Добредојдовте
  • Users with e-mails at mail ·ru, aol ·com and gmx ·com to contact admins for registration.
  • Новорегистрираните членови повратниот одговор од форумот за активирање на сметката нека го побараат и во Junk на нивните пошти.
  • Сите регистрирани членови кои неучествуваат во дискусиите три месеци автоматски им се брише регистрацијата

 

Thread Rating:
  • 6 Vote(s) - 2 Average
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
Македонија
Author Message
Pirinec-Vrhovist Offline
Воjвода
****

Posts: 399
Joined: Dec 2009
Reputation: 15
#81

Поздрав с една шопска песен Icon_razz



Којшто има очи ќе види.
Којшто има уши ќе чуе.
Којшто ја љуби вистината ќе разбере.
08-04-2010, 09:41 PM
Reply
Gemeto
Unregistered

 
#82

Таа песен е на цръните шопи. не е граовска, не ни бъркай !
08-04-2010, 09:51 PM
Reply
афион Offline
Posting Freak
*****

Posts: 2,509
Joined: Mar 2010
Reputation: 3
#83

Оваа година се навршија 85 години од објавувањето на познатиот Абецедар од 1925 година, издаден во Атина од тогашната грчка влада. Се работи за документ, или поточно, за учебно помагало за потребите на тогашните образовни програми. Абецедарот од денешна историска дистанца е од извонредно големо значење за македонската историографија и лингвистичка наука. Станува збор за буквар печатен на хрватска латиница и затоа наречен Абецедар, а наменет, за децата на македонското национално малцинство во тогашното Кралство Грција.

Овој документ е од извонредна голема важност како за дефинирањето на посебноста на македонската националност уште во средината на 20-те години од минатиот век, така, уште повеќе и за фактот што тогашната грчка влада за прв пат официјално го признала постоењето на македонска националност во рамките на тогашната грчка држава. Имено, во 1920 година Грција пред Друштвото на народите Грција го потпишала Севрскиот договор со кој се обврзала да им даде малцински права на сите народности во Грција што не се етнички Грци. Четири години подоцна, во 1924 година, повторно по сугестија на Друштвото на народите, меѓу Грција и Бугарија бил потпишан познатиот Протокол Калфов-Политис со кој врз реципрочна основа Бугарија се обврзуваше на грчкото малцинство во Бугарија да му обезбеди малцински права (јазик, училиште и друго), додека Грција, Македонците од егејскиот дел на Македонија ги признаваше како ,,бугарско" малцинство, на кое би му признале, исто така, малцински права.

Меѓутоа, кога идната 1925 година грчката влада презеде конкретни мерки за објавување на првиот буквар (Абецедарот) за потребите на тоа малцинство, таа јасно и ставила до знаење на бугарската страна дека нема никаква основа Бугарија да се интересира за некакво „бугарско малцинство" во Грција, а уште помалку букварот да биде на бугарски јазик. Грчката страна ,,словенското малцинство” во Егејска Македонија го дефинирала како посебна етничка група различна од Бугарите и Србите. Значи не се ниту Коминтерната ниту Тито првите кои ја признале посебноста на македонската нација. Парадоксално но вистинито – тоа е Кралството Грција.

Оттука Букварот т.е. Абецедарот не бил издаден ниту на бугарски ниту на српски јазик туку на леринско-битолското наречје. По неговото издавање тој бил дистрибутиран во некои околии од Западна Егејска Македонија (Костурска, Леринска и Воденска) со што соодветните грчки владини училишни власти започнале со подготовките за негово воведување во употреба и организирање на соодветна настава за македонските деца до четврто одделение на мајчин јазик.

Сепак Кралството Грција никогаш искрено не пристапило кон решавање на ова прашање. Имено, уште на почетокот властите настојувале да изнајдат било каков повод за одлагање на воведувањето на Абецедарот во училишниот систем на Грција. Па така, додека се преземале привидни мерки за отворање македонски училишта, бил инсцениран судир на грчката војска со бугарската кај Петрич, а потоа и организиран масакр врз недолжното македонско население во селото Трлис, Серско. Овие инциденти биле искористени во функција на создавање на несигурност кај Македонците со крајна цел тие самите да се откажуваат од задоволување на нивните малцински права, односно да бараат сигурност преку иселување во Бугарија. Значи главната цел на овие притисоци било да се продуцира иселување на македонското население од Егејска Македонија како би се сменила етничката карта. Со тоа сите напори за задоволување на малцинските права на македонското население би станале безпредметни, што од денешна дистанца се гледа дека ваквата грчка владина политика дала успешни резултати. Поради колонизацијата во 20-те години на XX век, а посебно по егзодусот на македонското население за време на Граѓанската војна од 1949 година, денес етничката карта во Егејска Македонија е значително изменета.

Сепак, иако, Абецедарот практично никогаш не стигнал до рацете на македонските деца, тој сам по себе е едно силно сведоштво за постоењето на многубројното македонско национално малцинство во Грција и обидот на Друштвото на народите со притисок да ја натера Грција да преземе одредени задолженија за задоволување на правата на тоа малцинство.
22-04-2010, 09:23 PM
Reply
афион Offline
Posting Freak
*****

Posts: 2,509
Joined: Mar 2010
Reputation: 3
#84

Досега најстариот податок за прото Македонците – племиња од бронзениот период кои го населувале просторот на Македонија – се наоѓа кај Хеланик од Лезбос (V век пред Ис.Хр), кој престојувал на македонскиот двор во времето на Аминта (540 – 498) и кој запишал дека Македонците живееле меѓу (со) Мизите. Овој податок се однесува на прото-македонските племиња кои живееле во периодот меѓу првата и втората индоевропска миграција, т.е. во временската рамка меѓу III и крајот на II милениум пред Ис.Хр.

Сепак, најстарите, сигурни, досега познати, пишани податоци за Македонија се наоѓаат во хомеровата Илијада, дело кое се однесува на настани датирани негде во XII – XI век пред Ис.Хр. Во Илијадата меѓу сојузниците на Троја се спомнати Пајонците кои според најновите научни сознанија е потврдено дека најверојатно биле со македонско етничко потекло; потоа пајонскиот град Амидон кој се наоѓал на устието на р.Аксиос (денешен Вардар), како и македонските области Пиерија и Ематија. Во Илијадата е забележано и името на родоначалникот на македонското племе Пелагонци, митскиот Пелагон.

