Добредојдовте
  • Users with e-mails at mail ·ru, aol ·com and gmx ·com to contact admins for registration.
  • Новорегистрираните членови повратниот одговор од форумот за активирање на сметката нека го побараат и во Junk на нивните пошти.
  • Сите регистрирани членови кои неучествуваат во дискусиите три месеци автоматски им се брише регистрацијата

 

Thread Rating:
  • 6 Vote(s) - 3.17 Average
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
82 години од смртта на Мара Бунева
Author Message
ЈорданПетровски Online
ЈорданПетровски-ЦРНИ
*****

Posts: 14,363
Joined: Mar 2010
Reputation: 36


Quote:Велимир Прелић

Просечном Србину данас, спомињање имена и презимена Велимир Прелић, не значи апсолутно ништа. Кога год да упитате, само ће слегнути раменима и рећи да никада није чуо ништа о поменутој личности. Енциклопедије вам неће бити од помоћи, а интернет већ и даје какав-такав одговор. Наравно, лакше ћете пронаћи колико је пута Барак Обама споменуо неку реч у досадашњим говорима, али знајући колико је прашине пало на томове књига заборављених Срба(и заборављених и Срба у правим значењима тих речи), добро је да се простим укуцавањем горе наведеног имена и презимена у Google-у нешто и добија. Но, линкови који ће се појавити воде искључиво ка бугарским и македонским веб страницама. Па ко је онда Велимир Прелић и зашто и оно мало података које се може наћи о њему није на србском језику?


Велимир Прелић је рођен 1883. године, у тада још увек неослобођеној Сјеници. Потицао је из јако сиромашне породице, али то га није спречавало да уз огромна одрицања заврши гимназију у Скопљу, а затим и права у Београду. По завршетку студија, био је упућен у Скопље, где ће убрзо постати један од најважнијих актера србског конзулата. Уз Богдана Раденковића, конзула, обављао је многе значајне делатности за србски народ у Старој и Јужној Србији. Када је Раденковић био приморан да напусти Скопље у више наврата, Прелић га је замењивао, помагао србску четничку акцију и активно учествовао у просветном раду. Пријатељство и везе са Раденковићем, осуђеним црнорукашем, су Прелићу у пар наврата донеле више неприлика, али он никада није рекао ни једну ружну реч о човеку од кога је толико научио.


По завршетку Првог светског рата у коме је Прелић учествовао, једно време и као четник, остао је у Скопљу, иако му је било понуђен премештај по сопственом избору. Територија Јужне и Старе Србије је у Краљевини СХС била поприште честих сукоба полиције и војске са бугарском терористичком организацијом ВМРО, те су многи желели да избегну службу у овим крајевима. Но, Прелић није марио за опасности које су вребале, он је на њих навикао још од турског доба. Да је ситуација била озбиљна говоре атентат на генерала Ковачевића, као и још увек неразјашњена смрт војводе Јована Стојковића Бабунског.



У време када су у Београду вођене уобичајене препирке политичара око поделе ресора, када је хрватско питање полако достизало кулминацију, десило се нешто по чему ће Велимир Прелић бити упамћен, макар у свести поштовалаца организације ВМРО. Тог 13. јануара 1928, када србски народ слави Нову Годину и Светог Василија Великог, негде око поднева, у Улици Радомира Путника у Скопљу, на Велимира Прелића је пуцано с леђа. Веља Прелић је, као правни референт скопске жупаније, био трн у оку за бугарску делатност(не треба заборавити да је ВМРО као и усташки покрет подржавала и Коминтерна). Атентаторка, Марија Мара Бунева, рођена Тетовка, а удата за бугарског официра одлучила се да коначно изврши наређење које јој је стизало из Софије у више наврата. Доста се колебала, јер јој је Прелић у више наврата помагао с обзиром на чињеницу да су били комшије.

Што се атентаторке тиче, занимљиво је да је један њен брат био такође припадник злогласне бугарске терористичке организације, Борис Бунев, док је други њен брат био србски школовани официр Василије Буњевић. Мара Бунева се данас сматра бугарском хероином, а и у данашњој БЈР Македонији постоји одређени број њених поштовалаца. За време окупације од стране Бугарске 1941- 1945. била је постављена спомен плоча на месту где је атентат извршен. Та плоча је по доласку комуниста на власт уклоњена, да би поново заживела последњих деценија. Било је доста полемике у Македонији да ли треба поставити плочу или не, јер је у више наврата, по постављању, плоча била уништена.

