното предиобедно заседание на конференцията на 15 август 1925 г., който е особено интересен и ценен със съдържащата се в него информация. Тези документи доскоро бяха останали непубликувани, макар, че те в много отношения допълват и доизясняват с нови подробности редица моменти от цялата организация на атентата. Досега бяха публикувани само части от резолюциите на съвещанието в многотомната документална поредица „БКП в резолюции и решения”, които ни удавят с думи и лозунги, но без каквато и да е сериозна информация. Известни са и решенията и резолюциите на конгресите и пленумите на Коминтерна, които само на думи променят започнато зловещо дело. Не бива да се изпуска от внимание, че представителите на БКП на Априлския пленум на Изпълнителния комитет на Коминтерна (1925 г.) са приели новата директива, но решението на Коминтерна, дали случайно или нарочно, се оказва закъсняло – фитилът на примесения с киселина динамит вече е запален. Д. Златарев в изложението смело ще заяви пред водачите на комунистическата партия: „С атентата дадохме пример на световната реакция що значи наш тероризъм.” Няма и капка съжаление, и покаяние за невинните жертви.
На тази конференция Димитър Златарев изнася данните за резултатите от атентата, които са потресаващи: „Жертвите са 240. Деца - 2–3, жени - 8, двама–трима от лявата опозиция. Всички останали са сговористи.”


24-05-2014, 12:20 AM
Reply
Администратор Offline
Administrator
*******

Posts: 716
Joined: Dec 2009
Reputation: 6
#2

Quote:№ 2
Статия-рецензия на Иван Михайлов


ЦОЛА ДРАГОЙЧЕВА ПИШЕ „ИСТОРИЯ"...

Пише свои спомени уж, като си дава вид, че разказва абсолютно верни исторически факти. Пише, както въобще българските комунисти „пишат история". Озаглавила е книгата си „Повеля на дълга”. Обективна би била само ако беше я озаглавила „Целта оправдава средствата". Тъй като всички лъжи и изопачения, които изпълват страниците й, служат само на партийната цел, а не на истината. Тая книга е издадена в настоящата 1972 г.
Не ще се впускаме в разглеждане на въпроси, които се отнасят до свободното (преди 1944 г.) българско общество. В чужбина има тъй много интелигенция, избягала от комунистическия режим. Някои всред нея може би ще се заинтересуват да дадат преценка по съчинението на Цола. Ние се спираме само на точки, които се отнасят до фалшификации относно македонското освободително движение.
1) На първо място подчертаваме, че и Цола е в пълно невежество по македонските работи. Допускаме да е знаела по-точни неща за негрите в Средна Африка, но по македонското движение е боса.
Тя, например, не знае какво означават и четирите букви ВМРО, отбелязвани стотици пъти и в чуждата преса всяка година, в течение на десетилетия. Като говори за ВМРО тя си служи с местоимението „него” - сякаш означението „Вътрешна Македонска Революционна Организация”е от мъжки род.
Тя ни разправя, че в с. Лопово, Мелнишко, през 1924 г. бил свикан конгрес на ВМРО, за да примирява някакви федералисти и автономисти. И че в конгреса станало някакво изтребление, най-голямата жертва при което е бил Тодор Александров. Цола е изсмукала всичко това от пръстите си.
В с. Лопово бе свикан конгрес само на Серския революционен окръг. В него не е поставян никакъв въпрос за примиряване на федератисти (това е групицата на комунистите във Виена по това време) и автономисти. В конгреса не са станали никакви изтребления. А Т. Александров биде убит на път от Мелник за с. Лопово.
И множество други неистини и нелепости пише Цола. До времето около Първата световна война, и след нея, за такива блудкави измислици, когато някой ги пише, в България се казваше, че е писал „семковщини”. Четейки редовете на Цола по македонското движение обхваща ни смях, както когато сме чели книгата на Семков, озаглавена отгоре „Роман”, а в средата на страницата поставено заглавието й „Въздушна природа и нещастна фамилия".
2) Цола пише за наказанието на Алеко Василев и Георги Атанасов, виновници по убийството на Т. Александров, на 12 септември 1924 г. в Горна Джумая (сега Благоевград). Но не съобщава имената, а изрежда общи фрази. Тя твърди, че там били подложени на сеч привърженици на същия Т. Александров и от тях загинали 193 души, и словом сто деветдесет и три души. А, повтаряме, в Горна Джумая бидоха наказани само споменатите двама души и опиталия се да побегне техен другар Коларов. Нито едно врабче повече не е загинало. Очевидно, Цола е сънувала за някакви избити привърженици на Т. Александров в Горна Джумая.
3) На стр. 295 в книгата си казва, че насмалко Тодор Александров щял да бъде спечелен за единодействие с комунистите, „ако не бяха кървавите погроми от август - септември 1924 г. ”
Тук вече цяла се е объркала всред дати и факти, за които понятие и няма. На 31 август изменнически бе убит Т. Александров, а в същия момент и придружаващият го четник Панзо Зафиров.
В съзаклятието по това злодеяние участвуваха всичките (по-сетне наказани) десетина души комунистически оръдия в Пиринска Македония. Тя има предвид това наказание на виновниците от страна на ВМРО и го нарича „погроми.”
Но как тия „погроми” (станали през септември в същност) са попречили да бъде спечелен за комунистическата кауза Т. Александров, когато той е убит още на 31 август? Това Цола не ще бъде в състояние и на себе си да обясни.
И как Т. Александров би бил спечелван за тая кауза през август - септември, когато още на 2 август публично бе известил - че отхвърля всякакви сътрудничества с комунистите и че с тях не е подписвал никакви споразумения. Такива изявления той бе направил и пред кореспондента на лондонския вестник „Таймс”, което и Цола казва.
4) На стр. 292 пише: „Дворецът се стреми с потоци кръв да пресече всякакви контакти на ВМРО с нас, за да провали единния ни фронт с него” (под „него” тя разбира ВМРО!).
Тя говори, че запасният майор Янков, комунист, приказвал с македонски дейци. Но никой не му е пречил да води колко обича разговори. И никаква кръв не би се проливала, за да се попречи на това. С македонските дейци е могъл всеки да приказва най-свободно. Цола не е в състояние да посочи нито една капка кръв, пролята от когото и да било, за да пречи на разговори с комунисти. Но съвсем друг въпрос е дали македонските дейци (освен някои хаймани из софийските кафенета) са искали да правят единен фронт с комунистите. Не са искали; и затова комунистите мразят Т. Александрова и другарите му дори и след неговата смърт, за която носят голяма отговорност те, комунистите.
5) На стр. 470 Цола нарича ВМРО „реакционно крило на ВМРО”. С това иска да каже, че е съществувало и някакво прогресивно крило, състояще се от неколцината събрани на издръжка във Виена, бивши (отпреди 16 години, за онова време) санданисти, а някои от тях турнали си и име федератисти.
Тая групица бе в открита услуга на сръбската и гръцка полиция. Един измежду нея бе прословутия предател и обирач Тодор Паница. По това доста е написано в македонските печатни издания. Но комунистите старателно скриват тия данни пред своите партийни членове.
6) На стр. 295 четем: „Привеждайки решението на Централния комитет (на комунистическата партия - бел. наша) Коста Янков постави пред областното ръководство неотменимата задача да сторим всичко от наша страна, за да спасим от пълно унищожение честните хора във ВМРО. Същевременно ние не биваше да прекратяваме работата си за все по-дейно привличане към нашето дело на широките маси от македонски бежанци. Те трябваше да бъдат смятани за нас важен боен резерв. Резерв, какъвто бяха Добруджанската революционна организация, организацията на тракийци и единофронтовската левица на Българския земеделски народен съюз.
- Ето, който не е знаел, ще чуе от Драгойчева, че македонските народни бежански маси били нужни на Българската комунистическа партия за боен резерв. Не става дума за македонското освободително дело, но за техен резерв, та - като вземат властта - да обявят македонските българи за друга народност, а да не говорим за другите „прелести” на режима им.
Що чудно тогава, че те са в съзаклятие за убиването на Т. Александров, или врагове на Иван Михайлов, на македонската родолюбива емиграция и пр.?...
- Какви „честни хора” ще спасяват те във ВМРО? Имат на ум само неколцината техни агенти в редовете на македонското движение.
7) На стр. 249 споменава за нови поръчения от техния център. И казва: „Поръченията се свеждаха до засилване работата ни с тракийските и македонските бежанци, чиято организация след летните кланета се гърчеше в мъчителна криза и все още отказваше да приеме Ванчо Михайлов, кървавия приемник на наказания „бунтар”: сега бе време да окажем помощ на здравите революционни сили във ВМРО, с надеждата да я изтръгнем от желязната ръка на двореца”.
Разясняваме:
а) Тя приповтаря пак баснята за някакви кланета през лятото на 1924 г., по които стана дума по-горе.
Но тук и нея подканваме: да изнесе имена на пострадалите при тия „кланета”. Това искане отправяме към българските комунисти от пет - десет години насам. Сега са на власт в България и имат всичката възможност да изнесат имената, толкоз повече, че с това ще изложат омразната на тях ВМРО. Защо не го сторят? Ясно е - защото няма какво да посочат.
б) Колко ВМРО и македонското движение изобщо се е отказало да приеме Ванчо Михайлов - Драгойчева и всичките й по-видни другари отлично знаят. Рядко някога в македонското движение е викан и приеман някой с такъв ентусиазъм, както бе приет Иван Михайлов. Напразно си е хабила езика и по тази точка Цола.
в) Михайлов бил кръвник, според Цола и другарите й, задето бидоха наказани виновниците по убийството на Т. Александров, които по всички посоки (на македонска територия, в стара България, в чужбина) едва наброяваха една дузина.
Но кое прилагателно да прилепим на Цола и нейните другари за ония хиляди избити невинни българи, които станаха жертва на комунистическия терор в България подир 9 септември 1944 г.? Тук не говорим за предизвиканите от хора като Цола множество български жертви чрез септемврийското комунистическо въстание в 1923 г., загиналите в черквата „Света Неделя” в София и пр. и пр.
Повтаряме, - съгласете се, „другарке Драгойчева” на анкетна комисия от името на Обединените народи, която да посочи и поименно жертвите в тия злодеяния; пък нека посочи и имената на наказаните от страна на ВМРО (но заедно с туй и на загиналите членове на ВМРО и на македонската родолюбива емиграция от ръката на чужди оръдия).
г) Думите й „наказан бунтар” сигурно се отнасят до Т. Александров. Тия думи Цола не е изяснила. Но факт е, че в убийството му имат участие комунистическите оръдия.
д) С измислиците Цола си играе като децата с оловни войници. Така че, излишно е да й отговаряме във връзка с намерението й да изтръгвала - тя и другарите й - ВМРО от „ръката на двореца”.
Не двореца, а българските комунисти се стремяха (както сами го признават и чрез редовете на Цола) да заграбват в своя ръка македонското движение и новите бежански маси в България. И днес, ако не нещо реално, заграбили са поне една сянка, едно празно название в София, което искат да представят за македонска организирана емиграция. Тая сянка и фикция са я поместили при така наричания Славянски комитет в София.
8) На стр. 238 говори, че Пловдив, Асеновград и околните села били „наводнени” от македонски бежанци. В редовете й се чувствува неприятност поради тоя факт. Сигурно, защото тия бежанци не са били в редовете на нейната партия.
Но едва ли се е запитала с каква тъга тези хора са напуснали вековните си огнища. Премного взискателни бихме били, ако търсим подобно родолюбие в човешки екземпляри като Цола Драгойчева.
9) На стр. 188 описва как доставяли оръжие за партията си: „Оръжие пристигаше чрез други „входни врати” - Гърция и Югославия: прекарваха го през границите нелегално наши политически емигранти и дейци на ВМРО. Разбира се, касае се до дейци от левицата на тази революционна организация, хората около легендарния Тодор Паница, които бяха запазили верността си към идеалите на Гоце и Яне и сега крачеха в борбите рамо до рамо с комунистите; на тях партията бе поверила доставките на оръжия откъм Гърция (Солун) - през долините на Места и Струма и през Пиринските усои - райони на неотдавнашния Серски революционен окръг, и през Родопите. През западната граница оръжието бе пренасяно от политически емигранти, настанени по това време в граничните райони на Югославия... ”
Върху тези думи на Цола отбелязваме следното:
а) „Легендата” на Тодор Паница се изчерпва в неговото антибългарско дело, което в по-малък размер беше започнало още при младотурците. Но сетне това свое дело той уголеми в сътрудничество със сръбската и гръцка полиции в разни посоки, включително в избиване на най-добри българи всред селата на поробена Македония.
б) Що се отнася до „неотдавнашния” Серски революционен окръг, Паница и така наричащите се няколко души санданисти около него, бяха напуснали редовете на ВМРО още в 1908 г., като се поставиха в служба на младотурската власт, в разрез с добре разбраните български национални интереси. Днес вече и видни деятели от някогашната младотурска партия отпечатват свои спомени в Турция и твърдят, че Сандански и Паница след 1908 година са били чисто и просто на власт в Турция, значи - в течение на четири и половина години до Балканската война. Нещо повече, видни турски деятели като солунския валия Кязим бей подчертават в спомените си, че хора като Паница са се компрометирали пред другарите си в национално отношение и че истински са обирали българското население чрез отстъпени от младотурците за използуване гори и прочее. Значи, когато Драгойчева споменава „Серски революционен окръг” във връзка с името на Паница и някои негови някогашни другари, трябва да се разбират софийските или виенски кафенета. Що се отнася до Серския окръг, там народът, начело със съмоотвержени водачи, продължи борбата за освобождение до самата Балканска война.
Оръжието, което комунистите е трябвало да си доставят откъм Солун и Драма, чрез прикрити единични лица към Пиринска Македония и Родопите, в никой случай не можеше да бъде доставяно без пълното съдействие на гръцките власти, с които лично Паница беше в постоянна връзка и дружба. А в същото време нелегални борци се движеха всред българското население тайно, поддържаха духа му и надеждата за освобождение. Гдето можеха Паницовци предаваха, разбира се, тия борци било на гръцката, било на югославската полиция, или водеха сражения срещу тях рамо до рамо с войските и жандарите на поробителя. На много места се отдаваха даже на бясно избиване на най-корави български селяни, считайки ги за съмишленици или участници на ВМРО, и всичко това напълно открито, както действуваха обикновените сръбски държавни банди.
в) Цола признава, че се явили пречки за доставките на тяхно оръжие, та затова обърнали погледа си към другите граници на България. Буквално пише така: „През западната граница тази задача падаше върху плещите на нашата политическа емиграция, настанена по това време в Сърбия; през южната граница тази грижа пое левицата във ВМРО и по-точно другарите на Тодор Паница... ”
Тук логически идват следните въпроси:
а) Кого може Драгойчева да увери, че сръбската полиция не е знаяла за доставките на оръжия, които откъм Сърбия са изпращани тайно на комунистите в България? Нима това оръжие, ако е идвало от по-далечно място, тайно е пристигало в ръцете на българските емигранти - комунисти, които живееха на казан под контрола на сръбските власти? И сега ли трябва да се убеждаваме, че самата сръбска полиция доставяше оръжие на всички тия емигранти в Сърбия след 1923 година, защото тя знаеше, че оръжието ще бъде употребявано срещу ВМРО и срещу България. Поради такова убеждение подпомагаше подобни вноски на оръжие и гръцката полиция. За да се намира Тодор Паница като у дома си в канцелариите на сръбските и гръцките видни полицаи и генерали причината е само тази, че той с няколко души бе изцяло на разположение на „Югославия” за насилия, дори най-безчовечни, срещу българските селяни в поробения край, за да бъдат те оттръгнати чрез огън и меч от ВМРО, на която бяха дали клетва още от времето на Груев и Делчев. Вторият мотив на поробителя беше именно споменатия - че с въпросното оръжие ще се вършат акции и против България.
б) Уместно е и тук да запитаме Цола Драгойчева: спомня ли си тя под каква сръбска тирания живееха тогава един милион българи в Македония и Западните Покрайнини? И счита ли от българско и човешко гледище приемливо и морално да се прибягва до сръбското оръжие, да се поставят в негова услуга българи, за да доунищожават македонската българщина и да атакуват България?
10) На стр. 437 тя казва: „На 13 февруари 1925 г. ючбунарската наказателна група с няколко точни револверни изстрели екзекутира видния сговорист и правителствен главорез, директор на войнствуващия фашистки ежедневник „Слово”, фашистки идеолог и „интелектуален” вожд на ВМРО Никола Милев. Ефектът от екзекуцията бе поразяващ. Естествено, изборът на Центъра е бил продиктуван от грижливо премислени съображения и въпреки това мнозина от нашите не бяха предполагали силата, с която мечът на възмездието се стоварва върху врага... Освен всичките си публично известни титли, постове и отличия, Никола Милев се оказа в центъра на множество държавни и обществени институции, член на поверителни щабове, в чиито ръце фактически се намираха юздите на властта; беше председател на столичното дружество на буржоазните журналисти; беше и таен съветник в двореца; участвуваше в ръководния триумвират (заедно с Ванчо Михайлов и генерал Протогеров) на окончателно прочистената от демократически елементи ВМРО. Оказа се, най-сетне, че бил току що назначен за пълномощен министър на режима в най-силната капиталистическа държава - Съединените щати, и че до деня на заминаването му оставали броени дни. ”