Досега најстарото запишано име кое се однесува на Македонија, а е користено од страна на грчките морепловци, е Ематија. Поконкретни податоци за името Ематија има кај Страбон (64/63 пр. Ис.Хр. – 23 г.н.е.), Плиниј Постариот (23 – 79 г.н.е.) и Стефан од Бизант (VI в.н.е.) кои запишале дека тоа е првобитното име на Македонија. Од друга страна античкиот географ Птолемај (127 – 145 г.н.е.) соопштува дека Ематија се нарекувала областа каде што се наоѓала првата македонска престолнина Ајга.

Лингвистите, името Ематија го изведуваат од грчкиот збор amathos што значи песочен, песочно. Ова препоставка дополнително добива на тежина ако се има предвид кажувањето на античкиот географ Птолемај кој соопштува дека со ова име се означувал источниот крајбрежен дел од античка Македонија кој бил песоклив.

Почнувајќи од VIII – VII век пред Ис.Хр. името Ематија е потиснато од името Македонија. Ова најверојатно се должи на фактот што првата македонска кралска династија Аргеади потекнувала од областа Орестида (Костурско) чие постаро име било Макета. Со текот на времето името Македонија добива не само географско туку и политичко значење. Тоа не е само географски поим туку и име на македонската држава и етносот кој ја населува Македонија, а кој по потекло е сосема различен од било кој друг етнос на Балканот во тој период. Веќе во времето на Филип II (359 – 336) сите племиња кои го сочинувале македонскиот етнос ќе бидат обединети во една централизирана македонска држава под власта на династијата на Аргеадите.

Прашањето за потеклото на името Македонија предизвикувало контраверзи уште во антиката. Има, главно, три генеалогии кои го објаснуваат потеклото на името Mакедонија. Првата генеалогија за името Македонија е запишана од Хесикиј од Александрија (V в.н.е.), а сочувана кај Константин VII Порфирогенит (913 – 959) каде се вели дека името Македонија доаѓа од митскиот јунак Македон кој бил син на Ѕевс и Тија.

Во врска со оваа генеалогија сочувани се три критички забелешки (коментари или схолии) кои се однесуваат на дополнување на истата. Според првата забелешка (схола) Македон е син на Дион и Аитхија, според втората на Диос и Аитхија, а, пак, според третата тој бил син на тој бил син на Диос и Аитхрија. Очигледно е дека зад Дион/Диос се крие врховното божество кај античките Македонци, а Аитхија е всушност македонската Атена посведочена на монетите со штит во левата и молња во десната рака.

Втората генеалогија за името Македонија е забележана кај Аполодор Атински (II век пред Ис. Хр.) според кого Македон е син на Ликаон кој имал дури 50 синови. Третата генеалогија за името Македонија е забележана од Диодор Сицилиски (I век пред Ис.Хр.). Според оваа генеалогија, Македон бил син на египетскиот бог Озирис.

Освен овие три, во различни периоди од антиката, постоеле и други помалку популарни генеалогии преку кои се објаснувало потеклото на името Македонија. Па така според генеалогијата на Еврипид старата форма на името Македонија е Макета, име кое Еврипид го поврзал со едно од имињата на бахамтките – свештеничките на богот Дионис – кои во Македонија се нарекувале Клодонес, Мимонес и Макетаи.

Што се однесува до модерната наука, постојат неколку тези за етимологијата на името Македонија. Според првата, името доаѓа од придавката македнос која се среќава само кај Хомер и која значи висок. Во конкретниот случај македнос би требало да означува ,,високи луѓе”, ,,планинци”, ,,горштаци”. Оваа етимологија е поврзана со денес веќе надминатата теза дека античките Македонци дошле од високи места т.е. од Горна во Долна Македонија.

Своја теза за името Македонија и етниконот Македонци дава М.Будимир кој смета дека се работи за грчки превод на нивното изворно име Кауконци.

Наспроти овие толкувања, најновите истражувања со голема веројатност упатуваат на тезата дека името Македонија најверојатно има бригиско потекло со значење – земја. Имено, Бригите биле најстариот етнички супстракт кој учествувал во етногенезата на античкиот македонски народ и оттука мошне е веројатно дека и името Македонија е од бригиско потекло. Оттука можеби произлегува и поврзаноста меѓу името Ематија што значи песоклива земја i името Македонија што на бригискиот јазик исто така значело земја.
22-04-2010, 09:25 PM
Reply
афион Offline
Posting Freak
*****

Posts: 2,509
Joined: Mar 2010
Reputation: 3
#85

На 11-ти март се навршуваат 67 години од започнувањето на акцијата на бугарските окупациони власти за депортација на еврејското население од Македонија во логорот на смртта Треблинка. Според расположливите изворни податоци како резултат на бугарската полициска акција од Македонија во Треблинка биле депортирани околу 7.215 лица од еврејско потекло.

Првите антисемитски мерки директно насочени против еврејското население во Македонија биле воведени уште на почетокот од бугарската окупација во април 1941 г. Веќе кон крајот од 1942 г. бугарската фашистичка влада и германската нацистичка влада влегуваат во директни и конкретни преговори за ликвидирање на еврејското население во Бугарија и на териториите окупирани од неа, вклучително и Македонија. На 22-ри февруари 1943 година во Софија е потпишана спогодба за депортација на Евреите од териториите окупирани од страна на Бугарија, односно од Тракија и Македонија. Спогодбата била потпишана од Александар Белев, комесар на Комесарството за еврејски прашања при Министерството за внатрешни работи и народно здравје во Софија, и германскиот полномошник капетанот на заштитните одреди (СС-хаупштурмфирер) Теодор Данекер.

За конкретната одговорност на бугарскиот цар Борис за депортацијата на македонските Евреи во логорите на смртта сведочи и телеграмата од 4-ти април 1943 г., испратена од министерот за надворешни работи на нацистичка Германија Фон Рибентроп, до Германската легација во Софија, во која се вели „… Царот изјави дека досега дал согласност за иселување во Источна Европа само за Евреите од Македонија и Тракија. За Евреите од самата Бугарија тој сака да се иселат само еден мал број болшевичко -комунистички елементи. Другите 25.000 Евреи ќе ги собере во концентрациони логори во земјата, зашто има потреба за градење на патишта...“

Според планот на бугарските окупациони власти, македонските Евреи требало најпрво да бидат однесени во скопскиот Монопол, а оттаму да бидат депортирани во Треблинка.

По направените подготовки, бугарските власти во раните утрински часови на 11-ти март 1943 г. започнале со апсењето на Евреите во сите македонски градови. Како резултат на полициската акција, во скопскиот Монопол биле затворени 7.215 Евреи.