После атентата на Прелића, у тадашњој јавности је пажња делимично скренута и на вардарске колосеке. Ситуација се делимично поправила, да би крахом прве Југославије, и касније стварањем друге, било негирано све што је србска државност оставила на тим просторима.

Велимир Прелић је свакако јунак. Његова жртва је велика, с обзиром да су га у више наврата обавештавали о могућем атентату. У овом човеку је садржано сво оно косовско-заветно, национално и светосавско што је водило Србе у периоду 1878-1918. Плодове рада Велимира Веље Прелића и свих њему сличних, многи су још за њихових живота заборављали, а када су и последњи дах посветили Отаџбини, на њих је пао још већи заборав.

16. јануара 1928, Велимир Прелић је преминуо у војној болници у Скопљу. Сахрањен је уз све државне почасти, али оно најбитније за шта се он целим бићем и целог живота борио, заборављено је, но не заувек. Као што свака олуја и свако невреме престане и облаци се разиђу, тако ће се једнога дана о Велимиру Прелићу причати са много више пијетета.


Прилог: песма посвећена Велимиру Прелићу. Желео бих да сачувам од заборава ову јако лепу песму, објављену у ,,Србском Косову'' 15. марта 1928. Песма је иначе, прилично свевременска и може се односити са великом лакоћом и на било коју сличну ситуацију ближе и даље прошлости.

Јађена мајко, Ти опет плачеш?

Ридаш и јецаш, грцаш у боли,

Јер ти убише још једног сина –

Вај, ране Твоје, ко да утоли?


Једног по једног од срца Твога

Откида душман, ох Боже свети!

И све без речи, ко да је тако

Србину тужном суђено умрети!


Питаш нас, мајко: ,,Докле ће тако

Падати драга дечица моја?''

А ми ни речи, јер међу нама

И нема више витешког соја.


Све ко без главе, поноса свести

Посматра жртве небратских кама –

И нико не зна шта му је дужност,

Да спере љагу греха и срама!


Докле ће крвца неосвећена

Лопити тако из братских рана?

Јесмо ли људи? Жене ил' деца?

Питамо и ми са ових страна.


Васа Беговић
21-02-2011, 04:44 PM
Reply
ЈорданПетровски Online
ЈорданПетровски-ЦРНИ
*****