25-05-2014, 12:55 PM
Reply
Администратор Offline
Administrator
*******

Posts: 716
Joined: Dec 2009
Reputation: 6
#3

Quote:Относно писаното от Драгойчева по убийството на Милева отбелязваме следното:
а) Чрез Драгойчева имаме публично признание, че комунистите са наредили убийството на проф. Милев, което - впрочем - веднага след убийството стана известно на ВМРО. Центърът, който тя споменава, и който е дал нареждане за убийството, се намираше във Виена. От там именно Павел Шатев е изпратил бързо съобщение до самия Милев, когото добре познавал и ценил, да се пази, тъй като Виенската комунистическа централа е взела решение да бъде убит. Шатев по това време беше в средата на Виенската централа.
б) Нещо нормално е Драгойчева да нарежда цяла серия прилагателни и за Милев: главорез, сговорист, фашист, „интелектуален вожд на ВМРО” и прочее. Прилагателните, и колкото е възможно по-гадни, са може би най-важното отличие на книжовния стил, с който си служат комунистите; и затова тъй тежко, досадно се четат техните писания.
Милев никога в живота си не е бил главорез, какъвто възможно е да е Драгойчева. И сръбските вестници наричаха Милева комита, та затова известният български карикатурист Александър Божинов бе нарисувал иронична за сърбите карикатура, представляваща Милева облечен като комита; но вместо паласки с патрони беше наредил на кръста му шишета с мастило, а вместо пушка беше поставил в ръката му писалка с изострен писец. Цяла мислеща България се смееше на ума на сърбите във връзка с тая карикатура, както ние сега се смеем, на Драгойчева. Нямаше разумен човек в България, който би повярвал, че Милев бил комита или пък някакъв главорез, какъвто Драгойчева го представи, за да мине като по-смешна и глупава и от сръбските шовинисти.
Също тъй е измислица, че Милев бил интелектуален водач на ВМРО. Той е бил само идеален българин, който не забравяше, както Драгойчева и подобни на нея забравят, че в Македония има един милион поробени българи. Милев служеше с перото си само на българщината, но нито на фашизми, нито на комунизми от какъвто и да е сорт; и не е бил член на никакви отговорни съвети, конвенти и прочее, каквито Цола е изсмукала от пръстите си. Най-смешната измежду тези измислици е тая, че Милев влизал в някакъв триумвират заедно с Ванчо Михайлов и Протогеров.
11) На стр. 483 Драгойчева пише: „Атентатът в църквата „Света Неделя” потресе всички. Потресе и нас, нелегални и легални дейци на революционното движение; подобен акт, завършил с гибелта на невинни хора, в никой случай не можеше да получи и нашето одобрение. Нещо повече: огромното мнозинство между нас първоначално смятаха, че се касае до провокационен акт на властта, планиран като претекст да развихри тотална разправа с революционните сили. Бяхме слисани, изумени, потресени издън душа. ”
По това ще кажем следното:
а) Първата фраза на Цола от горния цитат ясно признава, че целият български народ е бил потресен от това безгранично злодеяние. А във втората й фраза се говори, че уж били потресени и те, легалните и нелегални комунисти в тяхната тайна и революционна организация.
Но всеки читател на книгата й би се запитал: защо тя толкова често и с адмирация говори за запасния майор Янков, който може да се смята главен организатор на атентата в черквата „Света Неделя”? Тя посочва Янкова като много важен деец на комунистическата партия. И защо този човек не е бил изхвърлен от редовете на тази партия, като най-малко наказание? За пример, ВМРО наказва със смърт даже за неимоверно по-малки злодеяния, извършени от неин член, особено пък ако е действувал в нещо на своя глава. Сега комунистите казват тук-таме, че Янков (т.е. военната им секция) действувал на своя глава при атентата в „Света Неделя”. Никой не вярва на това, с право.
б) Сетне, като груба тартюфщина звучат думите на Цола, че съжалявала за загиналите в черквата сто и петдесет души невинни хора. Ами какво ще ни каже тя за многото хиляди невинно избити в България, съвсем невинни хора, по нареждане на комунистическото ръководство след 1944 г.? Дължим този въпрос и тук да засегнем, макар и другаде да е споменат в тази статия.
в) Отбелязваме и дебело подчертаваме, че организаторът на атентата в черквата „Света Неделя” (вероятно заповядан от по-високо място) се смята от всички за организиран от запасния майор Коста Янков, когото комунистическата партия, тоест нейното ръководство изтъква като важен деятел на партията, и го споменава в редица свои печатни издания.
г) За да бъде вярна на своята мисия — да провокира лъжи, на същата страница Цола не е могла да скрие в същност задоволството си от извършения атентат. Всеки наблюдателен читател ще разкрие това задоволство в първите единадесет реда на страницата, където започва да говори за станалия на 16 април 1925 г. атентат в софийската катедрала. Съвсем прозрачно е, че на Цола, както и на тези, които са заповядали атентата, се е искало да бъдат избити в тая черква всички, които не са били с комунизма или са осъждали неговите насилия. И понеже и македонското освободително движение се зловидеше на комунистическото ръководство, Цола и днес, след четиридесет и седем години, флагрантно лъже, - че в черквата били загинали хора на ВМРО. Ето как тя пише за загиналите: „Между убитите и ранените се оказаха видни членове на демократическия сговор, офицери от армията и униформената полиция, началници в „обществената безопасност”, запасни чинове, ръководни дейци на реакционно-монархическата ВМРО, висши държавни служители, граждански лица”.
Нито един член на ВМРО, камо ли пък нейни ръководни хора, не е загинал при този атентат. Но Цола пише лъжата, защото това прави удоволствие на нейните кръвожадни инстинкти.
Отбелязваме и следното: ако толкова много голям е бил броят на загиналите видни членове на управляващата тогава партия, или действуващи запасни офицери, или хора от полицията, нямаше самата Цола да пише, че е била потресена от гибелта на невинни хора. Ако са загинали, да приемем тридесет души участници във властта (между тях и съвсем бедни чиновници) останалите сто и двадесет души, както и ранените, поне около сто и шестдесет души, бяха изключително невинни хора, далече стоящи от властта.
12) През 1924 г. беше пристигнал в България твърде известният белгийски социалист Емил Вандервелд, ползуващ се с голям авторитет във Втория социалистически интернационал. Той беше гост на българските широки социалисти (социалдемократи). Пожелал беше чрез тях да се срещне с Тодор Александров, но беше отговорено, че Тодор се намира далече и надали би могло да стане среща докато е в България г. Вандервелд.
В книгата на Драгойчева четем, че този виден гост на България бил освиркван по целия път от Варна до Горна Джумая (значи по цялото протежение на България) от вражески на него марксически елементи. Тук Цола очевидно пак приказва семковщини. Ние сме уверени, че нито на едно място и нито един човек в България не е освирквал госта.
Отбелязваме, че Вандервелд наскоро, като се прибра в Белгия, беше научил, че Тодор Александров е убит. И открито писа, че е убит от агенти на комунистите. Затова, види се, и „другарката” Драгойчева още не желае да прости на Вандервелд задето е казал истината.
13) На стр. 227 Цола говори за някой си Благой Касабов, който бил обкръжен от многобройна полиция във Варна и паднал убит. Касае се за някакъв комунист, чието име ние за пръв път слушаме.
Но и тук Цола е намерила за нужно да каже нещо против македонското дело; и измисля лъжата, че този Касабов, освен от полицията, бил обсаден и от „бандата на Ванчо Михайлов”. Изглежда, че в просташката фантазия на Драгойчева тая „банда” е имала свои въоръжени хора във всяко село и град на България. Личи си, че тази чудновата авторка много разчита на крайната неосведоменост или евентуално на политическата плиткост на комунистическите читатели.
14) На стр. 238 тя разправя, пак за наивниците, че в дните на септемврийското въстание (1923 г.) на пловдивската гара се движели „македонствующите”, при това - по нейните думи - настръхнали и недоверчиви към всичко. И добавя, че след „по-големите кланета” в Горна Джумая, когато „били избити около двеста видни войводи и активисти от опозицията във ВМРО начело с Т. Александров”, - македонствующите имали основание да изпитват озлобление към всички, дори към военните, „до вчера смятани за техни бойни другари и доброжелатели”.
Пак трябва да запитаме Драгойчева:
а) Нима тя вярва в една буква от онова, което е написала? Нима очаква да й повярва някой, че на пловдивската гара са се движили цели патрули от комити (и то непременно с черни бради! — както тя казва)?
Допускаме, че тя е прочела някои книги, където лъжите на комунистите по отношение на македонското дело са жестоко изобличени. Та затова сега и тя полага колко голямо, толко и напразно старание да заблуждава читателите. Но истината не може да бъде променена чрез купища лъжи, така както едно парче злато не може да бъде унищожено чрез натрупване върху него на цели кошове смет.
б) Сама си бае Цола и Бог знае дали вярва, че в Горна Джумая били избити някакви двеста души видни войводи и някакви „активисти” от ВМРО. Не може и да се разбере, дали тя смята, че тия двеста души са привърженици на Т. Александров или някакви противници. За Цола е било важно да посочва някаква голяма цифра, пък останалото няма значение... Що се отнася до думата „активисти”, тя е съвършено непозната в речника на ВМРО.
15) На стр. 486, говорейки за полицейските мерки след атентата в черквата „Свети Крал” (новото име е „Света неделя”) Драгойчева пише: „На всеоръжие бяха вдигнати всички ефективи на тайната и униформена полиция, запасните офицери и подофицери, бандите на монархореакционната ВМРО” и прочее.
Истината е, че нито един човек от македонското движение и специално от ВМРО не е бил насочван за каквато и да е акция срещу българските комунисти във връзка с атентата в софийската черква „Света Неделя”. И този път даваме възможност на комунистите от категорията на Драгойчева - да изнесат поне един конкретен случай, поне едно име на деятел от ВМРО, който да е взел участие в каквато и да е гонитба или акция срещу българските комунисти в оня момент. За човек, който нищо не знае по даден въпрос, но твърди, че знае всичко тъкмо по същия въпрос, обикновено се казва, че е безсрамник.
16) На стр 495, във връзка с някакви проектирани мерки на българската власт срещу комунистите в Пловдив (по повод на атентата в Софийската катедрала) пише: „До зори светеха и прозорците на гражданския клуб (седалището на пловдивския Конвент), пълнеха се с всевъзможни субекти и свърталищата на Ванчомихайловата ВМРО. Властта използува нощта за последно уточняване и съгласуване на големия Удар. ”
Никакви свърталища на ВМРО не са съществували в Пловдив, тъй като този град е отдалечен от Македония и там не е имало никаква ВМРО. А що се отнася до атентата в софийската черква, никакъв македонски деятел не е имал нещо общо с мерките на полицията и нито е имало нужда в някакви свои свърталища да се събират по този случай” македонски деятели.
17) На стр. 438 Драгойчева наново умува: „... Продължаваше кървавото гонение срещу левите дейци на ВМРО, санданисти и федералисти - избиваха ги с нож, куршум и отрова.. ”
Цола пише толкова сигурно тези глупости, като да е присъствувала при употребата на ножове и отрови. Като оставим на края тези празнословия, изтъкваме, че и Цола защищава някакви санданисти и федералисти. Имаме още едно доказателство, значи, че няколко души, които се кръщаваха с такива имена подир Първата световна война, не бяха нищо друго освен обикновени оръдия на комунистическата партия.
18) На стр. 294 тя споменава, че по „събитията” в Горна Джумая бил писал на времето статия и Георги Димитров. Но той е писал и други статии. И всичко казано от него е в духа на онова, което и Цола бръщолеви. Всичко написано и от него е лишено от обективност, напълно тенденциозно и много пъти съвършено отчуждено от истината.
19) На стр. 293 Драгойчева пише: „Под диктовката на двореца дясното крило на организацията, оглавено от още неизвестния третостепенен функционер - главорез Ванчо Михайлов, подпомогнат пряко от правителствени войскови части, командувани от генерал Протогеров, подлага на брутално унищожение всички „бунтари” във ВМРО”.
Наново имаме семковщина:
а) Цола дължи първо да посочи кога е бил главорез Иван Михайлов. Нека тя изреди жертвите на това му главорезство, за което плещи с толкова дълъг език.
б) В Горна Джумая Протогеров коленичеше умолително да не се посяга на живота му, когато две - три секунди преди това падна убит пред очите му Алеко Василев. Протогеров беше еднакво виновен с Алеко по убийството на Т. Александров. ВМРО имаше съображения в този момент да не го накаже, но не забрави вината му и по-късно биде наказан. Кои са тогава войските, които в момента Протогеров е командувал? Може да се говори за сълзите му, а не за войските му.
в) Алеко Василев, сляпо оръдие на комунистите, участвува в убийството на Т. Александров главно поради страх, че на предстоящия общ конгрес на ВМРО ще бъде съден и осъден заради користолюбие и злоупотребена значителна сума народни пари. Този нищожник, добре следен от ВМРО, комунистите обявяват едва ли не за герой.
20) На стр. 292 Цола, мъчейки се да подражава на Емил Зола, пише: „Кланетата от септември 1924 г. бяха разтърсили със своята бруталност цялата общественост на страната, превърнаха се в сензация и за цяла Европа”.
Тук трябва да поясним следното:
а) Сензацията за всички мислещи хора (особено в политическите среди) на Европа се състоеше в туй, че загина Тодор Александров, който приживе още беше станал легенда и всред много чужди среди.
б) А комунистическата централа даде нареждане на всички зависещи от нея леви или други вестници по света пишат сензационни измислици във връзка с наказаните в Горна Джумая двама души (Алеко и Атанасов), които комунистическото ръководство считаше за свои потайни оръдия в средата на ВМРО. Тия писания именно и до ден днешен - както виждаме и в книгата на Цола - говорят за някакви кланета в Горна Джумая, които изобщо не са ставали.
Що се отнася до България и до поробена Македония, там българщината беше потресена само поради известието, че Тодор Александров е загинал. Всичко останало, което тя пише по въпроса, са смешни измислици.
От гореказаното се вижда, че върху македонските работи Драгойчева пише само изопачения, измислици и нелепости. Който обича нека вярва, че по други въпроси в книгата й тя пише другояче.
Дължим да поясним, че когато споменаваме наименованието „Българска комунистическа партия”, имаме предвид само нейните ръководства. Що се отнася до трудовия народ, с който тя обича да се идентифицирва, изтъкваме, че гръбнакът на ВМРО всякога е бил именно трудовия народ. Който има старание да проучва българските народни работи, нека хвърли поглед поне само върху списъците на избитите, изтезавани и затваряни под сръбска власт македонски българи, за да се увери, че деветдесет на сто от всички тия хиляди пострадали хора са работници, селяни, дребни еснафи. За повече от дванадесет хиляди пострадали македонски българи, поименни списъци се намират в спомените на Иван Михайлов. Но и деветдесет на сто от нелегалните борци (четници, войводи и пр.) във ВМРО са все синове на селски и работнически фамилии, в голямото си мнозинство бедни хора. Никога не смятаме, че макиавелизма, съмнителното родолюбие, авантюрите и фантазиите на ръководството на БКП е едно и също нещо с родолюбивото чувство на българското работничество, което не еднаж братски се е проявявало в полза на македонската освободителна кауза и на поробения брат.
Д. Р. [Деянов, Радко – псевдоним на Ив. Михайлов]
Публ. във в. „Македонска трибуна”, август 1972, бр. 2346—2350. Вж. и Цола Драгойчева „ Повеля на дълга”. Вж. Ц. Драгойчева, Повеля на дълга. Спомени и размисли, т. І, С., 1972, Т. ІІ, Щурмът, С., 1975, Т. ІІІ, Победата, С., 1979, Из моите спомени. На класови и интернационалстически позиции, С., 1979 и критиките на Вера Ацева и Ванчо Апостолски от Скопие от позициите на югославския македонизъм.
25-05-2014, 12:56 PM
Reply
Администратор Offline
Administrator
*******