Депортирањето на македонските Евреите од скопскиот Монопол во Треблинка се одвивало во три етапи; Првиот транспорт со скопски Евреи тргнал на 22 март 1943 година; Вториот транспорт тргнал на 25 март со дел од скопски, сите штипски и група битолски Евреи; а Третиот транспорт тргнал на 29 март со околу 2.500 души. За жал никој од македонските Евреи не успеал да преживее. Сите биле задушени во гасните комори. организирано

Следниот пат кога Симеон Саксобурготски ќе реши да ја посети Македонија, најмалку што треба да направи е да и се извини на македонската еврејска заедница за политиката на неговиот татко, кој е еден од директно одговорните за депортацијата на македонските Евреи во логорот на смртта Треблинка.
22-04-2010, 09:29 PM
Reply
raspberry Offline
Senior Member
****

Posts: 287
Joined: Feb 2010
Reputation: 9
#86

Спасяването на българските евреи през Втората световна война
Глава СЕДМА. Депортацията на евреите от Тракия и Македония
.


Последствията от нацистката конференция във Ванзее скоро ще засегнат и България. Годината е 1942. Решението, взето на конференцията за физическото унищожение на евреите, включва и 48 000 български евреи. На 24 септември 1942 г. Мартин Лютер, началник на отдела за евреите при германското Министерство на външните работи, отправя вътрешна записка до Ернст фон Ваисцекер, главен секретар на същото министерство, в която му предава нареждането на Фон Рибентроп да се влезе във връзка с правителствата на България, Дания и Унгария за окончателното решение на въпроса за депортацията на евреите [1]. На 14 октомври 1942 г. Лютер нарежда на германската легация в София [2] да започне преговори с българското правителство по въпроса. „Ние сме готови да приемем евреите”, казва Лютер [3]. Което значи, че Германия е готова да унищожи в газовите камери на Треблинка мъже, жени и деца от всички възрасти. Късата фраза прикрива омразата и извратената жажда за масово убийство, непознати по сила в човешката история, с изключение на терора, проведен от Сталин и от съветските сателити, специално България, по време на утвърждаването на властта след Втората световна война.
През септември 1942 г., само месец по-рано, Фон Рибентроп постановява, че депортацията „може да почака”. В края на същия месец той променя становището си без особена причина, единствено подтикнат от желанието да се ликвидира еврейският въпрос колкото се може по-скоро. В нарежданията си Лютер не определя за кои точно български евреи се отнася заповедта. Той, както и всички германски органи, имат предвид депортацията на всичките 48 000 евреи.

Адолф Бекерле, германският пълномощен министър в София, не губи време и иска среща с министър-председателя Богдан Филов. За резултата от нея той изпраща на 2 ноември 1942 г. телеграма до Берлин [4], потвърдена с доклад от 16 ноември [5]. И двата документа са важни, защото показват становището на българското правителство по депортацията: предпазливо, ограничаващо и отлагащо. В основата лежи желанието да се спасят невинни хора. В телеграмата си Бекерле подчертава, че според Богдан Филов българите, както и германците имат нужда от евтина работна ръка, която в момента може да бъде само еврейска. (Германците твърдят официално, че евреите се изпращат в източните области, за да работят.) Както отбелязва Бекерле, българските евреи по думите на Филов веднъж мобилизирани, ще бъдат използвани за построяването на пътища в България. За да предразположи Бекерле, Филов добавя, че германският проект за депортацията на останалите евреи заслужава похвала. Бекерле заключава: „Липсата на работна ръка в страната пречи на Министерския съвет да реши единодушно въпроса. Аз още не съм получил окончателния отговор.” Разговорът между двамата се смята за особено важен от правителството, което нарежда на Министерството на външните работи да го потвърди с вербална нота до германската легация. Нотата носи дата 12 ноември 1942 г. и има следното съдържание [6]:

„Българското правителство е особено радостно от обстоятелството, че неговите усилия да доведе еврейския въпрос в България до окончателно разрешение са привлекли вниманието на германското правителство. При разглеждането на този въпрос българското правителство винаги се е натъквало на трудности, тъй като нямаше възможност да изсели от България, ако не всички, то поне част от евреите. По тази причина българското правителство с голяма готовност се съгласява с предложението на германското правителство да се извърши изселването на евреите от България и от Румъния в едно и също време, без това да създаде препятствия в строителната политика на страната. С оглед на това обстоятелство българското правителство възнамерява да организира изселването на евреите от страната по начин да не се създават пречки за редовния ход на българския стопански живот. От друга страна, евреите ще бъдат използвани напълно като евтина работна ръка за направата и довършването на всички по-големи и важни пътища, чието откриване не биwа да се отлага, тъй като в настоящия момент не могат да бъдат поставени на разположение за направата на пътища земеделски работници, без да пострада чувствително земеделското стопанство. Българското правителство ще бъде благодарно, ако германското правителство му представи по-подробни планове относно изселването на румънските евреи, за да се вземат и в България необходимите мерки за основното разрешение на гореуказания въпрос. Българското правителство е съгласно по принцип да заплати една обща сума за изселените евреи, но счита исканата такса от 250 райхсмарки на човек за извънредно висока.”

Обезпокоени от приближаваща се смъртна опасност за българските евреи, международните еврейски организации бият тревога и привличат вниманието на американското правителство. В резултат на това президентът Франклин Делано Рузвелт повдига въпроса на англо-американската среща във Вашингтон през март 1943 г. [7] На срещата присъстват още английският министър на външните работи Антъни Идън, американският държавен секретар Кордел Хъл, лорд Халифакс, Хари Хопкинс. Рузвелт пита Идън какво може да се направи за спасяването на 60 000 български евреи. Идън посочва главните трудности: първо — невъзможността да се осигури по време на война необходимият тонаж за превоз. Второ — ако българските евреи получат подобно третиране, евреите от останалите страни ще искат същото. Трето — възможно е между изселените да се промъкнат германски шпиони. Въпросът остава неразрешим. Единственият практически резултат е едно писмо от Кордел Хъл до българското правителство да позволи на евреите да емигрират в една неутрална страна. Помолено да предаде това писмо в София, швейцарското правителство отказва и писмото е връчено на българския пълномощен министър в Берн Георги Кьосеиванов. То не дава резултат.