Posts: 14,363
Joined: Mar 2010
Reputation: 36


Quote:Атентаторката разстрелва от упор мъчителя на българите в Скопие през 1928 г. Внукът на Мара Бунева съветвал президента Рейгън Наследниците се върнаха с 66 кашона багаж от Америка По време на скопския студентски протест 20 младежи са подложени на средновековни изтезания само защото са с българско национално самосъзнание. Юристът в скопското Велико жупанство Велимир Прелич проявява истински "талант" - по негова заповед са стягани главите на следствените, чупени са ръцете им с дъсчици между пръстите, заравяни са живи. На 10 декември 1927 г. студентите са осъдени на каторга, но ВМРО също произнася присъда - смърт за злодея. Оттук насетне дните на Прелич са преброени, защото неговото възмездие е с име на жена - Мара Бунева. "Чула за зверските мъчения на задържаните студенти, леля ми Мара Бунева веднага заминала за Скопие с една единствена цел - отмъщение. Тя била омъжена за български офицер в София, но покрай брат си Борис Бунев вече била посветена в македонското движение и работела за него. Когато комитите я посочили за екзекутор на Велимир Прелич, тя тръгнала, без да се обади на близките си." Така започва разказа си Милко Бунев, син на Борис Бунев и племенник на атентаторката Мара Бунева. Съпругата му Антония допълва казаното от него, разлиствайки старите албуми. Двамата са запазили младежкото си излъчване въпреки превратната и нелека съдба на емигранти "невъзвращенци", прекарали 27 години от живота си в Америка, голяма част от които - без никаква надежда, че ще могат да видят отново родината и близките си. Сега се налага да преустройват живота си наново. "Предците ми са българи от Тетово, отдалечено на 50 км от Скопие. Освен Мара баща ми Борис имал още една сестра и брат. Те остават в Тетово, а татко го изпращат в Солун да учи в търговската гимназия. Обучението било солидно, изучавали по 3-4 езика и после повечето от завършилите станали директори на банки. По време на Междусъюзническата война обаче, когато българските войски се изтеглят от Солун, баща ми тръгва с тях и става храненик на военното училище в София. Знае добре български език, явява се на изпити, завършва и става кавалерист в конния полк на царската гвардия, участва в битки. Животът му не бил лош, но баща ми се свързва с македонската организация и решава да напусне армията без никакви финансови перспективи. Става инструктор в организацията и според изискванията й се мести от град на град из Пиринска Македония - в Неврокоп, в Петрич, където аз съм роден, в Горна Джумая. През 1931 г. се оженва за майка ми, а през 1934 г., когато е превратът на Кимон Георгиев и Дамян Велчев, го осъждат и с другарите си попада в Софийския централен затвор. Освобождават го след пет години заради амнистията", разказва Милко Бунев. Семейната сага е дълга и заплетена, обхваща няколко поколения и, разбира се, оставя отпечатък и върху съвременниците ни. "След 9 септември 1944 г. татко пак изчезна. Спомням си, че майка ми тръгна да го търси. На улицата пред затвора я заговорили две млади момчета. Оказало се, че навремето са лежали в една килия с баща ми, а сега новата власт ги направила надзиратели. От тях разбрахме, че татко пак е арестуван и лежи там без присъда. Тези млади, хора, с риск да бъдат застреляни, носеха писма от баща ми, но ни молеха да ги хвърляме в печката веднага след като ги прочетем. После ни изселиха, татко изпратиха в Белене и го пуснаха чак през 1953 г., когато затвориха лагерите. Нямахме покрив, живеехме по приятели, а по политически причини аз не можах да вляза в университета. По-късно реабилитираха баща ми и ми позволиха да замина да следвам английска филология в Югославия. След три години отношенията между Титова Югославия и тогавашна България се промениха и казаха, че трябва да се връщаме", въздиша Милко Бунев. Той и съпругата му работели в Комитета за туризъм и преподавали в школата в Банкя. Учителите по чуждоезиково обучение тогава се броят на пръсти, но желязната завеса е непробиваема дори за тях. Буневи избират свободното съществуване и през 1974 г. заминават за Америка, където преподават на наши емигранти. В Детройт се запознават с Роналд Рейгън. По онова време бъдещият президент на САЩ още събирал съмишленици. Милко Бунев се включил в движението "Граждани за Рейгън" и направил няколко интервюта с него и работел в неговия екип. Сега снимката на Рейгън, поставена на видно място в хола, е едно от нещата, които напомнят за 27-те години емигрантски живот в Америка. Водени от носталгията, Буневи се завърнали у нас през 2001 г. Багажът, който донесли в 66 кашона, още не е разопакован напълно. Зад океана - в Чикаго, остава да живее и единствената им дъщеря заедно с трите им внучета. Людмила Първанова http://www.standartnews.com/archive/2003.../index.htm

пс. најдете го целиот текст од стандард и постирајте го
21-02-2011, 05:23 PM
Reply
Ulenspigel
Unregistered

 

Црни, продолжувам да сакам/да те молам да постираш тука факсимиле или скан от писмото на Борис Бунев!
Не можем да го търсим ние-немаме достъп до такива вестници.
Като ползваш източник-дай го на сите!
Ако е оригинален документ-нека да е така, ала трябва да го видим таков какъвто е.
Потруди се и го намери като го цитираш, това е правилното според мене-иначе не е многу сериозно да дебатираме без подложка.
21-02-2011, 05:45 PM
Reply
Valkanizater Offline
Senior Member
****