Posts: 716
Joined: Dec 2009
Reputation: 6
#4

Quote:№ 3

Из протоколите на Московската конференция (Московското съвещание) на БКП по македонския въпрос.

Москва, 31 юли, 1 август 1925 г.

Протокол № 3
Заседание на 31 юли 1925 год., 6 часа вечер.
Ст. Димитров: (продължава доклада си). В първата част на доклада си, пропуснах някои работи. Стана дума, че ИККИ не е казал думата си по всички въпроси, които бяха спорни в ЦК, за да се види кои са прави.
По предложението за единния фронт с широките, левичарите казваха, че то трябва да се направи от нелегалната партия, а ние – от легалната. По тоя въпрос от ИККИ нямаше отговор. Също по въпроса дали участието в изборите трябва да става от нелагалната или легалната партия – нямаше отговор. Също и за отношенията ни към депутатите. В протеста на левицата се казваше и заплашваше, че ако работите в ЦК продължават така, те не ще могат да работят с нас. По тия заплашвания ИККИ не каза нищо – ако беше отговорил, щеше да се уяснят отношенията и характеризират разбиранията. По единния фронт със земледелците ЦК беше приготвил изложение, по което нямаше отговор от ИККИ. В това изложение се третираше и въпроса за левия блок, чието идване на власт се смяташе невъзможно и че ако случайно поеме властта ще продължи фашисткият режим на сговора.
Когато Ив. Манев се върна от Виена, той донесе обясненията за раб[отническо]-сел[ското] правителство, като псевдоним на Съветската власт, не като етап. Това гледище бе развито по нататък в „Р[аботнически] В[естник]” и легалните вестници. Но в резолюцията на ИККИ се казваше, че раб[отническо]-сел[ското] правителство е един етап към съветската власт. Тоя етап ние изразявахме с „Народна власт”. Говори се също за селските комитети като израз на единия фронт със земледелците в село. Но такива селски комитети не се създадоха и през трите години, през които ги проповядвахме. Дори в Русия гдето властта е в ръцете на Партията, не могат още да се създадат солидни селски съвети. У нас още по-малко можеха да се създадат селски к[омитети]ти вън от организациите. Преди общ[инските] избори трябваше да се изработи една инструкция и в нея се предложи да излезем със земледелците и безпартиините селяни с обща листа; избраните съветници трябваше да продължават да представляват селото и да организират борбата за общите интереси – за защита от фашистки нападения, за подпомагане на пострадалите от реакцията и пр., били те на власт, били в опозиция. Ние смятахме, че тия избраници могат да представляват селския к[омите]т. Но това предложение не се възприе. Нека се има предвид сега.
По отношението към левите партии имаше спор. След убийството на П. Петков ние предложихме на Земледелската парламентарна група да напустне заседанията на Народното събрание за известно време и да свика събранията в страната. Освен това предложение групата да се отнесе не само до трудовата група, но и до демократи и радикали за организиране обща акция в парламента и вън от него. К. Янков предложи това, но Манев в ЦК се противопостави и предложението стана повод за нови обвинения от страна на Манев и Искров в десничарство.
На Витошката конференция се поиска да се произведе анкета по Септемврийското въстание: Имало ли е болшинство в ЦК при решаването на въпроса, имало ли е контра парола и пр. Но анкетата не стана, защото другарите бяха натоварени с други работи, а събирането на писмени материали можеше да стане опасно. С окръжно поискахме организациите да поканят десничарите и колебающите се да се произнесат до определен срок, дали признават гледището на КИ или не – ако признават да влязат в партията, ако не, да заявят. Но отговори от организациите не последваха и ЦК нищо не предприе против тях. Към Г. Попов и Мулетаров отправихме предупредителни писма, защото в частни срещи те критикуваха и подронваха авторитета на ЦК. След това Молетаров бе изключен от своята ядка, защото не посещавал заседанията и не плащаше чл[енския] си внос.
Освен вестниците, за които говорих, излизаше и хумуристичното списание “Звънар” като частно издание и под контрола на ЦК. “Звънар” получи голямо разпространение, списваше се много добре и проявяваше голяма политическа отзивчивост, съществуваше и списание „Нов път”, най-напред като списание на др. Бакалов – само литературно, но понеже се чувствуваше необходимост от научен орган от Партията, ние го поискахме и Бакалов го отстъпи като той остана да завежда литературния отдел, а научно-политическия отдел се остави на Т. Павлов.
След 1 май станаха общинските избори в градовете и селата. В тях се прояви наново единия фронт със земледелците. Излязохме с общи листи. В градовете имахме намаление спрямо миналите избори, но пак събрахме много гласове за Партията. Навсякъде в селата нашите другари участвуваха в общи листи със земледелците, но в градовете особено в някои, земледелците излязоха отделно; градските земледелци искаха само да ни използват за свои изборни с котерийни успехи, даже когато говореха за единен фронт. ЦК поиска да възстанови организацията на жените, защото участието на жените в борбите считахме за много важно. Създаде се централна комисия и започна в. „Работничка”. Но успехите бяха твърде малки, както в София, така и в провинцията. Въпреки усилията групи не се създадоха, вестника се разпространяваше слабо – едва 600 екз. Но въпреки това жените взеха активно участие в борбите – работеха в МОПР-овските организации, служеха за явки, за връзки и пр. има другарки убити, осъдени на смърт, на затвор – много са сега в затвора. Жените изобщо взеха живо участие в борбите и дадоха много жертви.
Опитахме също да създадем организации на МОПР за подпомагане на жертвите. През пролетта ЦК се погрижи да се образуват МОПР-овски к[омите]ти в провинцията, не само за помощи, но и за събиране сведения за жертвите на белия терор, снимки и пр. По това време се получи и инструкция за МОПР-а. Но настъпилите събития туриха край на направените усилия.
По-подробно трябва да се спрем на работата ни в националните движения. Съществуват у нас Македонска, Тракийска, Добруджанска и др. организации. В Добруджанската ние обединихме нашите другари във фракция, която продължава и досега да съществува и работи, за да не допусне организацията да отиде след правителството. В Тракийската организация имахме по-малко другари – повече имаше в Млад[ежката] Трак[ийска] Организация, която беше напълно под наше влияние.
Най-важно е македонското движение, което бе едно голямо масово движение; трябваше да се създадат наши фракции в него. През пролетта на 1924 год. бе възстановена Емигрантската комисия водена от др. Х[аджи]димов и започна работа. Въпреки грешките ни, чрез нея все пак можахме да създадем фракции в много братства, а също в Илинденската организация и в младежките д[ружест]ва. Докато в миналото на конгресите на братствата не можеше да се чуе критика на леви делегати, на последния конгрес присъствуваха наши другари, между тях и Ант. Недялков, който обедини около нашата критика много делегати. По тоя начин се почувствува едно приближаване на тия братства към нашата Партия. В Илинденската организация се работеше по-специално чрез др. Х[аджи]димов. Още през септември във в. „Илинден” имаше статии, с които се агитираше да се държи организацията по-далеч от организацията [революционната-б.м.], по-далеч от правителството. След това опозиционното отношение се засили. Появиха се статии за обръщане македонското движение към Москва, поместиха статии и на Х[аджи]димов. Занков държа реч във Варна, в която заяви, че спасението на македонското движение е в Червената армия. По настояване на Т. Александров той трябваше да корегира думите си малко. Когато бе публикуван подписаният във Виена манифест, в. „Илинден” го препечати и го разпространи в много екземпляри на Илинденската манифестация в София. На конгреса на Илинденската организация в Пловдив нашите представители помогнаха щото левичарите да вземат надмощие при избора на ЦК срещу усилията на хората на Т. Александров и въпреки десетината въоръжение агенти, пратени от него. Нашата политика беше да не допуснем разцепление в македонското движение и да създадем доверие към нашата партия срещу правителствените агенти, които искаха да компрометират КП всред македонските среди. Нашата линия беше да се запази единството и да се търсят връзки с Москва и с националното движение на Балканите.
При избора в София на двама члена на ЦК на Илинден нашите другари излязоха със своя листа. Десницата се нахвърли срещу тях, а левицата мълчеше. По искането на ЦК нашата листа бе оттеглена и се предложи друга листа – един от десницата и един от левицата. Др. Х[аджи]димов сам участвуваше и отхвърли обвиненията на десницата Томалевски. Избрани бяха кандидатите от нашата обща листа и това отне козовете на десницата и създаде доверие на масата към нас. Това голямо олевяване в Илинденската организация вървеше паралелно с олевяването в Македон[ската] Автономист[ка] Ортанизация. Ние нямахме свои хора в организацията, защото на времето Партията не позволи да навлязат в нея, когато тя се създаваше в Петричкият окръг. Срещу автономистите имаше тогава една омраза поради разбойническите нападения на тяхните чети. До септември 1923 год. около 25 наши другари бяха избити от автономистите. В организацията имаше недоволни с анархистически разбирания, някои социалисти и анархисти – чрез тях ние действувахме за създаване наша фракция. Но това беше много трудно. Ако някои войводи се приближаваха до нас, това ставаше поради общото олевяване на македонското движение.
Направихме опит да се свържем с хора от организацията – чрез др. Методи Алексиев, който беше в близки връзки с Алеко Паша. Алеко се ползваше със симпатии всред населението и организацията и се стремеше да използва своето влияние, за да влезе в ЦК на организацията. Олевяването сред македонците се засилваше и от политиката на Цанков спрямо Югославия. При това положение Т. Александров потърси връзки с Москва. По тия преговори и връзки станаха спорове в ЦК на Партията, които доведоха и до спорове с Виена.
Преговорите с Т. Александров завършиха с историческия манифест, който после бе публикуван във Виена против неговото желание. От Виена след като са настоявали за публикуването, са дали срок на Т. Ал[ександров] да даде съгласието си за това. Той пратил свой човек във Виена – Монев – да иска да не се публикува. Манифестът биде публикуван с подписите на тримата членове на ЦК – Т. Александров, Ал. Протогеров и Чаулев, но дълго не разбрахме, че публикуването е станало против несъгласието на Т. Ал[ександров]. Веднага след публикуването, хората на организацията в София заявиха, че манифеста е една мистификация. Последва такова съобщение и от самата организация, заедно със заплашване, че тя ще отговори на тоя начин на действие.
Преди манифеста се публикуваха в България и известните изявления на Чаулев във Виена. Манифестът и изявленията се посрещнаха в емигрантската маса радушно. В Дупница стари македонски войводи, оттеглили се поради разни недоволства, казваха, че вече ще работят, защото мястото на организацията е да върви с Русия. Това настроение се изрази и в споменатата илинденска манифестация в София. Но след това започна реакция. Организацията отхвърли манифеста и се нахвърли върху Чаулев, за да го компрометира лично – че избягал от Македония и движението. Създаде се настроение и мнение, че Чаулев се подал на болшевиките. Срещу Влахов отначало не се казваше нищо, поради голямата му популярност, но след това атаката се насочи и срещу него. Водачите на организацията успяха да създадат убеждението, че болшевиките искат да използват македонското движение за свои користни цели, на което спомогна публикуването на манифеста против желанието на Т. А[лександров]. Беше започнало оформяване на левицата в организацията, още повече, че с поведението си Т. Ал[ександров] бе създал недоволство всред някои воеводи против себе си – такива бяха Г. Атанасов и др. Левицата почна да се свързва. Стана една нейна конференция в Мехомийско, на която бе поканен и Димо Х[аджи]димов – той изяви, че изразявал мнението на Ал. Протогеров, който бил недоволен за гдето Т. Ал[ександров] протака толкова преговорите с Виена. На конференцията в Мехомийско Х[аджи]димов не отиде, защото имало опасност, а и той не вярваше на левицата. Събитията се развиха така, че малко време имаше за оформяването на левицата. В създадената атмосфера недоволните войводи придобиват кураж и да посегнат на Т. Ал[ександров]. Ние смятаме, че убийството не е уговорено от левичарите, а е дело на двамата войводи, които имали лична омраза против Т. Ал[ександров] и тая омраза свързали с недоволството на левичарите срещу него. Те очаквали, че конгреса на организацията в Пирин, който стана тогава, ще одобри убийството и ще ги закриля. Делегатите от конгреса слизат в Гор[на] Джумая, а с тях заедно и Алеко Паша, който нищо не подозирал. В Джумая идват от София Монев и др. правителствени агенти в организацията, които уговорили от София убийствата. Те привличат и своите терористически групи от София. А по-рано правителството беше групирало войски в Петричко, защото се боеше от вземане ВМРО изцяло от левичарите. Монев и др. влизат във връзки с Протогеров и го заставят да замести Т. Ал[ександров] – той се съгласява и получава от правителството право да разполага с войските в Петричко и да унищожи всички левичари. Резултатите са известни – според сведения от правителството, убити има около 180 души, според сведения от организацията 25 души, заедно с Д. Х[аджи]димов.