Българските евреи, живеещи извън контролираната от германците Европа, главно тези от Съединените американски щати, търсят да обърнат вниманието на международното обществено мнение в полза на техните събратя в България. Най-активен от тях е Жак Асеов, заможен в евреин, добре познат в тютюневата търговия, живеещ в Ню Йорк. На 23 март 1943 г. той влиза във връзка със Световния еврейски конгрес, който от своя страна сондира Американската организация за бежанците. В резултат на това главният равин в Швеция, старият д-р Еренпрайс, който поддържа добри връзки с владиката Стефан, поисква от него да се застъпи за евреите. През юли същата година владиката Стефан съобщава на д-р Еренпрайс, че е настъпило подобрение в режима на евреите и че цар Борис лично го е уверил, че няма да се взимат нови мерки срещу тях и всяка депортация е изключена [8]. От друга страна д-р Хаим Вайцман, равинът Вайс и съдията Прескауер [9] действат във Вашингтон и в Лондон като представители на българските евреи. Конференцията в Бермуда изготвя изложение, което да бъде представено на българското правителство чрез швейцарската легация в София. В изложението се иска разрешение да се евакуират от България в Палестина 4500 еврейски деца и 500 възрастни евреи, които да ги придружават. Чарлс Редар, швейцарският пълномощен министър в София, предава това искане на българското правителство. Богдан Филов желае първо да узнае какво е становището на германците по този въпрос. Затова германският пълномощен министър в София Адолф Бекерле изпраща на 4 февруари 1943 г. в Берлин следната телеграма [10].:

„През време на един разговор с министър-председателя той ме уведоми, че било предложено от английска страна чрез швейцарската легация да се приемат 5000 еврейски деца в Палестина.
Филов ми заяви, че засега се касаело само за едно необвързващо запитване, по което той не бил взел решение, но искал да знае мнението на легацията, когато въпросът се постави официално. Моля за указание. Засега легацията се задоволи да заяви, че ние имаме лош опит от изселванията на евреи, понеже те действат в чужбина срещу нас и се използват от неприятелската пропаганда, (п) Бекерле.”


Отговорът от Берлин пристига бързо и е предаден от Бекерле на Филов. Последният отбелязва в дневника си от 17 февруари 1943 г. [11], че бил уведомил царя как английското предложение се считало за неприемливо от Третия райх, защото служело само на английската пропаганда и можело да възбуди недоволството сРедарабите. Според дневника на 11 март същата година Филов приема отново Редар. [12] Той му показва току-що получена телеграма, предлагаща да се посочат трима евреи, които да изберат лицата, които ще се изселят. Филов отклонява предложението, запазвайки това право за българското правителство. Редар предлага също да се изселят първоначално сто еврейски деца. Всички предложения на Редар остават без последствие.

Жак Асеов от своя страна [13] отправя до всички сефардитски организации в Южна Америка молба да предприемат чрез местните католически представители акции за спасение на българските евреи. Той предлага еврейска делегация да посети турския посланик във Вашингтон и да иска улеснения за преминаването на евреи през Турция. Асеов се обръща и към Рубен Хенри Маркъм, американски журналист, писател и издател, престоял повече от 20 години в България, автор на книгата „Миит Бългериа” (Meet Bulgaria) и създал там добри връзки с политици и интелектуалци. Асеов моли Маркъм да апелира чрез радиото за промяна на режима към евреите. Жак Асеов сондира и македонските организации в Съединените щати и ги моли и те да апелират към българския народ в същата насока. Македонците се съгласяват и отправят следното възвание [14]:

„В тези съдбоносни дни, пълни с историческо значение, чувстваме близки на сърцата ни тук, в Америка, жизнените интереси на България. Ето защо ние се обръщаме към всички българи, обичащи отечеството си, да направят всичко, което е по силите им, за осуетяване влошаването на съдбата на българския народ. Не забравяйте, че всяко сътрудничество с германците ще бъде в състояние да утежни вашата отговорност. Отменяване на противоеврейските закони, за които няма прошка и изкупление. Премахването на нечовешкия режим, на който са подложени евреите, ще смегчи твърде много вашата отговорност след свършването на войната. Не забравяйте, че само преди няколко седмици г-н Рузвелт, президент на Съединените американски щати, заяви недвусмислено, че поведението на неприятелските страни към техните еврейски малцинства ще се има предвид, когато ще се определи съдбата на неприятелите на съюзените народи. Не ще бъде взето под внимание никакво оправдание за нечовешкото третиране на еврейските малцинства.”

Друг опит бе направен в една обща англо-американска акция, изискваща от българското правителство да позволи изселването в Палестина на 30 000 евреи. Преди София да даде отговора си, акцията пропада поради отказа на Турция да осигури временното подслоняване на изселниците на нейна територия. Евреите според плана е трябвало да останат известно време в Турция, преди да продължат за Палестина [15].

В началото на 1943 г. Германия прави силен натиск над българското правителство за депортацията на евреите. На 22 януари германският пълномощен министър в София посещава министъра на вътрешните работи Петър Габровски и между другото му излага идеята за една противоеврейска изложба в София. Габровски отклонява предложението, казвайки, че е по-уместно да се устрои изложба на постиженията на националсоциализма [16]. Бекерле предава този разговор в Берлин:

„Лично аз смятам, че становището на министъра (по изложбата — б.м.) е погрешно. Българският народ не разбира еврейския проблем. Като изключим малкото богати евреи, мнозинството от българските евреи са бедни занаятчии или обикновени работници. Израсъл между гърци, арменци, турци и цигани, обикновеният българин не може да разбере борбата срещу евреите. Расовият проблем му е чужд. Министърът изрази намерението си да тласка напред еврейския въпрос до окончателното му разрешение. Той смята, че настоящата депортация ще засегне първо евреите от новоосвободените области (Тракия и Македония).”

В своя доклад Бекерле препоръчва на министерството в Берлин да разгледа идеята на Габровски за изложбата в София. След като прочита доклада на Бекерле, Адолф Айхман, началникът на еврейската секция при Гестапо, съобщава [17], че възнамерява да изпрати в София хауптщурмфюрера Теодор Данекер, експерт по еврейските въпроси. Наистина Данекер пристига в София през януари 1943 г. с поръчение от Айхман да ликвидира българските евреи, изпращайки ги в Полша. Данекер има добра практика в това отношение първо във Виена (1938) и след това в Париж (1940), където организира депортацията на местните евреи. В София той работи тясно с Александър Белев, комисаря по еврейските въпроси, чиято омраза към евреите е пословична. Относно таксата, която германците искат от българското правителство да плати за превоза на всеки евреин, Айхман заявява, че този въпрос е второстепенен за него. Ако съществуват други спорове, Айхман препоръчва да се разрешат чрез двустранни преговори.

Германците гледат на депортацията на тракийските и македонските евреи като начало на депортацията на всички евреи, живеещи в старите предели на България. За българското правителство (царя) това схващане отваря пътя за отлагане. Трябва да се избира между двете злини, царят избира по-малката.