Posts: 431
Joined: Feb 2011
Reputation: 15

Това трябва да е статията в "Стандарт" -

Quote:Внукът на Мара Бунева съветвал президента Рейгън

Наследниците се върнаха с 66 кашона багаж от Америка

По време на скопския студентски протест 20 младежи са подложени на средновековни изтезания само защото са с българско национално самосъзнание. Юристът в скопското Велико жупанство Велимир Прелич проявява истински "талант" - по негова заповед са стягани главите на следствените, чупени са ръцете им с дъсчици между пръстите, заравяни са живи. На 10 декември 1927 г. студентите са осъдени на каторга, но ВМРО също произнася присъда - смърт за злодея. Оттук насетне дните на Прелич са преброени, защото неговото възмездие е с име на жена - Мара Бунева.
"Чула за зверските мъчения на задържаните студенти, леля ми Мара Бунева веднага заминала за Скопие с една единствена цел - отмъщение. Тя била омъжена за български офицер в София, но покрай брат си Борис Бунев вече била посветена в македонското движение и работела за него. Когато комитите я посочили за екзекутор на Велимир Прелич, тя тръгнала, без да се обади на близките си." Така започва разказа си Милко Бунев, син на Борис Бунев и племенник на атентаторката Мара Бунева. Съпругата му Антония допълва казаното от него, разлиствайки старите албуми.
Двамата са запазили младежкото си излъчване въпреки превратната и нелека съдба на емигранти "невъзвращенци", прекарали 27 години от живота си в Америка, голяма част от които - без никаква надежда, че ще могат да видят отново родината и близките си. Сега се налага да преустройват живота си наново.
"Предците ми са българи от Тетово, отдалечено на 50 км от Скопие. Освен Мара баща ми Борис имал още една сестра и брат. Те остават в Тетово, а татко го изпращат в Солун да учи в търговската гимназия. Обучението било солидно, изучавали по 3-4 езика и после повечето от завършилите станали директори на банки. По време на Междусъюзническата война обаче, когато българските войски се изтеглят от Солун, баща ми тръгва с тях и става храненик на военното училище в София. Знае добре български език, явява се на изпити, завършва и става кавалерист в конния полк на царската гвардия, участва в битки. Животът му не бил лош, но баща ми се свързва с македонската организация и решава да напусне армията без никакви финансови перспективи. Става инструктор в организацията и според изискванията й се мести от град на град из Пиринска Македония - в Неврокоп, в Петрич, където аз съм роден, в Горна Джумая. През 1931 г. се оженва за майка ми, а през 1934 г., когато е превратът на Кимон Георгиев и Дамян Велчев, го осъждат и с другарите си попада в Софийския централен затвор. Освобождават го след пет години заради амнистията", разказва Милко Бунев. Семейната сага е дълга и заплетена, обхваща няколко поколения и, разбира се, оставя отпечатък и върху съвременниците ни.
"След 9 септември 1944 г. татко пак изчезна. Спомням си, че майка ми тръгна да го търси. На улицата пред затвора я заговорили две млади момчета. Оказало се, че навремето са лежали в една килия с баща ми, а сега новата власт ги направила надзиратели. От тях разбрахме, че татко пак е арестуван и лежи там без присъда. Тези млади, хора, с риск да бъдат застреляни, носеха писма от баща ми, но ни молеха да ги хвърляме в печката веднага след като ги прочетем. После ни изселиха, татко изпратиха в Белене и го пуснаха чак през 1953 г., когато затвориха лагерите. Нямахме покрив, живеехме по приятели, а по политически причини аз не можах да вляза в университета. По-късно реабилитираха баща ми и ми позволиха да замина да следвам английска филология в Югославия. След три години отношенията между Титова Югославия и тогавашна България се промениха и казаха, че трябва да се връщаме", въздиша Милко Бунев. Той и съпругата му работели в Комитета за туризъм и преподавали в школата в Банкя. Учителите по чуждоезиково обучение тогава се броят на пръсти, но желязната завеса е непробиваема дори за тях. Буневи избират свободното съществуване и през 1974 г. заминават за Америка, където преподават на наши емигранти. В Детройт се запознават с Роналд Рейгън. По онова време бъдещият президент на САЩ още събирал съмишленици. Милко Бунев се включил в движението "Граждани за Рейгън" и направил няколко интервюта с него и работел в неговия екип. Сега снимката на Рейгън, поставена на видно място в хола, е едно от нещата, които напомнят за 27-те години емигрантски живот в Америка. Водени от носталгията, Буневи се завърнали у нас през 2001 г. Багажът, който донесли в 66 кашона, още не е разопакован напълно. Зад океана - в Чикаго, остава да живее и единствената им дъщеря заедно с трите им внучета.
Людмила Първанова
ИЗВОР



http://paper.standartnews.com/bg/article...cle=101777
21-02-2011, 06:02 PM
Reply
Valkanizater Offline
Senior Member
****

Posts: 431
Joined: Feb 2011
Reputation: 15

4 януари 2008, понеделник
Решена да убие и да умре
Стефан Танев*

Снощи се виждах с Бунчо Бунев, брата на легендарната Мара Бунена. Стар приятел. Изпаднал е сега в твърде тежко положение. Иска да купува стари вестници от редакцията, за да ги пласира в провинцията. Сам Бунчо беше отличен кавалерийски офицер. Напусна армията, за да се посвети на свободата на Македония.

Познавах се добре и със сестра му, с Мара Бунева. Живееше до мене, у Атанас Петрова, директора на бившето дружество "Куриер". Разправях и снощи на Бунчо:
- Слушай, Бунчо, не мога да си обясня и досега едно: как тая плаха Мара е крила в себе си такава сила. Сякаш и сега я виждам. Неведнъж е било. Връщаме се от гуляй у Петрови. Срещаме я по стълбите Изгледа ни, види, че сме гуляли, и изтърчи като някаква сърна нагоре по стълбите и се скрие в някоя от стаите на Петрови. Никой от нас никога не я е закачал. Страх я беше, когато види, че сме се нагуляли.