Нашата преценка на тия събития е, че това голямо движение на македонците претърпя пълен крах. Левичарството в него заглъхна поради избиване на представителите му. От строя на обществените борби у нас излезе македонското движение, с което ние искахме да създадем единен фронт. Правителството успя със своята тактика да постигне големи успехи – през юни разби земледелците, през септември 1923 год. – нас и тоя септември 1924 год. македонците. Така то успя да закрепи властта си. В тоя момент се отбелязва едно изменение на силите в страната, при което се налагаше да се извърши завой в нашата политическа линия.
Партийното ръководство се обвинява от Федерацията [Балканската-б.м.], че тия събития не биха имали тоя край, ако ЦК действуваше енергично, за да се създадат фракции в Македонската организация и да се обедини левицата. Така можело да се избегне поражението на левицата. Борбата, която се разрази, била неизбежна и ние нямало защо да бягаме от нея – тя била борба срещу Цанкова.
Нашата преценка е, че олевяването в Македонската организация вървеше с големи крачки, най-напред в легалните организации, а по-късно и в нелегалните. Ние трябваше да работим така, че да стане възможно оформяването на това олевяване, да назрее извършващия се процес. Другарите от Виена ни обвиняват, че сме отказвали срещу Т. Ал[ександров] и че не работим за олевяването. Ние правихме постъпки да се срещнем с Т. Ал[ександров] стана една срещу между него и К. Янков, беше определена и втора среща за 30 август, но тя не стана защото Т. Ал[ександров] бе убит.
Във Виена Т. Ал[ександров] се съгласил с манифеста. По негово искане се направили даже корекции в проекта, що се отнася до борбата против Цанков и за подкрепа на раб[отническо]-сел[ско] правителство. Но Т. Ал[ександров] маневрираше – той преговаряше във Виена, а след това замина, направи обиколка на Европа, ходи в Лондон. Другарите от Виена смятаха, че с публикуването на манифеста Т. Ал[ександров] ще се изложи, ще бъде поставен до стената, ще се започне борба срещу него и по тоя начин той ще бъде изтикан. Нашето мнение беше, че трябва да се изчака процеса на олевяването, затова ние критикувахме публикуването. Ние знаяхме, че е даден срок на Т. Ал[ександров] за публикуването, но късно узнахме, че то е станало без негово съгласие. Поддържахме, че трябваше да се направи корекция в манифеста в пункта за отношението към Цанковото правителство, ако това е било пречка за несъгласието на Т. Ал[ександров] да не се публикува. По-късно Т. Ал[ександров] обвиняваше манифеста като партизански именно поради това. Ние можехме да направим постъпки в тоя смисъл. В ЦК тук имаше разногласия. Иван Манев, П. Искров и Димо Х[аджи]димов ни обвиняваха в национализъм, защото сме говорили за неутралитет към Цанков. Останалите четирима членове в ЦК бяхме единодушни против публикуването на манифеста, като акт на скъсване и обявяване война с ВМРО.
Г. Димитров: Вие сте спорели помежду си и никой не е знаял за вашите спорове по манифеста.
Ст. Димитров: ЦК не казва думата си до септември. Но по тактиката на Федерацията ние подържаме, че имаше грешка, а останалите трима от ЦК бяха за тая тактика. От Федерацията заявиха, че след събитията положението се разяснило, разбрало се, че десницата в Македонската организация се проявила като оръдие на Цанков и се явила възможност за създаване нова Мак[едонска] организация, като нацинал-революционна организация.
В. Коларов: По въпроса има решение на ИККИ.
Г. Михайлов: Съобщено ли е било на ЦК за публикуването?
Ст. Димитров: Съобщено е, че е даден срок на Т. Ал[ександров] за публикуването
Г. Димитров: Знаеше ли се в ЦК, че Т. Ал[ександров] готвел убийства на левичари?
Ст. Димитров: Това се знаеше.
Г. Димитров: Как тогава може да се каже, че публикуването е причина за убийствата?
Г. Кръстев: Какви мерки се взеха от ЦК, за да се предотвратят убийствата на наши хора?
Ст. Димитров: Убийствата на Димо Х[аджи]димов извика едно недоволство срещу Т. Ал[ександров]. Но когато след това се съобщи за убиването на Т. Ал[ександров], създаде се обратно ностроение. И вместо очакваното масово погребение, даде се обратно настроение. И вместо очакваното масово погребение на Х[аджи]димов, стана обратното. Масите отидоха на панахидата на Т. Ал[ександров].
ЦК почувствува необходимостта да даде осветление по събитията и да се брани срещу обвиненията. Нашият легален печат бе заплашен и бе принуден да мълчи. Започнахме да издаваме „Р[аботнически] В[естник]” всеки ден в намален формат – дадоха се осветления и настъпи уяснение и успокоение. С течение на времето симпатиите към Т. Ал[ександров] отслабнаха, но се създаде едно равнодушие всред емигрантските маси. Ръководствата на македонските братства и на Илинденската организация не свикваха организационни събрания и не даваха възможност да се прояви настроението всред емигрантските маси.
Г. Кръстев: Каква директива е дал ЦК на нашите другари, когато са излезли в горите. Казваха, че можело да победи десницата.
Ст. Димитров: Директива нямаше физическа възможност да се издаде, но когато научи, че с левицата са излезли и наши другари, одобри тяхното действие.
За активирането на работническите маси, създадохме легален апарат. Преди всичко, това бяха комитетите за прехраната. В София в комитетите влязоха нови хора, безпартийни и др. и двама наши другари, които ръководеха работата. В пъво време можахме да заблудим властта. Директорът на прехраната даде съдействие на комитета за разрешаване събрания и др. Наредихме нашите ядки да действуват за образуване комитети в цялата страна и да ги подпомогнат. В София нашите ядки се отзоваха. Станаха събрания – последното бе твърде оживено. Говориха мнозина наши и други хора, осъдиха политиката на Цанков по прехраната и пр., но в провинцията не можаха да се образуват комитети поради терора на властта, която съзря нашия пръст в тая акция. Също и в София се засили терора, външните хора в комитетите се изплашиха и оттеглиха. Направихме нов опит да попълним комитета с други хора, обаче след това настъпиха нови събития, които туриха край на тая акция. При откриването на камарата през октомври 1924 год. наредихме нашите ядки от градовете и селата да отправят резолюции с определени искания. Тая акция се проведе добре – това беше първата публична акция, организирана чрез нашите ядки. Резолюцията най-напред трябваше да разгледа и приеме в ядката, след това и от трудящите се в района на ядката. Имахме успех в това отношение. От Враца и др. места идеха резолюции с подписи, за жалост редакцията само съобщи за тях, без да публикува изцяло подписите, което бе твърде важно. Получиха се повече от 100 резолюции. В буржоазния печат казваха, че тия резолюции са работа на комунистите, но в. „Знаме” и др. трябваше да признаят, че исканията са основателни.
По тоя път ЦК трябваше да упорствува, но новите събития попречиха. Акцията продължи до януари.
По това време настъпиха нови събития. Стана известно, че генерал Жеков с група запасни офицери и със знанието на двореца готвят преврат. Съобщението идеше от дружбашки и наши източници. Петрини лично се срещал с Жеков – Жеков се интересувал какво би станало ако се даде свобода и се произведат свободни избори, каква камара би се явила. Лявата буржоазия се плашеше от бъдещето и затова в срещите си с Петрини и П. Янев правеха усилия да откъснат земледелците от нас. Ние можехме да се възползваме от случая и да подтикнем групата на лявата буржоазия чрез земледелците, но не го направихме. А в тая група около Жеков бяха привлечени мнозина. Офицери, окр[ъжният] управител в София и другаде се питали какво ще бъде нашето отношение и това на земледелците пре един преврат. Имаше смущение в правителствените редове. Когато В. Иванов бе арестуван и пуснат от Общ[ествената] безопасност, един от инспекторите му казал: Трябва вече да променим отношенията си; при обиска в дома му, дедектива унищожава един списък. Преди това стана убийството на Димчев, което смути буржоазията и органите на властта.
ЦК трябваше да реши какво поведение да държи. Жеков питал земледелците, кога ще бъде по-удобно да извърши преврата. Дали преди или след свикването на Земледелския съюзен съвет, значи готвен е бил наскоро тогас преврата. За нашето поведение решихме, че ако настъпи едно стълкновение между групата на Жеков и властта, да се намесим на страната на Жеков с оръжие, да запазим след това оръжието и с течение на времето да определим по-нататъшното действие: да вземем ли власт или заставим новото правителство да направи отстъпки. Решихме да се свикат конференции през януари, за да се определи по-точно становището на Партията. Конференции станаха от 15 януари до началото на февруари.
В. Коларов: Вашето съобщение бе, че запрещавате на нашите хора да се срещат с Жеков.
Ст. Димитров: На първите съобщения ние наистина не вярвахме, защото не бяха сериозни. Но отношенията се потвърдиха и от наши източници. Т. Страшимиров ни съобщи; че Жеков искал да види Сакаров, когото смятал за комунист, за да поговори с него по готвения преврат и да го пита дали биха могли да улегнат борбите. Страшимиров обяснил, че Сакаров не е в Партията. Станало дума да се срещне сам Страшимиров с Жеков. Страшимиров потвърдил пред посредника, че ако се изпълни платформата на Жеков, може да се легализира положението в страната. Но ние не позволихме на Страшимиров да отиде при Жеков – дори само за информация, както той искаше.
В. Коларов: Какви бяха съображенията Ви?
Ст. Димитров: Ние смятахме, че когато стане преврата КП ще се компрометира като се узнае, че е водила преговори с Жеков.
Т. Луканов: Не сте ли сондирали ИККИ по въпроса?
Ст. Димитров: Когато съобщихме тук сведенията, според нас не бяха сериозни. Решение на ИККИ не сме получили.
В. Коларов: Решение на ИККИ се взе през февруари.
Ст. Димитров: Защо се поместиха двете статии за преврата на Жеков – това е в съгласие с постоянното гледище на левицата. Другарите – левичари смятаха, че ако в статия или позив не се поменава за въоръжено въстание и за работн[ическо]-селско правителство, масите могат да се заблудят в дребно-буржоазни илюзии. Мислеха, че преврата може да влече масите и да ги отклони от революцията.
Т. Луканов: А как да се обясни това противоречие. Имали сте становище да подкрепяте Жеков, а пишете статии в „Наши Дни” против преврата.
Ст. Димитров: Нашата мисъл беше, че масите трябва да бъдат предизвестени и да се види, че ЦК не е изненадан, както на 9 юни. Между двете статии – на Ив. Манев и на Ст. Димитров имаше разлика. Докато Ив. Манев обясняваше, че преврата се готви от лявата буржоазия под натиска на работническите маси, Ст. Димитров твърдеше, че дребната буржоазия идва до преврата и поради чисто класови интереси – засегнати от кризата, причинена от режима на Цанков и недостатъчно задоволени от него.
Д. Златарев: К. Янков беше против поместването на тия статии.
Г. Димитров: Защо не стана преврата?
Ст. Димитров: Нашата позиция уплаши лявата буржоазия и тя се отказа от преврата.
И. Панов: По това време даже Ликоманов – нач[алник на] Общ[ествената] безопасност в Пловдив искаше да се срещне с др. Г. Ламбрев.
Ст. Димитров: По това време се извърши ограбването на митницата в София. Правителството бе решило да засили терора, да предприеме арести, за да открие ЦК, да избива и да ни нанесе изобщо един физически удар. Доведени бяха в София 100 автономисти – подготвяше се апарата за терора. След ограбването на митницата, започнаха обиски и претърсвания на цели квартали. Извършиха и убиването на Вълчо Иванов, когото смятаха за член на ЦК.
В. Коларов: Занимавал ли се е ЦК с въпроса за експоприяциите, защото се предприемат, кой е вземал решение и с каква политическа идея.
Ст. Димитров: Решенията за ексовете се вземаха от Военния център. Липсваха средства. Имаше и политическо значение, защото с ексовете се компрометираше властта. Но знаяха се и отрицателните последици, за това се забраняваха без решение на ЦК. Станали са всичко три екса:
Коларов: Считаше ли ЦК решенията на ИККИ за задължителни за себе си. Съобрази ли се с решенията против терористическите действия?
Димитров: Разбира се, че считахме решенията на ИККИ задължителни. Не само Цанковата власт се готвеше да ни удари – беше желание това и на лявата буржоазия, която смяташе, че края на Цанков приближава, но преди да си отиде, той трябваше да свърши с комунистическата опасност. Ляпчев е казал: „Дадохме 200 000 души във войната – за да се спаси България, трябва да се дадат още 20 000 комунисти. Това е било и убеждението и на левите партии. Жената на Малинов в един разговор с наш човек е казала: „Да не мислите, че Малинов ще ви постели?”.
К. Лазаров: Имаше ли нареждане на ИККИ против ексовете и терористическите актове?
Коларов: Никога ИККИ не е давал съгласието си за ексове.
Ст. Димитров: Изрични нареждания не е имало. Имаше напомване за опасностите от ексовете и терористическите актове.
К. Лазаров: Когато ЦК не се съобрази с тия писма, други усилия в тоя смисъл правени ли са?
Коларов: ЦК отговаряше: Ние сме съгласни с вас.
Димитров: В тия писма, писани от др. Коларов, се казваше, че Партията трябва да издигне политически лозунги за сваляне на Цанков и пр. В това време във Военната организация се получиха съобщения, че в Москва става въпрос да се снеме курса на въоръженото въстание. Ив. Манев обвиняваше Москва за това, че не ще има въстание. Основната грешка беше, че когато се препоръчваше тая нова тактика, говореше се и за курса на в[ъоръжено] в[ъстание]. Яви се естествено, конфузия.
Луканов: Не се ли казваше в решенията на ИККИ да не се въстава?
Ст. Димитров: Решенията на ИККИ се получиха през февруари. Но и тогава във Виена имаше разногласия: едни другари казваха, че то трябва да се тълкува като сменение на курса на в[ъоръжено] в[ъстание], други поддържаха противното.
25-05-2014, 12:59 PM
Reply
Администратор Offline
Administrator
*******