Данекер е представен на министър Петър Габровски на 2 февруари 1943 г. Както Данекер отбелязва в доклада си до своя началник Адолф Айхман [18], разговорът се е водил около еврейския въпрос в България. Габровски изразил готовност да се депортират евреите от Тракия и Македония, но подчертал, че трябва да се изключат от депортацията евреите от старото царство, защото тези евреи щели да бъдат използвани в държавни строежи (подчертано от автора). Според Габровски депортацията от Тракия и Македония щяла да засегне от 10000 до 12000 евреи, които, добавил той, са чужди поданици.

На 16 февруари 1943 г. Данекер изпраща на Айхман втори доклад, приподписан от пълномощния министър Бекерле [19]. В него се казва, че българският Министерски съвет приел предложението на Александър Белев да се започне с депортацията от Тракия и Македония, като в същото време всичките евреи мъже от старата територия се мобилизират в трудови бригади. „За да се стигне до цифрата 20000, означена в споразумението Белев-Данекер — пише Данекер, Белев по мое внушение ще включи така наречените „нежелателни елементи” от стара България” (разбирай евреи саботьори, атентатори, черноборсаджии и пр. — б.м.). На 20 февруари 1943 г. Белев и Данекер подписват споразумение за депортацията на 20000 евреи. Спогодбата споменава за евреи изключително от Тракия и Македония, но Белев, знаейки, че в двете провинции не могат да се съберат толкова евреи, фалшифицира споразумението, като зачерква със същото зелено мастило, с което са написани, думите „евреи от новоосвободените области”.

С наредба № 127 от 2 март 1943 г. Министерският съвет одобрява споразумението, като казва изрично, че то засяга изключително евреите, живеещи в Тракия и Македония. За да се избегнат публични протести, споразумението не се публикува в Държавен вестник. Българското общество не знае още нищо за готвената депортация. В заседанието на Министерския съвет, одобрило споразумението, взимат участие следните министри: Богдан Филов — министър-председател и министър на външните работи, Петър Габровски — министър на вътрешните работи, Борис Йоцов — министър на просветата, Добри Божилов — министър на финансите, генерал Никола Михов — министър на войната, Никола Захариев — министър на търговията, Христо Петров — министър на земеделието, Димитър Василев — министър на благоустройството, и Васил Радославов — министър на железниците. Отсъства д-р Константин Партов, министър на правосъдието. Ето текстът на споразумението Белев—Данекер [20]:


„Споразумение по изселването най-първо на 20000 евреи (следва зачеркнатият текст: „от новите български земи Тракия и Македония — б.м.) в източните германски области, постигнато между българския комисар за еврейските въпроси г-н Александър Белев и германския пълномощник, капитан от защитните отряди (СС хауптщурмфюрер) Теодор Данекер:
1. След потвърждение от страна на Министерския съвет ще се приготвят за изселване 20000 евреи без разлика на възраст и пол. Германският райх е готов да приеме тези евреи в източните области.

2. Изходните гари, числата и броят на влаковете се установяват както следва:
а) в Скопие 5000 души с 5 влака
б) в Битоля 3000 души с 3 влака
в) в Пирот 2000 души с 2 влака
г) в Горна Джумая 3000 души с 3 влака
д) в Дупница 3000 души с 3 влака
е) в Радомир 4000 души с 4 влака

Тъй като цялостното настаняване на последните 12000 евреи в лагери е възможно само до 15 април 1943 г., то германският пълномощник ще издейства тия 12 влака, колкото това ще бъде възможно технически, да бъдат готови да заминат в периода от края на март до април 1943 г.

Така съсредоточените евреи в Скопие и Битоля ще бъдат изселени след 15 април 1943 г.

3. Българският комисариат за еврейските въпроси като орган на Министерството на вътрешните работи и народното здраве се задължава пред Германския райх да изпълни следните основни условия:
а) позволен е превозът изключително на евреи;
б) не се допускат лица от смесени бракове;
в) ако изселващите се евреи не са още лишени от поданство, това да стане при напускането им на българската територия;
г) евреи със заразителни болести да не се приемат;
д) евреите не могат да носят оръжие, отрова, девизи, скъпоценни камъни и др.

4. За всеки транспорт ще се изработи списък на лицата, влизащи в него, съдържащ име, презиме, дата и месторождение, последно местожителство и професия.

Списъкът се съставя в три екземпляра, два се предават на германците, придружаващи транспорта, и третият на германския пълномощник в София.

Българското правителство поставя на разположение хранителни припаси за 15 дни, считани от деня на заминаването на влака, както и нужното число водни бъчви.

5. Въпросът за охраната на транспортите ще се реши допълнително. Евентуално германска охранителна команда ще приеме транспортите още на изходната гара.

6.
а) Размерът на обезщетението, което България трябва да плати за всяка изселена глава, ще се реши със специално споразумение. Движението на транспортите не ще зависи от тази клауза.
б) Разноските по транспортите от изходната гара до местоназначението са в тежест на България.

7. Българските държавни железници и Германските държавни железници ще се споразумеят направо по разписанието на влаковете, както и по поставянето на разположение на транспортните средства.

8. В никой случай българското правителство няма да изисква връщането на изселени евреи.

9. Настоящето споразумение ще се изготви в два екземпляра на български и немски език, като всеки ще важи като оригинал, (п) Ал. Белев (п) Т. Данекер”


С това споразумение близо 12000 души бяха осъдени на смърт само за това, че бяха евреи. Главният град в Западна Тракия е Солун. Той е бил духовният център на сефардитските евреи, живеещи на Балканския полуостров. Евреите процъфтяват там през вековете. Въпреки българските претенции през Втората световна война да се включи Солун в областите, окупирани от българските войски, градът остава в германски ръце до края на войната. Този факт позволява на германците да унищожат живеещите в Солун 50 000 евреи, изпращайки ги в лагерите в Полша.

Американският журналист Хенри Кам посещава Солун четиридесет години по-късно и пише в „Ню Йорк таймс” от 6 декември 1983 г., че през 1943 т. нацистите изпращат на унищожение всичките евреи, живеещи в Солун. В 1945 г. от тях остават живи само 800, към тях могат да се прибавят още около 400 скрити от приятели или забегнали при партизаните. Това е всичко, което е спасено от 50000 евреи, живеещи в Солун преди войната. Ако желаеха, нацистите можеха лесно да включат в групата на солунските евреи и тези от Тракия и Македония. Никой не би могъл да им попречи.