Скромна, трудолюбива жена Съпругът й, ротмистър Иван Хранков, служеше в Първи кавалерийски полк. Беше навремето един от най-добрите ездачи. В няколко годишни армейски конни състезания взе първата награда. Преведоха го в гвардията Заплатата му не стигаше. Мара помагаше на домашните разходи, като шиеше на близки познати. Шиеше хубаво. "Златни ръце има тая Мара" - казваше често Стефка Петрова Живееха си великолепно с Ивана. Нямаха деца.
Един ден, това беше след Св. Кирил и Методий 1926 г, чувам нещо невероятно: Мара се разделя с Хранкова. Срещам я:
- Слушай, Маро, как е възможно подобно нещо? Нима е вярно? Ти си се разделяла с Ивана?
- Какво чудно има в тоя свят, Танев. Разделяме се.
- Но как е възможно?
- Няма нищо невъзможно.
- Слушай, Маро, не върши глупости. Защо се разделяш? Вие се обичахте...
- По всичко се виждаше, че ти го обичаш.
- Така е, но може да има причини, които ти да не можеш да знаеш... Казах, нямаха деца. Закачих я:
- Слушай, Маро, да не би Ивана да не го бива като мъж?
- Как не те е срам!
И избяга.

Наистина разделиха се. За всички ония, които ги познавахме, причините останаха необясними. Мара замина за Македония, а Иван напусна квартирата у Петрови.
Забрави се и тяхната раздяла, както всичко в тоя свят се забравя.

Една вечер, това беше на 13 януари 1928 година, приемам в редакцията по телефона от Белград, Нашият кореспондент ни предава, че през деня Мара Бунева, 27-годишна, дошла в Скопие от България преди две години, Застреляла край Вардара с три изстрела точно по обяд, в 12.20, юрисконсулта на жупанството Велемир Прелич. Успяла да се вмъкне в семейството му и да спечели доверието му като шивачка. Настанила се да живее в съседната къща от неговата. Не го застреляла обаче вкъщи, а на улицата. След това стреляла в областта на сърцето си и починала после обяд от раната.

Велемир Прелич минаваше за най-големия неприятел на българите в Македония. Още в турско време бил шеф на сръбската пропаганда в Скопие.

Целият текст - http://publicistika.blogspot.com/2008/01..._2296.html




21-02-2011, 07:45 PM
Reply
poprushev Offline
Super Moderator
******

Posts: 157
Joined: Dec 2009
Reputation: -3

(21-02-2011, 12:19 PM)Stefan Wrote:
(21-02-2011, 09:55 AM)poprushev Wrote: ПРВИН ДА ТЕ ПРАШАМ ДАЛИ ТИ Е ЈАСНО ЗОШТО Е БАНИРАН ТАТАР.???
.

Првин да те прашам? Ама ти май ме плашиш? Че след првин идва вторин? Icon_razz
Доколкото видях, банирал си го за спам в същата тази тема. Което беше чист нонсенс. И не е само ТАТАР. Освен него си банирал още сума ти форумджии. На Волф му тури 3 седмици ли бяха, един месец ли, за глупости. Деммиан гледам си го банирал само за изказване на мнение. Ти го нарече фрустрации, което сигурно е така, но защо човек да не споделя фрустрациите си? На Афион също му лепна един месец. Не знам за какво. Плейбой защо го банира? - Защото прекалено инсистирал само на неговата си истина. Глупости на търкалета!
Айде, мене ме банира само за един ден, за това, че написах Шкупи, наместо Скопие. Е, сега, малко ви засегнах честолюбието, признавам, че може да е било обида.

В този форум става същото като на някой футболен мач, когато съдията се опитва да стане главно действащо лице и постоянно надува свирката...

Абе, с два збора: Цербери не ни трябват!

ЕВЕ ЗОШТО СЕ БАНИРАНИ

Quote:афион

Левски бил голем дудлач одел и кај србите и кај романците ама најмили му беа грците.Со чмар ќе беше тоа.

Патем види ги и мемоарите на Левски каде признава дека е педер и дека најмногу сакал гркот да го *** од позади.