Posts: 716
Joined: Dec 2009
Reputation: 6
#5

Quote:При това положение ЦК възприе пътя на политическото маневриране, но едновременно и курса на близко въоръжено въстание. Правителството се възползва от настъпилото положение, че буржоазията се сплоти около него. За нас останаха два изхода: да приемем удара на правителството и да отговорим с атентати, или разбирайки невъзможността да излезем на глава на тая почва, да отстъпим, като се помъчим да спасим повече хора от нашия апарат чрез прехвърляне зад граница, та да се свием за известно време и да намалим по такъв начин жертвите; правителството във втория случай щеше да се измори повече, щяхме да можем след това да се подготвим по-добре за бъдеща борба.
Г. Михайлов: Какви искания поставихте на левицата в заседанията на Съюзния съвет на З[емеделския] с[ъюз]?
Ст. Димитров: Задачата на левицата беше да вземе надмощие в Съюзния съвет; делегатите да бъдат левичари и центристи, в ръководството да се изберат също левичари и от центъра; трябваше да вземат отношение и към левия блок.
Убийството на прокурора Димчев трябваше да стане като първи акт на централната теротистическа група, налагаше се да се удари не голямо политическо лице, за да се сондира почвата, да се види как ще се отговори и съобразно с това да се решава за бъдеще. Убийството на детектива Кузинчев се наложи по необходимост, защото той предаде Гюлеметов и др. С решението за убийството на Ник. Милев се искаше да се удари по-силно правителството и македонствующите и да се види пак как ще действува тая тактика. Но убийството не се схвана като отговор за убийството на Вълчо Иванов. След това трябваше да се види, че правителството има на тая почва повече възможност да действува и да извършва убийства.
Приближаваме към атентата. Военната организация намери клисаря в черквата „Св. Крал” и сметна, че там може да се складират взривни материали. Другарите огледаха черквата и намериха, че в нея може да се извърши атентат. К. Янков и Ив. Минков разискваха тоя въпрос и сметнали, че може да стане един атентат, като се съберат правителствени хора и с един удар да се унищожат. Трябваше да съобщят и на мен като представител на ЦК. Понеже тогава станаха разкрития на много места в провинцията и правителството бе влязло в дирите на К. Янков смяташе, че когато ръководните хора на Обществ[ената] безопасност изчезнат, ще има достатъчно време ние да си отдъхнем. Атентатът ще има и политическо значение – Царят ще бъде принуден да състави ново правителство от лявата буржоазия. Аз възразих, че такъв атентат може да бъде едно отлично начало на едно наше въоръжено въстание, но като изолиран акт ще предизвика един погром на движението. Отговориха ми, че наистина ще има да арестуват комунисти, които са известни на полицията, но ползата ще бъде по-голяма. В бюрото на ЦК Ив. Манев посочи, че след един такъв атентат Сърбия ще се намеси под претекст, че в България няма власт. Поради това той не се съгласи, но казахме, че се подготви атентата технически и да се има пред вид при въстанието. Моето предложение беше, че, понеже се касае за твърде голяма акция, да поискаме преди всичко съгласие от горе. К. Янков настоя да се бърза с решението, защото подготовката изисква време. Работата не е лесна, трябва да се намери лице, което трябва да бъде убито. Остана мнението, че атентата няма да се прави.
Когато аз тръгнах за насам К. Янков ми напомни да питам горе за атентата. В Югославия аз поисках да сондирам емигрантите. На Гавр. Генов казах, че готвим нещо голямо. Разбрах, че другарите гледат съчувствено на тая идея, понеже искат да се отговори на убийствата. Във Виена можах да съобщя само на Г. Димитров. Той каза, че трябва да помисли и след няколко дена отговори, че наистина едно такова събитие може да предизвика намесата на сърбите и затова не бива да стане.
Г. Димитров: Казах, че може да стане само във връзка с едно въстание.
Ст. Димитров: Това мнение съобщих в София. Пропуснах да кажа, че когато излязох от България на прощаване с Ив. Минков му заявих пред вид започналите репресалии: тия хора могат да се сандардисат само с един такъв атентат и затова моето мнение е той да стане, ако продължат репресалиите усилено.
Ив. Генчев: От горе бе съобщено, че са решително против – това съобщение е получено в София. Това се разбира от едно писмо на Яко Доросиев.
Ст. Димитров: Убийството на В. Иванов ме накара да смятам, че правителството е вече почнало. От Виена писах в София, че трябва да се открият палачите и тия които произнасят смъртните присъди и тъкмо тях да засегнем с терора си, за да се уплашат и престанат. Когато дойдох тук, съобщих на В. Коларов за атентата и че за него се иска мнението на ИККИ. Той запита сигурно ли е, че взрива ще избухне.
Коларов: Аз казах две неща: не сме сигурни, че технически атентата ще постигне своята цел, но сигурни сме, че той ще предизвика страшни репресии срещу нас.
Ст. Димитров: Когато тук научих, че на погребението на В. Иванов имало само около 200 души, у мен настана отчаяние – на какво въстание ще водим масите, когато не можем да ги изведем на едно погребение за тъй любим човек. Така буквално писах на Яко. Сега научих, че Ив. Манев и Искров били против атентата, но К. Янков не искал да ги слуша. Атентатът стана. При положението след февруари, Партията не можа да намери изход в едно отстъпление и в оттегляне на нашите хора. Така се дойде неизбежно до атентата.
Коларов: След македонските събития получи ли ЦК предложение от тук К. Янков да излезе зад граница?
Ст. Димитров: Това не мога да си спомня. Но аз правих предложение да дойде той тук вместо аз.
Коларов: Получи ли се едно такова искание: ЦК да каже кой го представлява, кой има право да говори от негово име и да третира политически въпроси. Защото тук по военна линия се получиха писма, в които се третират политически въпроси, полемизира се срещу Федерацията, срещу ИККИ по препоръчаната от тях политическа линия. Направи се упрек, че ЦК трябва да определи лице, което да третира политически въпроси и да запрети на отделни свои членове да вършат това.
Ст. Димитров: Тук намерих писмо от Ив. Манев, с което оправдава Коста, защото той отговарял на частни политически писма на Боян. Напоследък дойде и нареждане по военна линия К. Янков да направи и политически доклад.
Коларов: К. Янков е водил политическа полемика.
Г. Димитров: К. Янков не отговори на Боян, но писа до своите хора във Виена и полемизира срещу определената политическа линия. Ние трябваше да питаме, какво е вашето мнение, съвпада ли с това на К. Янков.
Коларов: Имаше искане за К. Янков да напусне и дойде тук.
Ив. Генчев: Това искане е получено.
Д. Златарев: Да, получено е.
Коларов: Нареждането е: ЦК да си назначи заместници и да мине зад граница.
Луканов: Имаше ли спорове между политическото и военно ръководство?
Ст. Димитров: Назначихме политически представители при военни области, за да има единство.
Арг. Димитров: Какво беше отношението към четите на Грудов и М. Ганев?
Ст. Димитров: Връзките с четите бяха съвсем слаби.
Коларов: ЦК организира ли чети? Какво е отношението на ЦК по нахлуването на някои чети от Сърбия? Знаеше ли за нападението на Годеч и когато стана то, какво беше решението на ЦК?
Ст. Димитров: Четата в Брацигово беше образувана по наше нареждане. Вземането четата на М. Ганев стана също по наше нареждане; също и пращането на Т. Грудов в четата на Г. Янчев като политически ръководител. Кискинов сам образува четата си. За нахлуването от Сърбия не мога да отговоря, защото тогава аз бях вече тук.
Коларов: Знаеше ли ЦК, че по военна линия има нареждания да се организират нападения.
Гавр. Генов: По военна линия имаше инструкция за образуване на четите през 1924 год. и друга инструкция от 1925 год. за дейността на четите. Знаеше ли ЦК за тия инструкции?
Ст. Димитров: Не знаехме нищо. Решихме през зимата четите да се разформируват и минат зад граница. Създадоха се само организационни тройки, които да обиколят групите. От тяхната дейност имаше добри резултати – в Шумен, Варна и др. Всяка тройка имаше политически ръководител. Това беше през есента на 1924 год.
Коларов: През март 1924 год. в София имаше един делегат на КИ, който представи доклад и в него препоръчваше четите – беше напълно съгласен с ЦК. Имаше и други руски другар, доста авторитетен, който също препоръчваше четите. При тоя конфликт внесох въпроса в компетентните уреждания и тук се получи решение: никакви четнически движения – не в горите, а в градовете е местото ни. Това решение бе взето и съобщено в София.
Ст. Димитров: Когато докладвах на тоя другар той запита: съществува ли партизанско движение в страната. Тогава още нямаше чети през март 1924 год. Другарят разказа историята на четническото движение в Русия и заяви, че четите при царящото затишие могат да действуват и да бъдат полезни за раздвижване на масите. Тогава ЦК се съгласи с него, че четите могат да се използват. Но не ЦК ги състави, а те сами се образуваха и ние само се намесихме, за да ги овладеем. Когато решението тук е взето, чети вече съществуваха.
Коларов: В писмото ми се казваше: нямаше нужда от чети, а от Васил-Левскиевци – от хора, които ще ходят и ще организират наши групи. От Виена получихме отговор, че са напълно съгласни с това.
Г. Димитров: Решението на Федерацията бе ясно: Партията не образува чети, а съществующите се стреми да ги превърне в организационни за подържане връзки, разнасяне на литература и др.
Г. Михайлов: Има ли решение на ЦК да се разформироват четите и всички хора в тях да минат в организационни тройки.
Ст. Димитров: Решението бе здравите елементи от четите да минат в тройките, а останалите – зад граница.
Г. Димитров: По случай Годечкото нападение Федерацията запита в Югославия, какво се мисли с това нападение, кой го е организирал. Изтъкнахме голямата пакост, която се прави. Гавр. Генов отговори, че имат инструкции от София за подобни действия.
Г. Генов: Аз ще отговоря.
В. Коларов: По Годечкото нападение Задграничното представителство отрече участието на Партията в него и направи съвършено основателно това, защото знаеше точната линия, която бе дадена против четническите нападения. Но К. Янков защити това нападение.
Арг. Димитров: Пращаните от Русия другари от къде получаваха инструкции.
Г. Димитров:
В. Коларов: Те получаваха тук само квалификация от своите началници, а в България се поставяха в разположение на Партията.
Луканов: Каза се, че след 1 май работничеството излязло на първа линия, но не се успяло да бъде раздвижено. След 1 май движението се засили, но Военната организация става повече от политическата. Не се ли постави в ЦК въпроса за съотношенията между двете организации – че това представлява сериозна опасност.
Ст. Димитров: Тоя въпрос се постави. Политическата организация нарастна на 7000 и военната стигна също 7000.
Луканов: Не се касае до количеството, а до активитета.
Ст. Димитров: При наличността на революционно положение тук нямаше опасност. Подобен анализ не сме правили.
(Дава се отдих)
След отдиха.
Гавр. Генов: (Докладва за емиграцията и дейността в V военна област.) Нашето участие във въстанието и неговата подготовка ще оставя за после. Другарите не знаят много факти и в много упрекват ЦК без да знаят самите факти.
Нашето минаване в Югославия – тук минаха предимно селски маси. Градските се предадоха в голямата си част и бидоха избити. Разбира се имаше разочарование и скръб за многото жертви, които даде движението. Това обърна тази маса от 500 человека в една страшно разярена тълпа и от това се възползваха ония другари, които бяха против въстанието. Те поведоха борба против ръководството и Партията. Беше много трудно да се разгледа въпроса, защото изгубихме въстанието. Във всеки случай ние по-добрите другари – няколко верни на Партията – се ориентирахме веднага и почна борба срещу тези, които искаха ликвидирането на Партията.
Недоволните искаха да се наказват всички по-раншни ръководители. Трябва да ви кажа, че въпреки, че идваха от страната лоши ужасни известия, около нас, когато минахме в офанзива, се групира една голяма част от емиграцията против ликвидаторите. В емиграцията се очертаха левичари и десничари.
Първите имаха голямо надмощие, но в последствие те всеки ден намаляваха, докато след месец-два те изчезнаха, за да се появят пак през времето на кризата в Партията. Начело бяха Пастармаджиев и някои интелигенти, адвокати, повечето от тях заможни и богати. Те казваха защо Партията не е взела властта през септември 1918 год., и през стачката [през] 1920 год. Защо Партията не се вдигнала на 9 юли и защо сме се вдигнали през септември 1923 год. Те осъждаха Септемврийското въстание.
В няколко конференции ние изяснихме всички въпроси и знаехме становище, което се взе после и от ИККИ.
В емиграцията спорните въпроси се изгладиха много бърже, защото повечето от емигрантите бяха партийни членове, дисциплинирани и защищаваха Септемврийското въстание, защото то беше тяхно собствено дело. Въстанието се наложи от самата маса.
Недоволните искаха да се издирят отговорните за пропадането на въстанието и да се накажат. Ние също бяхме съгласни за това. Трябваше да почнем от нашите окръзи. Но понеже повечето бяха дезертъори, те не искаха да се повдигат тия въпроси за нашия край, а да се издирят отговорните само от ЦК и от другите краища. Тук те бяха изобличени и за всички стана ясно, че те преди всичко трябва да бъдат избесени, да се почне най-първо от тях. Разправям това, за да се види как действуваха нашите „левичари”.
Не бяха се минали още 10 дни от въстанието и ние изпратихме хора във вътрешността, за да занесат отвореното писмо, но нашите „левичари” не бяха доволни. След конференцията във Виено на нас ни се възложи да организираме Врачански и Видински окръзи. Аз събрах всички левичари и десничари и им предложих да се върнат в България за нелегална работа. Всички левичари отказаха – Пастармаджиев, Ликов и пр., а „десничарите” приеха и заминаха на работа в страната.
Няма да говоря какво сме свършили като партийна организация. (Конференцията иска да се спре на този въпрос.) Ние след като си уяснихме спорните въпроси в Партията решихме да се организираме. Решихме това, тия които останаха верни на откритото писмо и становището на ИККИ. Тези десетина другари образуваха Общия комитет. Те не бяха избрани, а посочени от мен. Левичарите се противопоставиха и свикахме една конференция, в която те отстъпиха от своето становище и казаха, че и те застават на партийното становище. Но щом поискахме да ги върнем в България те пак станаха левичари. Образувахме Емигрантска партийна организация по околии с петорки и централна ръководна ядка. Там поставихме наново въпросите спорни в Партията. Това стана и след като имахме становището на ИККИ, като с резолюции одобрихме това становище. Правеха се събрания по околии и се разглеждаха въпросите, които възникваха в Партията. Всички въпроси се разглеждаха в ядките и централната ядка. Партийните членове се движеха около 300-500 члена и когато през пролетта трябваше да се пращат вътре хора за нелегална работа, явиха се много доброволци и то по-главно от бивши ръководители, нещо, което самият мен изненада. Ние поставихме въпроса за четите. В нашата организация той се разглеждаше и ние имахме отрицателно становище. След като се върнах от Виена това становище се възприе от цялата емиграция. Ние застанахме против четите. Този въпрос се повдигна от левичарите и така започна да се разглежда. Другарите от Видин и Тракия се съгласиха, че не трябва да има чети. Но решихме, че трябва да има нелегални другари, най-много по трима, които обикалят и да организират нашите партийни другари. За това всички другари получиха инструкции, които аз получих от Виена. Всички тези инструкции впоследствие се измениха и от тогава ние завързахме спор с К. Янков. Първият спор беше, че аз не исках Янков да бъде назначен за военен ръководител. Но Георги отговори, че: първо друг няма и второ, че той е амбициозен и може да разцепи Партията.
Д. Златарев: Защо не си бил съгласен с назначението на К. Янков?
Гавр. Генов: По мои лични съображения. За мен стана ясно, че най-нещастния и най-негодния организатор е К. Янков. Против неговото участие в ЦК не съм говорил. Човек, който вярва всякога и който забравя това, което е казал преди пет минути. Докато го арестуваха през септември той не изработи никакъв план. Човек, който само говори, но не е годен за никаква положителна работа. Ние настоявахме за съвсем друга форма на организация, която се разраства в шесторки, чети и дружини или ще се разруши от бездействие или ще се провали. Ние водехме спор с писма, в който много сме се обиждали. К. Янков ми пишеше, че това е нареждане на ЦК и, че трябва да се подчиним. Ние изпратихме другари във вътрешността въпреки, че вярвахме, че ще се провалят. Вторият спор беше по четите. Ив. Атанасов ми пише, че е получил нареждане да образува боева чета, която да нарастне до 300 души. Аз изпратих Зафир да каже на Атанасов, че не трябва да се образуват в нашия окръг чети. Така и стана. В нашите окръзи не се образуваха чети. Когато дружбашите минаха – 4 души – в нашия край почнаха да правят золуми, ние решихме да ги изтрепим. Ние казахме, че ще смятаме всяка чета в нашия край за провокаторска и че ще я истребим. Ние писахме, че никога с чети не може да се почне революция, защото тя трябва да почне от градовете, а не от горите.
Така стана и ние не образувахме чети. Във всяка околия имаше по един организатор, който си взимаше един или два човека, които бяха въоръжени. Денем се криеха, а нощем си вършеха работата. Назначаваха първо шестари и после с тях образуваха шесторките. Събранията с шестарите се правеха вън от селата. Първият въпрос, който те разглеждаха, беше Септемврийското въстание и 9 юни. Другарите от вътрешността напълно възприеха становището на ИККИ по 9 юни и Септември. Политическата работа я вършеха военните организатори – аномалия, която в първо време не можеше да се избегне. Имах нареждане за въстание за през есента, по което имахме конфликт – даже другари от Видин казаха, че не признават никаква Военна организация и не искат никакво въстание през есента. Тези нареждания аз получих през юли и август. На 1, 2 и 3 ние имахме конференция, на която казахме, че хората трябва да стоят вътре и да чакат нареждане. После от София аз получих нареждане хората да напуснат страната и аз ги повиках всички. Повдигна се въпроса за експоприяциите.
Пари партийната организация не получаваше редовно. Пари нямахме никак и ако бяхме останали на онзи бюджет беше невъзможно. Във Виенския център става нещо невъзможно, което спъва нашата работа и което е за осъждане. Понеже не можах да чакам инструкции от София, аз със съветите на политическото ръководство на емиграцията смятах, че ексовете са опасни за Партията и решихме такива да не стават. Ние бяхме решително против тях. Повдигна се между нашите другари и въпроса за нападенията от вън. Той се повдигна от дружбашите. Исках да ги отклоня. Дойде др. Ив. Манев от София. Той поиска да ги отклони. Но те казаха, че ще действуват. Той каза, че нито те, нито той може да разрешава този въпрос, но че той ще го внесе в общия Софийски комитет. С това се стремяхме да мине време и да дойде есента. В София аз казах подробно плановете на дружбашите и исках от там да ми кажат какво поведение да държим спрямо тях. К. Янков ми каза, че от тях ще има полза ако разбира се не ни се влоши положението в Югославия като база. Ние бяхме против и след няколко нападения на дружбашите ние ги предупредихме, че ще се борим с оръжие против тях. Дойдоха стрелченската, тракийската чети и др. и този въпрос взе да разрешава своето влияние всред емиграцията и се създаде едно четническо настроение, което доби надмощие. Започна да се води усилена агитация за четите. Дадох на дружбашите пет души, но не партийни хора за Годечкото нападение и то с условие за друго нападение да не търсят нищо от нас. Годечкото нападение стана по поръка само на Пашич. Нашите другари извършват всичко, а дружбашите избягват веднага. После в комитета стана спор и в болшинството го осъдихме като грешка, а в София го одобриха. Също стана и с албанското нападение. Ние се стремяхме всички други нападения да ги предотвратим и осуетим. Някои другари смятаха, че тези нападения сме ги ние организирали, когато ние бяхме против, както се борехме решително и срещу интервенцията. Те назначаваха окр[ъжните] управители, окол[ийски] началници и пристави, даже искаха такива и от нас. И когато ние отказахме и се борехме открито от името на БКП, те ни клеветяха на полицията.
Заседанието се вдига за 1. VІІІ. 1925 г., 10 ч. сутр.
Председ[ател]: Г. Димитров
Секрет[ар]: Ник. Кофарджиев
Из Протокол № 5
1 август 1925 г.
Д. Златарев: […] По македонския въпрос Соф[ийската] организация мисли, че се твърде много избърза с публикуването на манифеста от 6 май на ВМРО. Процесът на олевяването в емигрантските организации и тоя във ВМРО не бе завършен, а възможността за това трябваше непременно да се даде. Трябваше да се предвиди, че след публикуването на манифеста Цанков на всяка цена щеше да се справи и с това движение, което и стана. […] Няколко думи и за терора. Пръв др. Каравасилев, заедно с Бижо Бакалов се заеха да образуват една терористическа шесторка, със задача да убият Ив. Михайлов, Протогеров и др. Бижо пропадна и го заместих аз. По-късно бе арестуван и убит и Каравасилев. Аз влязох във връзка с шест души, дадохме им всичко и в продължение на два месеца се готвехме и разузнавахме. През това време двамата избягаха. Чувствуваше се нуждата и от наказание на наши другари – дезертьори и предатели. Ние работехме в това направление с Петър Абаджиев. Убийството на др. Вълчо Иванов дойде като гръм върху масите. Пред нас се постави за разрешение въпроса за убийството на Ник. Милев118. Щастие е, че на втория ден ни се отдаде да го убием. Това се посрещна от масите с голям ентусиазъм и въодушевление. На мене др. Яко Доросиев ми каза след това убийство, че ме избивало на анархизъм. Ив. Манев е казал също на К. Янков, че това е явна провокация, обаче след като сам е констатирал одобрението му от масата се коригира. Първата жертва на нашия терор, обаче, бе прокурора Димчев. Убихме го защото беше ужасно много затегнал режима в Центр[алния] затвор. Неговото убийство също се посрещна с голямо одобрение и с особено облекчение всред затворниците. Опити да избиваме по-големи хора не правихме. Убихме и детектива Кузинчев, който направи провалата в Пловдивската област и можал беше да проникне в някои наши работи. Убихме го преди да може да каже нещо. За него искахме да се пише в „Р[аботнически] в[естник]” защо е убит, но после по военна линия съобщихме това. То също се посрещна с одобрение. Аз мисля, че партията не можеше да не прегърне тоя терор, защото имаше опасност той да вземе неорганизиран характер. Един младеж напр. на своя глава уби един агент и един стражар. Не може да се мисли, че да убиваш хора е спорт. Ние действувахме с пълното съзнание, че това е необходимо за движението. Зачестиха убийствата на наши хора, усили се терора, готвеха Вартоломеева нощ и всички мислехме, че трябва да им се отговори, макар да не се самооблащавахме, че на всяко убийство на наш другар ще можем да им отговорим с такова. Тия убийства се решаваха от една ЧЕКА, създадена от ЦК в състав: Яко Доросиев, Ив. Минков и един представител на Младежката организация.[…]
ЦДА, ф. 3 б, оп. 1, а. е. 38, л. 18 – 28, 33-34. Копие. Машинопис.
25-05-2014, 01:00 PM
Reply
ЈорданПетровски Online
ЈорданПетровски-ЦРНИ
*****