В Западна Тракия през нощта на 3 март 1943 г. всички живеещи там евреи на брой 4219 са арестувани. Арестите са извършени в Гюмюрджина, Дедеагач, Кавала, Драма, Ксанти и Серес, а арестуваните са настанени в празни тютюневи складове. В тях евреите престояват един-два дни, преди да бъдат отправени за Горна Джумая и Дупница. Заедно с 7165 евреи от Македония и 186 от Пирот общият брой на депортираните възлиза на 11384 [21]. Условията в складовете са непоносими. Арестуваните са изпратени там без всякакво предупреждение, не им е позволено да вземат и най-необходимите вещи, някои от тях са болни, липсва вода и храна. Всички са претърсени основно за злато и бижута. Конфискувани са оставените от евреите имоти на обща стойност около 250000 долара. След заминаването домовете са разграбени, без полицията да се намеси. Евреите от Тракия и тези от Пирот пристигат в Лом на 18 и 20 март 1943 г. Те са натоварени на шлепове с крайна цел Полша. Транспортите ще минат през Виена. Софийският Червен кръст успява да снабди групата с вода, 300 кг чай и 40 л мляко за децата.

От набелязаните македонски евреи стотина успяват да се спасят, достигайки албанската граница, където се предават на италианските власти. В Скопие са събрани 7381 евреи, от тях 546 са от Щип, 3342 — от Битоля и 3493 — от Скопие. Тяхното местоназначение е Треблинка. Те пътуват с влак на три групи на 22, 25 и 29 март през Сърбия и Унгария за Полша. Трябва да се отбележи, че неколцина тракийски евреи успяват да се спасят като работници в еврейските трудови бригади в България. Началникът им отказва да ги върне в Тракия, както е настоявал Белев. Този началник, полковникът от запаса Цветан Мумджиев, заявява през 1945 г. пред Народния съд: „След влизането в сила на Закона за защита на нацията властите събраха 10000 евреи за отбиване на трудовата повинност. Това стана под мое началство. Между събраните имаше и евреи от Тракия. През зимата на 1942 — 1943 г. евреите трудоваци бяха разпуснати да прекарат няколко месеца при семействата си до идването на пролетта. Еврейското общество в Пловдив избра делегация, която се яви пред мене и помоли да задържа в лагера евреите от Тракия и да ги използвам през зимния сезон. Приех тази молба и така се спасиха доста евреи.” [22]

Реакцията в стара България идва късно. Професор Петко Стайнов научава за депортацията и внася следната интерпелация в Народното събрание [23]:

„Без да бъдат предупредени, евреите в новоосвободените области са били арестувани и затворени в тютюневите складове в Горна Джумая и Дупница. Оттам те са били препратени в Лом, а на 24 март 1943 г. натоварени на шлепове са били изпратени в Германия. Предлагам да се постави на разискване в Народното събрание бруталното третиране на тези лица от еврейски произход, живеещи в България. Ако мярката е била основана на договор с чужда държава, то този договор е трябвало да бъде одобрен предварително от Народното събрание.”

Протестът на проф. Стайнов остава без последствие. Той даже не е поставен на разискване. В момента на арестите в Тракия и Македония са задържани и евреи от старото царство, намиращи се случайно в двете области. Освободени веднага, те се завръщат при семействата си [24].

Бениамин Ардити [*] твърди [25], че между официалния списък на депортираните и броя на тези, които действително са заминали, съществува разлика от около 900 души. Ардити предполага, че някои от тях са умрели по пътя, други са били укрити от гръцки и македонски приятели. Италианските власти снабдяват еврейски семейства с паспорти и улесняват бягството им през Албания даже без паспорти. Правителството на генерал Франсиско Франко спасява испанските евреи в Тракия. Други еврейски семейства са спасени благодарение застъпничеството на царица Йоанна чрез папския нунций в София. (За ролята на българската царица вж. книгата на Стефан Груев „Корона от тръни, царуването на цар Борис III, 1918—1943”.) Груев пише:

„Царицата се намесва дискретно в много случаи, главно чрез Ватикана и чрез италианския пълномощен министър в София. При откриването в столицата на италианска изложба за борба против малария тя се доближава до граф Мажистрати, италианския министър и шурей на министъра на външните работи граф Галеацо Чиано, пошепвайки му: „Нуждая се незабавно от италиански паспорти за някои евреи.” Мажистрати отговаря: „Невъзможно е да се приемат евреи в Италия.” Царицата продължава: „Мога да ви уверя, че те няма да останат в Италия, а ще продължат за Аржентина.”

На другия ден италианската легация издава необходимите визи [26]. Други евреи също са спасени от царицата чрез намесата на нунция. Децата на тези евреи са ученици в католическите училища в Драма и Кавала. Спасяват се също и евреите с турски паспорти. До падането на Мусолини евреите, живеещи в окупираните от италианците гръцки области, не са обезпокоявани. Веднага след това германците изпращат тези евреи в лагерите на смъртта.

По време на срещата на швейцарския пълномощен министър в София Чарлс Редар с министър-председателя Богдан Филов последният отбелязва в дневника си на 11 март 1943 г.:

„Относно депортацията на евреите от Тракия и Македония Редар предложи помощта си, като изпрати телеграма, настоявайки те да се приемат в Палестина. Филов му казва, че е много късно. Евреите ще отпътуват след няколко дни. „Закъде?” — пита Редар. Отговор: „За Полша.” „Но това означава смърт за тях” — възрази Редар. Обясних му, че заключението му е прекалено. Те ще бъдат използвани там като работници, както това става с българските работници, които изпращаме да работят в Германия. Той отговори: „Не е същото. Евреите се третират най-безчовечно!” Аз казах, че не може да се говори за човечност, когато мирни хора загиват при бомбардировки.”

Мнозина ще се запитат, могло ли е да се предотврати тази трагедия? Някои изтъкват, че жертвите не са били български поданици, че юрисдикцията на България над двете области е била само номинална. Македония и Тракия бяха загубени от България след балканските войни през 1912—1913 г. и след Първата световна война 1915—1918 г. След подписването на тристранния пакт във Виена на 1 март 1941 г. [27] германците разрешават на България да окупира Тракия и Македония с изключителната задача да пази реда и спокойствието там. Окончателният статут според германците щял да се реши след края на войната. Човек може да се запита дали царят, изоставяйки тракийските и македонските евреи на произвола на съдбата, не е платил цената за спасяването на българските евреи, четири пъти по-многобройни [28], и в същото време живота на хиляди български младежи, които Хитлер настояваше да бъдат изпратени на Източния фронт?