(11-02-2011, 08:57 PM)Black Wolf Wrote: Ма на теб па къф ти е проблемът? Като са ти толко симпатични сърбежите-лижи им г*зот и уживай :-)


HА ФОРУМОВ НЕМА ДА ДОЗВОЛИМЕ НАВРЕДИ И ВУЛГАРНОСТИ. АКО НЕ ТИ СЕ ДОПАЃА ВАКОВ НАШ КРИТЕРИУМ ИМАШ ДРУГИ ФОРУМИ. СО НИШТО НЕ СИ ОБВРЗАН ДА БИДЕШ ТУКА.
22-02-2011, 09:21 AM
Reply
Кракра Offline
Junior Member
**

Posts: 12
Joined: Jan 2013
Reputation: 0

Тази година отново беше поругана паметната плоча на Мара Бунева. Винаги съм си задавал въпроса защо отношението към тази жена, жертвала живота си за Македония е такова и не мога да намеря логичен отговор. Мара Бунева е родена в Тетово-Македония, член е на ВМРО, организация бореща се за свободата на Македония. Оставя мъжът си и всичко което има и съвсем съзнателно жертва младият си живот, убивайки Велимир Прелич, отново заради Македония и се сомоубива за да не попадне жива в сръбски ръце. Всичко това са неоспорими факти и вместо днешните македонци да я почитат като герой, пожертвал се за свободата им, те поругават постоянно паметта и, осквернявайки паметната и плоча поставяна на мястото на което се е разиграла тази драма. Противоположно е отношението към Владо Черноземски, който е член на същата организация оглавявана от Ваче Михайлов, също като Мара Бунева жертва живота си при идентични обстоятелства, убивайки сръбският крал Александър в Марсилия и като нея умира за Македония. Единствената разлика между тях е, че Мара Бунева е родена в Македония и е македонка, а Владо Черноземски е роден в чепинското село Каменица, днес квартал на Велинград и е българин, който няма нищо общо с който и да е дял от Македония. Саможертвата на тази жена би трябвало да провокира единствено преклонение и да бъде пример за македонците живеещи в днешна Р. Македония. Пример трябва да бъдат и последните и думи изречени преди на почине, че е извършила атентата:- „Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си".
Тя може да бъде антигерой и престъптик единствено в очите на сърбите и техните сърбомански подлоги от бившата УДБА, но не и за един истински македонски патриот.

25-01-2013, 09:20 PM
Reply
ЈорданПетровски Online
ЈорданПетровски-ЦРНИ
*****

Posts: 14,363
Joined: Mar 2010
Reputation: 36



10-01-2016, 10:37 PM
Reply
ЈорданПетровски Online
ЈорданПетровски-ЦРНИ
*****

Posts: 14,363
Joined: Mar 2010
Reputation: 36

Quote:В памет на Мара Бунева. Разказва Ванче Михайлов...



На 13-ти януари се навършват 90 години от подвига на македонската българка Мара Бунева. На този ден през 1928-a година Мара Бунева разстрелва в центъра на Скопие един от отговорниците за Скопския студентски протест срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация Велимир Прелич, след което се прострелва в гърдите. Издъхва на следващия ден от раните си.
В знак на почит и уважение към нейната саможертва, всяка година български и македонски граждани се събират в Скопие, където се отслужва панихида в църквата „Свети Димитър“.
И все пак, коя е Мара Бунева? - представяме ви откъс от спомените на един от последните водачи на Вътрешната македонска революционна организация Иван Михайлов:
Родена е в 1901 г. в Тетово. Баща й се казваше Никола С. Бунев, а майка й Анна, по баща Захова Манова, и двамата тетовчани. Майка й произхожда от богата местна фамилия.
Бащата е завършил шести клас в Педагогическата българска гимназия в Скопие през турския режим. Бивал е търговец, по едно време и учител. При турския режим е бил околийски ръководител на ВМРО в Тетовско.
Мара е четвъртото дете на родителите си. Две сестри преди нея са починали. До момента на акцията й имаше живи - братя Борис и Лазар, сестри Еленка, Надя и Вяра.
Първоначалното си образование и прогимназията тя завършва в родния си град. По настояване на дядо й (по майка) свършва стопанското училище в Скопие - той не желаел да я види учителка или чиновничка. Другарките й от онова време я помнят като трудолюбива, винаги спретната, елегантно облечена. Голяма чистотница.
Още малка се показа волева. В къщи не могат да й правят лесно бележки. Обичала е да се разхожда с брата си в близките околности на града. А като нямало други забавления, отивали често да видят дервишкото теке. Държала се всякога самоуверено. Била е и много енергична, жизнерадостна. Проявявала се в гимнастиката. Обичала да играе народни хора.
През Първата световна война бащата е кмет в Тетово и председател на местния клон от Дирекцията “Стопански грижи и Обществена Предвидливост”. При края на войната заминава в България да предаде архивата и една значителна сума пари. Със себе си е водил и Мара. Подир известно време, благодарение на подкрепата от американския пълномощен министър в София, върнал се в Тетово с дъщеря си. Но малко по-късно Мара успяла да съгласи майка си да отидат в България, за да видят брата й Борис, който е бил офицер в конния полк в град Ямбол.
Майката се връща в Македония, но Мара остава при брата си, който постъпил в кавалерийската школа в София. С него живеела. Станала добра ездачка. Лесно се справяла с братовият си кон “Арцибал”, английска порода, хубав и спокоен. Но обичала често и да стреля с револвера “Маузер”, калибър 7.65, носен от брат й.