Posts: 15,970
Joined: Mar 2010
Reputation: 36
#6

(24-05-2014, 12:20 AM)Вовата Wrote: Читайте кон дното на статијава за улогата на БКП и комитерна и злосторствата во ВМРО и целосната слика во Македонија кон оној период:

Цола Драгойчева - истинските показания за атентата в "Света Неделя" през 1925 година.


Браво за линкот. BravoBravo
25-05-2014, 09:53 PM
Reply
hristo Offline
Super Moderator
******

Posts: 2,955
Joined: Dec 2009
Reputation: 33
#7

Интересни текстови. Ја опишува Блгариа во раните 20-тите години од минатиот век и ширење на комунистичката идеа под водство на Коминтерна. Слична работа имало и во Југославија и другите земји во Европа. За македонското прашање, пак, нема ништо. Под македонско прашање подразбирам две потпрашања:

1. Борба и сите околности околу ослободување на Македонија ( поделена по 1-та световна војна). Во текстовите имаше некои работи, но кажани споредно во контекст на општествените збиднувања во тогашната Блгариа)
2. Македонско прашање како етничко прашање! Тоа прашање до 1925 година воопшто не било покренато од никого, поради што се подразбирало дека во Македонија живеат Блгари. Тоа е покренато покасно , од страна на Коминтерна и комунистите.
30-05-2014, 02:17 PM
Reply
ЈорданПетровски Online
ЈорданПетровски-ЦРНИ
*****

Posts: 15,970
Joined: Mar 2010
Reputation: 36
#8

Quote:Вида Боева: Ванчо Михајлов беше калуѓер на Македонија


[Image: videboeva.jpg?itok=N0xJh0ee]

Вида Боева, многумина ја карактеризираат како една од најверните секретарки, иако таа повеќе милува себе си да се нарече соработник, на еден од најконтроверзните лидери на македонското револуционерно движење. Родена е во Охрид, а во родниот град за прв пат, по 46 години илегала во Италија доаѓа во 1999 година. Ванчо Михајлов, го запознава 1961 година и оттогаш е неразделен дел од неговото секојдневие.

Таа и денеска живее во Рим со спомените и комплетната архива на Михајлов, но и со неговите ставови за Македонија, за кои вели дека се и нејзини ставови.

Михајлов почина со идејата дека Македонија треба да биде независна држава, но никогаш не ја призна посебноста на македонската нација.

Единствен наследник на ВМРО, како што Вели Боева, за Ванчо Михајлов бил МПО, основан и координиран од него.

Како и најголемиот дел од животот поминат во тајност, така и на 24 мај, во Рим во Црквата Св. Климент, каде се наоѓа гробот на Св.Кирил, речиси и никој не го примети нејзиното присуство меѓу групата која беше дел од делегацијата на македонското чествување на делото на сесловенските просветели. Не се двоумеше многу да прифати разговор за македонски медиум, иако инсистираше на коректно пренесување на нејзините одговори.

Во ексклузивното интервју за Прес24, Боева зборува за последните денови на Михајлов, за неговиот двоен идентитет, за начинот како живеел, за гостите кои од Македонија редовно му носеле информации.

ПРЕС24: Кога последен пат сте биле во Македонија и кога всушност за прв пат дојдовте во Македонија?

БОЕВА: Последен пат бев пред две години. А, прв пат во Македонија дојдов, по 46 години емигрантски живот, во 1999 година.

ПРЕС24: За целото време претходно каде бевте?

БОЕВА: Овде во Рим. Тука живеам. Тука во Рим завршив универзитет. По професија сум новинар и цел живот работам за народното дело.

ПРЕС24: Зошто толку долго не сте биле во Македонија?

БОЕВА: Затоа што јас работев за независна Македонија уште додека беше во Југославија. Македонија да има своја држава.

ПРЕС24: Немавте можност,Ви беше забрането да дојдете во Македонија, или?

БОЕВА: Не. Јас имав политички азил. Го барав тој политички азил и овде го добив. Но, како студент прво бев две години во Белград, на тамошниот Универзитет. Имав многу добри пријателки Србинки, прекрасни пријателки, така што не можам да кажам нешто против Српскиот народ, во никој случај...

ПРЕС24: Добро.. Како живеевте во емиграција овде?

БОЕВА: Па, во емиграција се живее добро. Најдобро се живее кога нема духовно да се откажеш од татковината. Ако живееш со неа, исто како да живееш во Македонија.