Мнозина автори изказват мнението си по този въпрос. Бениамин Ардити [29] смята, че статусът на Тракия и Македония е изиграл главна роля. Тези провинции са завоювани от германските войски, като гражданската и военната власт е предадена на българските власти. Българският суверенитет е само толериран, но никога не е признат официално от Третия райх. Д-р Хелмут Хенер коментира [30], че България е знаела добре, че окупацията на Тракия и Македония е била възможна само със съгласието на германците. Третият райх предупредил София, че окончателното приобщаване може да стане само след края на войната. „По този начин, пише д-р Хенер, България се чувства зависима от Германия и се отнася много по-строго към евреите от тези области, отколкото към тези в стара България.” Той заключава, че в гръцките и югославските територии, окупирани от български войски, България действа под германски натиск.” Проф. Ханс Йоаким Хоппе [31] пише, че България приема по принцип германското искане за депортация на евреите от новоосвободените области с цел да печели време. Българското правителство постоянно отлага да предаде своите евреи под предлог, че се нуждае от тях за строежа на пътища. Без съмнение в този момент животът на 8000 евреи от старите предели е сериозно застрашен.

В началото на 1989 г. авторът на настоящата книга получи следното писмо от д-р Аврам Бен Яков, литератор, бивш български поданик, сега живеещ в Ерусалим: „България трябва да бъде освободена от всякаква отговорност за предаването на тракийските и македонските евреи. Тя получи тези две области от Германия изключително за да ги администрира. Германците не подписаха и не можаха да подпишат какъвто и да е договор, установяващ окончателния статус на Тракия и Македония. Българският суверенитет никога не се разпростря над тези области. Хората, живеещи там, не добиха българско поданство.”

Един български историк и виден комунист, имащ титлата министър при Министерството на просветата, в свой доклад от 1989 г. [32] също поддържа тезата, че присъединяването на двете области към България е било временно, до подписването на мирния договор. За Волф Оклис [33] Вардарска Македония беше предадена на България като „подарък” от военните придобивки на Германия. Това разширение на България означава увеличение на германското влияние. Оклис подчертава, че цар Борис е „играл”, за да печели време. Позволявайки на германците да задигнат тракийските и македонските евреи, той търсил да опази българските евреи. Оклис заключава: „Въпреки тези трагични мисли остава горчивото съмнение, че за спасението на българските евреи е трябвало да се пожертват тези от Тракия и Македония.”

Съгласно протоколите на Народния съд от 1945 г. [34] по делото на лицата, обвинени в насилия срещу евреите през Втората световна война, министърът на пропагандата Димо Казасов, призован като свидетел, на въпроса на защитата: „Могъл ли е българският народ да се намеси за спасението на тракийските и македонските евреи?”, отговаря: „Каквато и да е намеса беше невъзможна, защото мерките бяха взети внезапно, изненадвайки всички. Когато българският народ научи за тях, беше много късно. Специалните влакове пристигаха вече в Лом. Политическото влияние на българския народ не беше достигнало до новоосвободените области.” Адвокатът на защитата пита: „Чия беше инициативата за тази депортация?” Казасов: „Нямаше инициатива, депортацията беше дело на германските агенти.” Проф. Нисан Орен писа [35]: „Тъй като на евреите в тези области не беше дадено българско поданство, българското правителство не можеше да се противопостави на германския натиск.” Друг български политик, Григор Чешмеджиев [36], един от водачите на Социалдемократическата партия (обединена), опозиционер през време на войната, е разпитан също от Народния съд. На въпроса на председателя на съда: „Кой е бил отговорен за депортацията?”, той отговаря: „Това стана по заповед на германците.” По време на същия процес един от обвиняемите, Христо Стоманяков, заместник в края на 1943 г. на Александър Белев като комисар за еврейските въпроси, твърди: „Сигурен съм, че нищо нямаше да се случи в Тракия и Македония, ако германците не действаха в София.” Остава висящ въпросът, дали нещата нямаше да бъдат още по-лоши, ако царят беше действал по друг начин.


[Back]

Предоставено от „Работно ателие за македонска история”

БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ГЛАВА СЕДМА

1. Нюрнберг, Документ 1517, цитиран от Н. Гринберг. Цит. кн., с. 43, и от Раул Хилберг. Цит. кн., с. 480.

2. Фредерик Чари (цит. кн., с. 42) пише, че при процеса на Бекерле през 1968 г. във Франкфурт на Майн бил разпитан като свидетел и д-р Антон Морман, дипломат от кариерата (не е нацист), служил през Втората световна война като съветник в германската легация в София. Морман казва пред съда, че в София бил предупреден от Карл Хофман, полицейско аташе при същата легация, по следния начин: „Бъдете доволен, че не сте замесен в тази афера. Това е една крайно неприятна и мръсна история.” (Касае се за депортацията на тракийските и македонските евреи.) Яд Вашем К 207548/549.

След войната д-р Морман е назначен за германски посланик в Колумбия.

3. Ето текстът на телеграмата № 1769 на Лютер до германската легация в София: „Взимайки предвид разискването тук, нареждам да влезете във връзка с българското правителство и разговаряте по депортацията на евреите в съгласие с мерките, взети от българските власти. Ние сме готови да приемем тези евреи. Предстоящата депортация на евреите от Румъния ще улесни технически двете операции. За да се улесни законното разпореждане с имотите на депортираните евреи, препоръчва се последните да бъдат лишени от поданство. С оглед на имуществата, които евреите ще оставят в България, и големите разноски, които ще се поемат от Райха, предлага се те (българите — б. м.) да участват в разноските (по превоза — б. м.) в размер на 250 райхсмарки на човек. Според начина на реагиране към това искане можете да добавите, че ние сме готови да поставим на тяхно (българско — б. м.) разположение един от нашите специалисти по еврейските въпроси, който работи в чужбина.” Яд Вашем К 207522/523.

Кой е Адолф Бекерле?

Бекерле е роден в 1902 г. и умира в 1974 г. на свобода.

От юни 1941 г. до септември 1944 г. той служи като германски пълномощен министър в София. Преди да бъде назначен на този пост, Бекерле е СС обергрупенфюрер и началник на полицията във Франкфурт на Майн. Ханна Арендт, авторка на книгата „Айхман в Ерусалим”, допуска, че Бекерле е допринесъл за спасяването на българските евреи!?