[Image: 26238966_1223691441066148_52058582701310...e=5AEE0901]
Мара Бунева на любимия си кон в Ямбол

Наскоро тя вече е съпруга на Иван Хранков, офицер в Русе. С него добре се разбирали. В София е живяла при хазайката Стефка Атанас Петрова, на ул. “Априлов”, 1. В софийския в. “Утро” тя писа: “Познавам Мара като своя по-малка сестра. Жал ми е за нея. Мъчно ми е, че не можеше да ми подари златните си ръце, с които всичко вършеше - и готвеше, и переше, и пистолет въртеше”.
Мара познаваше какво значи сръбски режим. Следила е борбата срещу него, водена от ВМРО, от самия народ. Възмущавала се е от грозотиите на сръбското управление в Македония. Запознала се е с мнозина измжду македонската емиграция, както и с някои по-изтъкнати борци.
Пред съпруга си Мара е представила, че иска да прибере от дома си в Тетово своя чеиз. И заминава на 22 май 1926 г. в Македония. Установила се в Скопие, след като известно време е била в Тетово. За да не падат съмнения върху добри българи, тя избягва да дружи с български фамилии в Скопие, а се приближава до сръбски. Заема се да шие женски дрехи, хваща работа в един магазин. Шила е дрехи и на жената на Прелич. Квартирувала в сърбоманската фамилия хаджи Ристич. Това внушава доверие на властите.
Тази й дружба със сръбските пришелци започнала да става подозрителна за добрите скопяни. Дори в София, до македонски среди са стигнали от Скопие известия, че тя е близка на сърбите и че македонските среди трябва да бъдат внимателни и по отношение на брат й - щом сестрата събужда съмнение...
За да може да остане по-дълго време в Скопие, тя по пощата изпраща молба до Софийската Митрополия, с която иска да бъде разведена от мъжа й. Опитала е в Белград да получи продължение на визата й за престой, но не е сполучила. Във основа на заведения бракоразводен процес, сърбите й позволяват да отиде с баща си в София, за да уреди работите си. В началото на декември 1926 г. Наистина пристига в българската столица. А след около две седмици се връща обратно в Скопие, снабдена вече и с документи, че бракоразводния процес е в ход.
Съпругът й, който я обича, не може да разбере постъпката й и все е бил с надежда, че тя ще се прибере в дома му; отсъствието й отдава на някакви временно настроение.
Спомням си случая, за който по-подробно разказа Менча.
Когато Мара бе отишла в София с баща си за бракоразводния процес, нарочно измислен, за да има основание да се установи в Македония и да заблуди сръбската власт - пожела да посети Менча Кърничева, която наскоро се бе върнала от Виена. Менча живееше с родителите си в София и много посетители се бяха изредили през тези месеци при нея. Мара дошла с една своя приятелка и съпруга на последната, офицер. Като ме видя след известно време, Менча не пропусна да ми каже, че се запознала със сестрата на моя другар Борис Бунев, дошла на гости у дома й. И ми добави:
- Тази жена е годна за големи дела.
Погледнах я учуден, и я запитах:
- Какво сте разговаряли, та вадиш това заключение? Тя ли изяви готовност за някаква акция, или как?
- Нищо особено не сме разговаряли; даже само приятелката й и аз говорихме. И аз не знам защо имам това впечатление. Толкова жени срещнах, толкова прегърнах, а за никоя до сега не мога да кажа такова нещо...
Каква интуиция бе тази? Какво са излъчвали очите на Мара от душата й, за да го предаде на Менча? ... Знам само това, което е казала на близките си: че искала да отиде при Менча само за да я види, да й се порадва.
На сръбската власт действува успокоително фактът, че тя напуска един български офицер. Обаче майка й, до голяма степен и баща й, не могат да се помирят с това. В Тетово, малък град, хората започнали да отправят неблагоприятни критики по адрес на Мара, задето напуснала мъжа си. Понякога тя е трябвало да понася и по-тежки укори от страна на майка си. Но съумявала е всичко да преглътне с воля, защото е преследвала една голяма цел.
Единствено на по-малката си сестра Надя е доверила всичко. Тя й скривала даже пистолета, с какъвто Мара се е вече снабдила от по-отрано. Надя го е пазила в дюшека, за да не бъде открит от майката. Сестрата се е оказала не по-малко мълчалива и волева от нея. Заедно с това Надя е била много добросърдечна, мила мома.
На два пъти Мара се е надявала да намери вкупом жупана Видович, Прелич и някой друг големец. Но явявали се пречки и е трябвало да отлага за друг път решението си. При тези случаи тя се е прощавала със сестра си, с увереност, че няма вече да се видят.
Сестрата Надя заболява от туберкулоза. Лекарите сърби установяват, че все може да има шанс за спасение, ако се вземат бързи мерки. Единствената възможност за семейството е тази: да се изпрати болната при брата й в България, та той да се заеме с лекуването, което създава толкова надежди, колкото и безпокойствие на Мара. Тя самата придружава сестрата си през август 1927 до Цариброд и се връща в Скопие.
Братът и негови приятели полагат всички необходими грижи, но на 25 март 1928 година Надя се помина в Швейцария. Не бяха минали още три седмици откак бе стреляно срещу Прелич. Първият въпрос на младата патриотка, толкова привързана към по-старата си сестра, когато е чула за събитието, е бил: “Да не би жива да е останала Мара?”
С много хладнокръвие е преследвала своята задача Мара. Еднъж се вмъкнала в двора на Прелич - с когото са съседи - и щяла да се закрие, за да го дочака. Но случайно я забелязал неговият брат, който я запитал учудено: “Што целите, Госпогя Маро?”
- Търся една наша загубена кокошка, му отговорила тя спокойно и напуснала двора.
Сама е разказвала, че когато в Скопие трябвало да се освещава електрическата централа, определена е била да бъде една от дамите, който ще прислужват банкета. Очаквали да пристигнат владиката Варнава, жупанът Вилдович, Прелич и други. Мара била готова да повали поне двама, ако не и трима. Но поради някаква причина не дошли.
В едно от последните си писма тя пак моли да се стори възможното за сестра й; и препоръчва на приятелите си да бъдат весели и доволни, да не скърбят за нея...