ПРЕС24: Вие додека бевте овде работевте како лична секретарка на Ванчо Михајлов, го знаете неговиот живот. Како тој живееше овде?

БОЕВА: Ванчо Михајлов беше... знаете... тој е легенда. Лидер на македонското движење. Од 1945 година наваму, тој веќе работеше легално. ВМРО веќе функционираше легално. Тоа ВМРО од 1945 наваму се нарекува, Македонски Патриотски Организации - МПО и центарот е во Америка. Во Индијанаполис. И Ванчо Михајлов работеше со нив. Пишуваше петиции, декларации, статии.. се. Единствено во насока, еден ден Македонија да биде тоа што е денеска.

ПРЕС24: Кога дојдовте Вие во Италија? Заедно со Михајлов?

БОЕВА: Не. Не.. сега ќе ви кажам.. Тој дојде 1948 година од Австрија, заедно со неговата сопруга. А јас дојдов 1961 година. Моето доаѓање во Италија нема ништо заедничко со Ванчо Михајлов.

ПРЕС24: Како се случи да бидете Вие личен, прв соработник на Михајлов?

БОЕВА: Јас имав голема љубов, со тогаш мојот иден сопруг, (сега ми е сопруг), тој беше емигрант од Пиринска Македонија. Пребеган во Македонија. Побараа да замине на запад. Белград не им даваше и го затвори в затвор. Благодарение на ООН, ги пуштија и дојде во Италија. Во Италија тој се поврза со Иван Михајлов. Тој се поврза со него, бидејќи е многу интелигентен, исто така е новинар. И дојдов јас да се видам со мојот, свршеник.. тогаш... и останав...

ПРЕС24: Тогаш Михајлов беше во илегала?

БОЕВА: Да... секогаш тој беше во илегала. Овде дејствуваше нелегално.. Тој тука живееше под друго име..

ПРЕС24: Под кое име?

БОЕВА: Анастасов. Под Анастасов .

ПРЕС24: Иван Анастасов?

БОЕВА: Да. Иван Анастасов.

ПРЕС24: Зошто токму Анастасов?

БОЕВА: Анастасов, затоа што еден од дедовците се викаше Анастасов. Анастасиј.

ПРЕС24: Од што се плашеше Михајлов?

БОЕВА: Од ништо!

ПРЕС24: Зошто тогаш живее во илегала? Со лажен идентитет?

БОЕВА: Па... бидејќи беше лидер на македонското револуционерно движење. И во Бугарија тој се криеше. Се криеше кога беше таму, кога ВМРО беше активно меѓу двете светски војни. . Природно беше да се крие... секој можеше да ти направи проблем. Него и го бараа. Најмногу го бараше Белград. А го бараше и Софија. Го бараа од секаде за да го ликвидираат.

ПРЕС24: Сепак, тој почина од природна смрт. Не успеаја во тоа.

БОЕВА: Да. Тој почина в кревет . На 94 години, здрав, верувајте ми, здрав, прав... неколку дена нешто претходно, бидејќи овде е многу топло летно време, доби бронхопнеумонија.. староста исто така... и срцето не издржа. Почина во моите раце.

ПРЕС24: Зборувате дека работел за македонската држава, но историјата во Македонија за Ванчо Михајлов има еден друг поглед?

БОЕВА: Па.. тој поглед е од времето на Белград. Од времето на поранешна Југославија. Но, тој поглед, малку по малку... бидејќи Ванчо Михајлов, кога направи интервју... скопјани побараа да направат со него интервју. Од Скопје дојде новинарот, Борис Вишински. Тој побара преку Ватикан, мојот сопруг работеше во радио Ватикан, да направат интервју со Ванчо Михајлов.

ПРЕС24: Која година е тоа?

БОЕВА: Тоа е 1989... октомври... И Иван Михајлов рече, ДА!, Писмено. Да сме на чисто. За да не се фалсификуваат работите. Тој достави прашање во писмена форма, Михајлов одговори исто така писмено... ние ги имаме оригиналите.. И што е најважно. Најважно сега за овој момент . Тој на Михајлов му постави едно прашање. Што мислите за иднината на Македонија? И Михајлов одговри: Македонија сама треба да влезе во европското семејство. Не со Србија. Не со Албанија. Не со Бугарија... Сама...

ПРЕС24: Меѓутоа спорен момент сепак се ставовите на Михајлов, околу постоењето на Македонскиот народ како посебен народ, различен од Бугарскиот.?

БОЕВА: Чекај сега... почекај да ви кажам. И моето е истото мислење. Ние сите сме македонски народ. Апсолутно. Во Македонија сите... сите.. сите што живееме, сме македонски народ, бидејќи имаме македонски пасош. Како Швајцарија. Но, јас овде ќе ви дадам пример за да не ви одговорам директно. Индиректно одговорот е следен. Скоро.. пред една година некаде, овде се случи едно убиство. Беше Албанец . Прво кажаа дека е Македонец убиецот на некое девојче. Потоа, втората интерпретација, второто објаснување во медиумите беше, Албанец од Македонија. Со ова сакам да ви кажам како размислуваше Иван Михајлов. Сите сме ние како Швајцарија. Или како Австрија. Австрија е земја, територијално е Австрија, но јазикот е германски. И кога ќе ги прашате што сте, одговараат, Германци од Австрија.. но со тек на време тоа се напушта... и сега се нарекуваат Австријци... Но, кога ќе почнат да зборуваат... тие зборуваат германски...

ПРЕС24: Но, Македонија не истиот пример. Македонците во Македонија се чувствуваат и се, народ различен од бугарскиот?

БОЕВА: Сега ќе ви кажам. Од 1945 година до сега има повеќе од 60 години. Во тие 60 години ништо од вистината не е кажана. Не е ништо соопштено. Децата не знаат. Тоа што слушаат, тоа го зборуваат. Нормално е така да се мисли. Не можеш децата со пиштол да ги натераш да кажат некоја друга историска интерпретација. Така знаат, така кажуваат. Но тоа не значи дека ние не треба да ги отвориме страниците на историјата и малку по малку, да се види. Ние пак сме Македонци. Ме разбирате?
Второ. Зошто ние “ЕР” големо го немаме во азбуката, а имаме потреба од него. Ние ставам апостроф кај што е потребно “ЕР”.

ПРЕС24: Добро... тоа е сепак Ваш, став.. реалноста денеска е нешто друго.. Мене друго ме интересира. Да се вратиме на Михајлов, Вие како негова лична секретарка...

БОЕВА: Јас сум негова соработничка....

ПРЕС24: Добро.. Соработничка... Претпоставувам дека за цело време дека Михајлов овде работеше имаше своја архива на документи, што од овој понов период, што од минатото.

БОЕВА: Да.. имаше...

ПРЕС24: Кај се наоѓаат тие документи. Кај е таа архива?

БОЕВА: Кај мене.... Јас имам се.. оставено со тестамент. И тоа тестамент кој тој го напишал, кога јас бев во Америка. Јас еден период работев и во Америка. Мажот ми беше уредник на Македонска Трибуна. Гледате ли колку сме за Македонија. И таму весникот, откога е создаден се вика Македонска Трибуна. Трибуната на Македонците.

ПРЕС24: Што друго Ви остави во тестаментот?

БОЕВА: Се! Книгите...

ПРЕС24: Станот кај што живеете?

БОЕВА: Не... не... тој немаше стан. Тој живееше под кирија. Потоа ние си го купивме...

ПРЕС24: Од што живееше тој?

БОЕВА: Тој си работеше за МПО. МПО му пушташе пари. Македонските патриотски организации. Но, тој работеше. Без Иван Михајлов, Македонските организации немаше да постојат ниту еден ден. Тој беше големо име. Тој е големо име.

ПРЕС24: Многумина велат дека од Италија и понатаму координирал голем дел од атентатите врз македонските дејци?

БОЕВА: Не... каде?

ПРЕС24: Во Бугарија, Македонија, дијаспората?

БОЕВА: Не... такви работи нема.. Тој е овде од 1948. Кога од 1948 имало атентати некаде? Никогаш. Ако тој се занимаваше со тоа, мислиш дека тој можеше да живее на Запад? Како ќе останеше жив.
Но, бидејќи идејата негова, и меѓу двете светски војни е светиња... без разлика, кај и да беше тој... се што се правеше беше во негово име... тој е светиња.

ПРЕС24: Ви раскажувал ли кои биле неговите ставови за Тодор Александров, за останатите револуционери?

БОЕВА: Што да ми раскажува.. јас со него работев... Тодор Александров за него беше учител. Беше светиња. Тој многупати ми велеше: Јас кога треба да донесам некое решение, секогаш размислувам, дали Тодор, мојот учител Тодор Александров, би постапил така. И бидејќи го познавам многу добро, знам дека нема да постапеше така... затоа ниту јас нема да постапам така.. За него Тодор беше се.

ПРЕС24: Зошто тогаш наредбата за убиството на Александров доаѓа од Михајлов?

БОЕВА: Кој така вика?

ПРЕС24: Историјата..

БОЕВА: Која е таа историја? Која е таа историја. Нели рековме сега, дека децата ништо не знаат. Нема таква историја. Тоа не е вистина.

ПРЕС24: Имате ли кај Вас важни документи за Македонија, за историјата? За ВМРО? Што е тоа што го има во тие архиви на Михајлов, што се наоѓаат кај вас?

БОЕВА: Има... од разни аспекти... има.. за неговите односи со Хрватите, со други организации. Тоа се различни документи...

ПРЕС24: Доаѓаше ли некој од Македонија кај Ванчо Михајлов во Рим?

БОЕВА: Да.

ПРЕС24: Кој?

БОЕВА: Аааа.. тоа не можам да го кажам. Не! ..

ПРЕС24: Зошто?

БОЕВА: Знаете ли колку беше тој внимателен... Кога тој ги пишуваше книгите, тој многу имиња не кажа.. Кога книгите се пишувани, неговите спомени , тоа беше од 1965, 1967..70-та тие години.. Тогаш беше Југославија. И во Бугарија беше комунизам... тој се плашеше да спомне имиња на фамилии, за да не настраадат некогаш и внуците.. тој беше многу внимателен, многу добар човек. Не сакаше на никој лошо да направи.

ПРЕС24: Кога велите луѓе доаѓале кај него, за кој период зборувате за годините пред 90-та, или многу порано?

БОЕВА: Еее.. знаете од кога луѓе од Македонија доаѓале... уште од 1950 година.. нелегално доаѓаа.. Ќе отидеа до Виена, ќе земеа воз и доаѓаа овде. И секогаш му даваа информација за Македонија. Се.

ПРЕС24: Сакам да Ве прашам директно, бидејќи во Македонија има некои шпекулации, дали Љубчо Георгиевски имал средба со Ванчо Михајлов?

БОЕВА: Неее... Љубчо Георгиевски? Не.. Апсолутно не. Љубчо на политичката сцена се јави 1990 година пролета.

ПРЕС24: Како Михајлов го доживеа моментот на распадот на Југославија и можноста Македонија да биде независна држава?

БОЕВА: Па... тоа беше веќе на крајот... Тој фактички не беше жив.

ПРЕС24: Но го доживеа тоа?

БОЕВА: Да.. чекај ќе ви кажам што доживеа тој. Тој доживеа да падне берлинскиот ѕид. Што значеше тоа... Комунизмот падна. Тој доживеа да види во Бугарија да падне комунизмот. Тој доживеа и во Македонија да падне комунизмот... и најважното.. тој доживеа на неговата врата да тропне новинар од Скопје. Да му направи интервју и во тоа интервју да му постави прашање: Што мислите Вие, што Македонија да прави понатаму? Македонија сама.. да не се залепи за никој, одговори Михајлов.

ПРЕС24: Но, зошто сепак Михајлов не признава постоење на македонски народ?

БОЕВА: Како држава да.. Но како народ.... ние сепак не можеме да фалсификуваме историја. Штом тој вели дека Македонија треба сама да оди во Европа.. тој кажува се... Секој треба да се остави да се чувствува како што сака... Ако некој сака да биде Бугарин од Македонија, што пречи тоа? Меѓу двете светски војни, Ванчо Михајлов во Бугарија беше нелегален. Ви треба да ме прашање зошто? Затоа што работеше за Македонија, а не за Бугарија. За зошто работеше за независна Македонија? Затоа што многу буграски политичари, си пиеја кафе со Белград во Кралска Југославија и не се интересираа за Македонија. Тој го даде најголемиот подарок за Македонија. Цел живот за Македонија тој беше калуѓер.. лишен од нормален живот


Се надевам Христо дека по оваа интервју на Боева малку повеке ке почнеш да веруваш во онаа што јас го пренесувам како сведочење на луѓето од ВМРО ПРАВДА.
31-05-2014, 10:32 PM
Reply
ЈорданПетровски Online
ЈорданПетровски-ЦРНИ
*****

Posts: 15,970
Joined: Mar 2010
Reputation: 36
#9

Quote:ТАЈНИ ДИПЛОМАТСKИ ИГРИ ПРОТИВ МАKЕДОНИЈА (2)

Со странски пари се форсирала братоубиствената војна меѓу Македонците



[Image: 3C487B61F7B3924393E270D03BEC5EAD.jpg]

Според српската тајна дипломатија, непосредно пред проширувањето на Втората светска војна на Балканот, Ванчо Михајлов и неговата ВМРО, која всушност формално не постоела, затоа што е забранета од бугарската власт, била против секакво распарчување на Македонија и апелирале таа да се изгради како самостојна и независна држава.

За да се гарантира безбедноста на таквата македонска држава, овој дел од македонската емиграција предлагал таа да се стави под протекторат на Италија, а Советска Русија целосно да се исклучи од решавање на проблемот. Спротивно на ова барање, македонските братства - Илинденската организација, Македонскиот научен институт и Македонскиот женски сојуз - упатиле декларација до германското и до италијанското дипломатско претставништво во Софија со апел нивните влади да издејствуваат присоединување на целата територија на Македонија кон Бугарија. Третата група ја сочинувале припадниците на протогеровистичката ВМРО, македонските комунисти и македонската емиграција во Америка, која излегла со дијаметрално спротивни ставови. Оваа групација го сметала СССР како најповикана држава која можела правилно да го постави и да го реши македонското прашање, а истовремено ја отфрлале можноста Германија или Италија да ја решаваат судбината на Македонија.