В заведения срещу него процес в Германия за нацистката му дейност той е оправдан. Пред съда той заявява, че цар Борис е бил съгласен с депортацията на тракийските и македонските евреи. Той бил поискал от Бекерле тайно да помогне да не се депортират от България други евреи. (За по-големи подробности вж. статията на Изидор Соломонов: „Процесът Адолф Хайнц Бекерле и някои коментари”. - Годишник. . ., т. 15, 1980, с. 158, 171). Когато Червената армия нахлува в България на 5 септември 1944 г., Бекерле се опитва да избяга в Турция, но е арестуван от съветското командване на българо-турската граница и изпратен в Съветска Русия в лагера за германски военопленници. Оттам е освободен в 1955 г. след подписването на договор от канцлера Конрад Аденауер и съветското правителство.

4. Яд Вашем, К 207525.

5. Пак там, К 207547.

6. Пак там, К 207548/549.

7. Вж. Хари Хопкинс, Роберт Шервуд. Мемориалът за Рузвелт. Париж, Плон, 1950, с. 253. „Хъл повдига въпроса за 60 000-70 000 евреи в България, застрашени от унищожение, ако не успеем да ги изселим, и поиска от Идън да намери разрешение на въпроса. Идън отговори, че целият еврейски проблем в Европа е много сложен и човек трябва да действа внимателно, когато се отнася до изселването на всички евреи от България. Ако предприемем подобна мярка, то евреите от целия свят ще поискат да постъпим по същия начин и с евреите в Полша и в Германия. Хитлер може да се съгласи веднага, защото в целия свят не съществуват достатъчно кораби, за да изпълним този проект. Идън добавя, че англичаните са готови да приемат около 60 000 нови евреи в Палестина, но проблемът за транспорта даже само от България до Палестина е труден за разрешение. От друга страна, едно преселване от този мащаб е опасно, защото германците могат да го използват и изпратят между изселените свои агенти. С тази техника те вече вкараха успешно свои агенти в Южна и Северна Америка. Идън каза, че конференцията, която ще се състои в Бермуда относно бежанците, трябва да разгледа и настоящия труден проблем. Идън очаква ние да не поемем задължения, които не ще могат да се изпълнят по липса на тонаж.”

8. Бениамин Ардити. Видни евреи, т. 4, 1973, с. 78.

9. Проф. Нисан Орен. Българското изключение — преоценка на спасението на еврейското общество. Яд Вашем. Проучвания, 1968, т. 7, с. 100.

10. Давид Коен и д-р Любомир Златарев. Германски документи по депортацията на българските евреи и нейният неуспех. — Годишник. . ., т. 17, 1982, с. 315.

11. Натан Гринберг. Хитлеристкият натиск за унищожаването на евреите в България. Тел Авив, с. 60—61.

12. Борбата на българския народ за защитата и спасяването на евреите през Втората световна война. Цит. кн., с. 166.

13. Буко Пити. Цит. кн., с. 83.

14. Пак там, с. 82.

15. Фредерик Чар и. Цит. кн., с. 136.

16. Яд Вашем, К 207564/566.

17. Пак там, К 207555/556.

18. Пак там, К 207571/573.

19. Пак там, К 207579/580.

20. Борбата на българския народ. . . Цит. кн., с. 160.

21. Н. Гринберг. Цит. кн., с. 74.

22. Давид Коен. Защитата и спасението на българските евреи в показанията пред Народния съд — седми състав. — Годишник. . ., т. 21, 1986, с. 212.

23. Борбата. . .. Цит. кн., 173—174.

24. Б. Ардити. Ролята. . ., с. 34.

*. Бениамин Ардити в книгата си „Ролята на цар Борис при изселването на евреите от България” погрешно посочва, че този разговор се е водил между цар Борис и Филов. Ардити си служи с една извадка от дневника, която започва с Думата „ТОЙ”. Германските документ
(This post was last modified: 23-04-2010, 12:39 AM by raspberry.)
23-04-2010, 12:34 AM
Reply
Vodno konche Offline
Senior Member
****

Posts: 601
Joined: Feb 2010
Reputation: 6
#87

(22-04-2010, 09:29 PM)афион Wrote: Следниот пат кога Симеон Саксобурготски ќе реши да ја посети Македонија, најмалку што треба да направи е да и се извини на македонската еврејска заедница за политиката на неговиот татко, кој е еден од директно одговорните за депортацијата на македонските Евреи во логорот на смртта Треблинка.
Ние нашите евреи в нашата териториjа сме си ги спасили. А каде сте били вие да си спасите вашите Icon_razz По онова време Вардарска Македония не е била изцяло под българска власт - германецот е бил господарот точно по онези години. Нашата власт си е била временна и спорна, ако е било иначе - сите евреи да беха спасени и вие немаше отново да паднете под србско ропство во jугославия, което оште не е свършило. А и Оште србинот коли и беси во Македония за жал. Аjде кажете стига. Нема коj. Преди ВМРО го правеше, а сега ВМРО во Македония не е истото што беше. То май и в България за жал ВМРО не е истото, ама това е друга тема.
17-05-2010, 03:06 PM
Reply
афион Offline
Posting Freak
*****

Posts: 2,509
Joined: Mar 2010
Reputation: 3
#88

Kоњче значи вие не дојдовте во Македонија како ослободители од 1941 до 1944 година?
Научи нешто историја не се страми.
А ако не дојдовте тогаш што к*р сакате од нас?Кога сте дошле да не ослободите?
Низ срцето на Македонија тече Вардар,а не Дунав...Нашиот бисер е Охрид, а не Јадран...Нашето наследство се патриотските песни, а не ТВ Пинк...Јас навивам за ПЕЛИСТЕР, а не за Ѕвезда...Слобода ми донесе мојот дедо,а не КПЈ...Македонија ја создаде Господ,а не Тито...МАКЕДОНИЈА е вечна, а Југославија е мртва!!

Makedonija


http://macedoniahistorydocuments.blogspo...-post.html
17-05-2010, 05:02 PM
Reply
Vodno konche Offline
Senior Member
****

Posts: 601
Joined: Feb 2010
Reputation: 6
#89

(17-05-2010, 05:02 PM)афион Wrote: Kоњче значи вие не дојдовте во Македонија како ослободители од 1941 до 1944 година?
Научи нешто историја не се страми.
А ако не дојдовте тогаш што к*р сакате од нас?Кога сте дошле да не ослободите?
Доjдохме като ослободители, като бугарската воjска во Македония беше 90 % от бугари родени во Македония - бугарски македонци, те си доjдоха по родните места. Това го знам. Но ти казвам, че властта во Вардарска Македония не беше сто процента бугарска. Там имаше германски окупационни трупи които можеха да се месjат во администрирането.
http://books.google.bg/books?id=Xs_TmPk2...&q&f=false
http://old.vmro.bg/forum/viewtopic.php?f=46&t=385
18-05-2010, 11:35 PM
Reply