[Image: 26685369_1223692764399349_62809003978807...e=5AE24AA2]
Некролог от МПО „Любен Димитров“, Торонто


През време на Втората световна война е бил намерен в селото му, близо до Качаник, албанецът телохранител на Прелич. Казал: “Тая жена беше мъжка жена, ама беше човечна, защото можеше и мене да убие.”
Болничарката сръбкиня, която я е дочакала в болницата, е била също жива по време на войната. Тя разказвала: “като я донесоха, в колата с нея бяха един капитан и братът на Прелича, който я нарече “престъпница”. Капитанът го пресече като му каза: “Не виждаш ли, че е ранена?” Мара изглеждала пожълтяла и била облегната в колата. Болничарката я питала в първия момент болна ли е, а тя отговорила: “Ранена съм”. Веднага я отнесли в операционната зала.
Арменецът лекар, който е присъствал при операцията, разказал пак по време на войната:
“Бях дежурен лекар като я докараха. Обадиха ми се от Жупанията та да се старая да я запазя жива докато дойде лекар от Белград и следствените власти. Наистина, подир два часа пристигна с аероплан дворцовият лекар генерал Костич от Белград, С него дойде и жупанът Вилдович. До към три часа Мара беше в добро съзнание. Генерал Костич я запита: “Йе ли, Госпогя Мара, зашто сте убили Прелича?”
- Убих го защото той измъчваше моите млади сънародници, македнските студенти - отговорила Мара и сетне добавила: “Умре ли Прелич?”
Когато генералът й казал, че не е умрял, възбудено изговорила: “Обичам своята родина Македония и умирам за нея.” А генералът се обърнал към другите с тия кратки думи: “Господо, евро вам жена!” (Господа, това е жена!).
Малко по-късно Мара починала. Михайлов, Иван. Спомени. Т. III. Освободителната борба (1924 - 1934 г.). Льовен, 1967
13-01-2018, 12:32 PM
Reply