Под текстот на овој документ се потпишале голем број македонски интелектуалци како Туше Делииванов, Павел Шатев, Божин Проданов, Тодор Павлов, Петар Шанданов и Пецо Трајков. Српските безбедносни служби дознале дека Петар Шанданов, кој бил идентификуван како приврзаник на идејата за југословенска федерација, се потпишал под овој документ за да ги придобие комунистите како сојузници во борбата против михајловистите. Меморандумот не го потпишал водачот на федералистите д-р Филип Атансов поради тоа што тој се залагал во текстот да се наведе дека македонското прашање ќе се реши со создавање „независна Македонија во рамките на федеративна Југославија“, што не било прифатено од другите потписници. Во целата таа ситуација, во август 1940 година, владата на Kралството Југославија најмногу се плашела од подготвувањето на најавениот меморандум на михајловистите, кој се косел со српските интереси околу македонското прашање. Доверливиот човек на Југославија во Софија, извесен Милан, преку дипломатскиот претставник Милановиќ ги алармирал српските безбедносни органи дека во текстот на тој документ се зборува за „големите жртви што македонскиот народ ги дал за своја слобода“, со напомена дека е готов за нови жртви до извојување на негово конечно ослободување.

Во служба на соседните пропаганди

С` почесто било и замешувањето на Kралството Југославија во внатрешниот крвав конфликт во ВМРО, со тоа што оваа држава почнала да остварува контакти со таканаречените протогеровисти кои дури и финансиски ги помагала. Преку печатениот орган на бугарските резервни офицери, српскиот агент Лука Поповиќ, односно Лазо Поповски, интервенирал со статија во која ја нападнал михајловистичката ВМРО и индиректно застанал на страна на протогеровистите. Со тоа владата на Југославија ја разоткрила својата „врска“ во една од струите во ВМРО, иако по секоја цена се обидувала да ја држи во тајност. Поради тоа како посредник за соработка со протогеровистите од српска страна бил искористен бугарскиот земјоделски емигрант Kоста Тодоров, кој се поврзал со претставникот на српската Земјоделска партија, Kоста Kајсумовиќ, преку кој испорачале 20 револвери за протогеровистите. Југословенскиот агент од македонско потекло Лазар Поповски за сите детали од разговорот со Тодоров го запознал српскиот разузнавач, полковникот Танасие Диниќ, кој долги години бил длабоко навлезен во тајните на македонското прашање. Во соработка со српските безбедносни служби, овие неколку личности планирале сума од околу два милиона левa да им се достави на раководните структури на протогеровистите, а била испланирана и материјална поддршка од околу 200 револвери, пушки и експлозивни материјали. Значи, во секој случај, по тајни канали се форсирала братоубиствената војна меѓу Македонците во интерес на Србија, односно Бугарија.

Ванчо Михајлов бара независна македонска држава?!

Следејќи ги ваквите случувања во македонската револуционерна организација, српскиот дипломатски претставник во Софија, Вукчевиќ го известил официјален Белград дека „група од угледни и влијателни Македонци, која била неутрална, се обидува да биде посредник во смирувањето на протогеровистите и михајловистите, а доколку тоа не се случи тие се подготвуваат да создадат нова емигрантска организација ќе предизвика уште поголеми поделби во редовите на Македонците“. Според неговите сознанија добиени преку мрежата доушници што ја имал на располагање, зад идејата за создавање независна Македонија не стоел Ванчо Михајлов, туку лично самиот бугарски цар Борис, кој во тоа гледал можност за опстојување на теоријата за интегрална Југославија, но преудредена на федеративна основа. Бугарскиот цар Борис дури бил готов да ја отстапи Пиринска Македонија за да се формира новата независна македонска држава со надеж дека таа во догледно време повторно би станала составен дел на Бугарија.

Југословенската дипломатија од Софија ја известила нејзината влада во Белград дека во август 1940 година од страна на повеќе македонски организации во Бугарија била испратена декларација до претседателот на бугарската влада Богдан Филов, во која се барало присоединување на сите делови на Македонија кон бугарската држава. Меѓутоа со ваквите барања не се согласувале припадниците на распуштената ВМРО и емигранти блиски од неа кои се залагале за создавање „слободна и независна Македонија“.

Владата на Филов и бугарските националистички кругови се спротивставиле на овој предлог ни оцениле дека таквото барање на ВМРО било „максималистичко и спротивно на бугарските национални интереси“. Поради тоа бил извршен притисок врз оваа група македонски емигранти да се откажат од таа идеја и да го прифатат ставот на останатите организации што се залагале за присоединување на Македонија кон Бугарија. Според сознанијата на југословенскиот дипломат во Софија, поранешните припадници на ВМРО под притисок го промениле првобитниот став, но под услов да се изврши присоединување на целата етнографска територија на Македонија кон Бугарија. Ако во некој случај Македонија би останала разделена, тогаш ВМРО го задржувала правото да се врати на првобитната идеја и да се бори за создавање самостојна македонска држава.

Спротивставени гледишта

Според проф. д-р Никола Жежов, пред почнувањето на Втората светска војна на Балканот, македонското прашање во програмите на различните македонски организации веќе имало не само државна туку и силно изразена национална компонента, па затоа отворено се правела дистинкција на македонското прашање од државните политики на Бугарија и Југославија, односно Србија или Грција. Единствена разлика во тој период е тоа која светска сила би требало да застане зад стремежите за создавање независна Македонија. Десничарските организации, групи и поединци, како сојузници ги гледале фашистичка Италија и Германија, додека припадниците на македонската левица и комунистите сметале на моралната и материјална поткрепа од СССР.

Блаже Миневски
03-06-2014, 02:30 AM
Reply
hristo Offline
Super Moderator
******

Posts: 2,955
Joined: Dec 2009
Reputation: 33
#10

(31-05-2014, 10:32 PM)ЈорданПетровски Wrote: Се надевам Христо дека по оваа интервју на Боева малку повеке ке почнеш да веруваш во онаа што јас го пренесувам како сведочење на луѓето од ВМРО ПРАВДА.

Да, Јордане, има нешто што е заедничко за Ванчо Михајлов и луѓето од ВМРО ПРАВДА. Тоа е борба за независна и самостојна Македонија. Тоа не е спорно. Спорно е нивната етничка припадност. За луѓето од ВМРО ПРАВДА тврдиш ( т.е. тие самите) дека се Македонци по род, а кај Ванчо Михајлов е друго. Тој етнички се чувствувал како Блгарин а како нејзин потенцијален ( на независна Македонија) граѓанин би бил Македонец. Значи, Македонец како државјанин на Македонија, но етнички Блгарин кој зборува блгарски ( т.е. на македонски дијалект). Исто како што е во Швајцарија. Не знам дали си ја прочитал неговата книга- Македонија-Швајцарија на Балканите. Таму зборува за етничкиот состав на Обединета и Самостојна Македонија и перспективно за идната македонска нација, но со респект кон етничкиот идентитет на нејзините граѓани. Затоа во таа книга се залага за 5 официјални јазици на народите кои живеат во Македонија ( блгарски, грчки, турски, влашки и албански).
Самата Вида Боева во неколку реченици кажува се за профилот на В. Михајлов:

Quote:Михајлов почина со идејата дека Македонија треба да биде независна држава, но никогаш не ја призна посебноста на македонската нација.

Единствен наследник на ВМРО, како што Вели Боева, за Ванчо Михајлов бил МПО, основан и координиран од него.

03-06-2014, 10:58 AM
Reply
ЈорданПетровски Online
ЈорданПетровски-ЦРНИ
*****

Posts: 15,970
Joined: Mar 2010
Reputation: 36
#11

(03-06-2014, 10:58 AM)hristo Wrote:
(31-05-2014, 10:32 PM)ЈорданПетровски Wrote: Се надевам Христо дека по оваа интервју на Боева малку повеке ке почнеш да веруваш во онаа што јас го пренесувам како сведочење на луѓето од ВМРО ПРАВДА.

Да, Јордане, има нешто што е заедничко за Ванчо Михајлов и луѓето од ВМРО ПРАВДА. Тоа е борба за независна и самостојна Македонија. Тоа не е спорно. Спорно е нивната етничка припадност. За луѓето од ВМРО ПРАВДА тврдиш ( т.е. тие самите) дека се Македонци по род, а кај Ванчо Михајлов е друго. Тој етнички се чувствувал како Блгарин а како нејзин потенцијален ( на независна Македонија) граѓанин би бил Македонец. Значи, Македонец како државјанин на Македонија, но етнички Блгарин кој зборува блгарски ( т.е. на македонски дијалект). Исто како што е во Швајцарија. Не знам дали си ја прочитал неговата книга- Македонија-Швајцарија на Балканите. Таму зборува за етничкиот состав на Обединета и Самостојна Македонија и перспективно за идната македонска нација, но со респект кон етничкиот идентитет на нејзините граѓани. Затоа во таа книга се залага за 5 официјални јазици на народите кои живеат во Македонија ( блгарски, грчки, турски, влашки и албански).
Самата Вида Боева во неколку реченици кажува се за профилот на В. Михајлов:

Quote:Михајлов почина со идејата дека Македонија треба да биде независна држава, но никогаш не ја призна посебноста на македонската нација.

Единствен наследник на ВМРО, како што Вели Боева, за Ванчо Михајлов бил МПО, основан и координиран од него.


Христо, во почерокот на втората половина на шеесетите години на минатиот век, власта во Македонија била подготвена да го рехабилитира Ванчо Михајлов и по се да му овозможи враќање во Македонија. За рехабилитацијата имам сведочење од два извора, извори кои биле и се на спротивставените страни, изворите се 100% веродостојни. Таа информација, информацијата за иницијативата за рехабилитацијата на Михајлов кај мене ствара сомнеж во многу работи кои ги читаме и работи кои ги изјавил и самиот Михајлов. Додека не се отворат ама вистински архивите на УДБа, ке толкуваме врз база на сознанијата кои ни се достапни.
04-06-2014, 01:56 AM
Reply
Вовата Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,983
Joined: Jan 2010
Reputation: 33
#12

(04-06-2014, 01:56 AM)ЈорданПетровски Wrote: [quote='hristo' pid='61451' dateline='1401789531']
[quote='ЈорданПетровски' pid='61444' dateline='1401571930']


Се надевам Христо дека по оваа интервју на Боева малку повеке ке почнеш да веруваш во онаа што јас го пренесувам како сведочење на луѓето од ВМРО ПРАВДА.

Значи, таа Вида Боева знала за Ванчо Михайлов повеке од самиот Ванчо. За Ванчо јас скромно сметам дека најверодостоен сведок е самиот Ванчо:

"Аз съм БЪЛГАРИН от Македония" Сакаш да ти го преведам на "македонски" што занчи ова (пошто Ванчо на видеото, па и секогаш и насекаде на бугарски го кажал)?

И за МПО. Па јас сите старите од раководството на МПО ги познавам лично. Сите се сметаа себеси Бугари. Македонска Трибуна се пушуваше на два јазика литературен Бугарски и Англијски. За кого го пишувале на Бугарски, ако членовите им, кои го финансираа МПО па и весникот, се сметали нешто друго?

А?
15-06-2014, 08:46 AM
Reply
hristo Offline
Super Moderator
******

Posts: 2,955
Joined: Dec 2009
Reputation: 33
#13

(15-06-2014, 08:46 AM)Вовата Wrote:
(04-06-2014, 01:56 AM)ЈорданПетровски Wrote: [quote='hristo' pid='61451' dateline='1401789531']
[quote='ЈорданПетровски' pid='61444' dateline='1401571930']


Се надевам Христо дека по оваа интервју на Боева малку повеке ке почнеш да веруваш во онаа што јас го пренесувам како сведочење на луѓето од ВМРО ПРАВДА.

Значи, таа Вида Боева знала за Ванчо Михайлов повеке од самиот Ванчо. За Ванчо јас скромно сметам дека најверодостоен сведок е самиот Ванчо:

"Аз съм БЪЛГАРИН от Македония" Сакаш да ти го преведам на "македонски" што занчи ова (пошто Ванчо на видеото, па и секогаш и насекаде на бугарски го кажал)?

И за МПО. Па јас сите старите од раководството на МПО ги познавам лично. Сите се сметаа себеси Бугари. Македонска Трибуна се пушуваше на два јазика литературен Бугарски и Англијски. За кого го пишувале на Бугарски, ако членовите им, кои го финансираа МПО па и весникот, се сметали нешто друго?

А?

Да, Вова, така е. Основно човеково право е право на етничко изјаснување. Точка. Ако Ванчо Михајлов секаде во своите дела и кореспонденции така се изјаснувал, нема смисол ние сега тоа да му го оспоруваме. Тоа негегово изјаснување го кажал повеќе пати и пред и после 2-та Световна војна. Ако УДБА постоела за време на Титовата Југославија, таа не егзистирала пред 2-та Световна војна кога Ванчо Михајлов и тогаш се декларирал како Блгарин.

20-06-2014, 11:57 AM
Reply
Вовата Offline
Posting Freak
*****

Posts: 1,983
Joined: Jan 2010
Reputation: 33
#14

(20-06-2014, 11:57 AM)hristo Wrote:
(15-06-2014, 08:46 AM)Вовата Wrote:
(04-06-2014, 01:56 AM)ЈорданПетровски Wrote: [quote='hristo' pid='61451' dateline='1401789531']
[quote='ЈорданПетровски' pid='61444' dateline='1401571930']


Се надевам Христо дека по оваа интервју на Боева малку повеке ке почнеш да веруваш во онаа што јас го пренесувам како сведочење на луѓето од ВМРО ПРАВДА.

Значи, таа Вида Боева знала за Ванчо Михайлов повеке од самиот Ванчо. За Ванчо јас скромно сметам дека најверодостоен сведок е самиот Ванчо:

"Аз съм БЪЛГАРИН от Македония" Сакаш да ти го преведам на "македонски" што занчи ова (пошто Ванчо на видеото, па и секогаш и насекаде на бугарски го кажал)?

И за МПО. Па јас сите старите од раководството на МПО ги познавам лично. Сите се сметаа себеси Бугари. Македонска Трибуна се пушуваше на два јазика литературен Бугарски и Англијски. За кого го пишувале на Бугарски, ако членовите им, кои го финансираа МПО па и весникот, се сметали нешто друго?

А?

Да, Вова, така е. Основно човеково право е право на етничко изјаснување. Точка. Ако Ванчо Михајлов секаде во своите дела и кореспонденции така се изјаснувал, нема смисол ние сега тоа да му го оспоруваме. Тоа негегово изјаснување го кажал повеќе пати и пред и после 2-та Световна војна. Ако УДБА постоела за време на Титовата Југославија, таа не егзистирала пред 2-та Световна војна кога Ванчо Михајлов и тогаш се декларирал како Блгарин.

И не бил само тој. Да беше само тој, да рече човек, дека се сбунил нешто. Точно пред WWII кога немало УДБА, МПО е со подцртано Бугарско изјаснуване. Работата се менува подоцна, точно кога УДБА инфилтрира МПО и се почнуват провокациите и интригите.
24-06-2014, 02:23 PM
Reply